— Значи, ще имате нужда от мен — каза Меги.

— Как не! Ще обикаляш вътрешните пасища както по-рано и по този начин ще освободиш един чифт мъжки ръце, които да режат храсти.

Както бяха казали, близнаците се бяха прибрали у дома. На четиринадесет години те напуснаха Ривървю окончателно и с четири очи гледаха да се върнат в черноземните равнини. Вече на свой ред заприличваха на Боб, Джек и Хюи и бяха облечени в новата униформа на овчарите от Великия Северозапад, която постепенно заменяше старите сиви панталони от туил и сивата фланела — бели кожени панталони и бяла риза, сива велурена шапка с плоско дъно и широка периферия и високи над глезените ботуши за езда, с ластик от едната страна и с ниски токове. Само шепата поиздигнали се аборигени, които живееха в най-мизерната част на Гили, подражаваха на каубоите от американския Запад — превзети ботуши с високи токове и онези шапки „Стетсън“, дълбоки като кофи. За жителя на черноземните равнини такова облекло беше ненужно маниерничене, елемент на съвсем друга култура. Човек не можеше да ходи из тревата и храстите с високи токове. А „стетсъна“ като кофа, държеше много топло и тежеше.

Кестенявата кобила и черният кон бяха умрели; конюшнята беше празна. Меги твърдеше, че й стига и обикновен впрегатен кон, но Боб отскочи до Мартин Кинг да й купи два от неговите не съвсем чистокръвни ездитни коне — една кремава кобила с черна грива и черна опашка и един кестеняв жребец със стройни крака. Кой знае защо, загубата на кестенявата кобила наскърби Меги много по-силно, отколкото самата й раздяла с Ралф, защото възприе този факт като последното доказателство, че и Ралф го няма. Яхнала коня и с кучетата наоколо, толкова й беше приятно да бъде отново сред пасищата, в праха на блеещото стадо, загледана в птичките, небето, земята.

Сушата беше страхотна. Доколкото Меги си спомняше, тревата на Дройда винаги беше издържала на сушата, но този път беше съвсем друго. Само тук-там беше останала трева; между туфичките се подаваше тъмната земя, набраздена от гъста мрежа от пукнатини, зинали като пресъхнали уста, което до голяма степен се дължеше на зайците. През четирите години, в които я е нямало, те се бяха размножили безумно, макар че и преди това бяха правили пакости. Само че сега се бяха пръкнали навсякъде и унищожаваха ценната трева.

Меги се научи да поставя капани за зайците, но никак не й беше приятно да гледа малките животинки, разкъсани от железните челюсти, обаче беше достатъчно земна и не се колебаеше, щом трябва, да направи каквото е необходимо. Не беше жестокост да убиеш, за да оцелееш.

— Проклет да е онзи сантиментален англичанин, който е пренесъл първия заек през океана — мърмореше Боб ядовито.

Зайците не бяха австралийски животни и пренасянето им беше нарушило напълно екологическото равновесие на континента, което не бяха успели да направят нито овцете, нито рогатият добитък, научени да се хранят и изкуствено още със заселването им на континента. В Австралия нямаше хищник, който естествено да ограничава броя на зайците, а внесените лисици не можеха да се приспособят. Човекът трябваше да изпълни ролята на хищника, но хората бяха малко, а зайците — много.

Когато Меги наедря много и не можеше вече да язди, прекарваше дните в къщи с мисис Смит, Мини и Кет и шиеше и плетеше за мъничкото създание, което мърдаше в нея. Той (винаги мислеше за него като за момче) беше се сраснал с нея. Меги никога не беше могла да почувствува Джъстийн така, не й ставаше лошо, не изпадаше в депресия и чакаше с нетърпение да го роди. Може би Джъстийн неволно допринасяше за това: малкото бледооко същество се превръщаше от несъзнателно бебе в изключително интелигентно момиченце и Меги беше очарована от този процес и от детето. Тя отдавна вече не беше безразлична към Джъстийн и жадуваше да дарява дъщеря си с обич, да я прегръща, да я целува, да се смее с нея. И оставаше много изненадана, че Джъстийн отблъскваше кротко всяка проява на чувства.

Когато Джимс и Патси напуснаха Ривървю, мисис Смит се надяваше отново да ги вземе под крилото си, но остана разочарована, тъй като те бяха повече из пасищата. Ето защо мисис Смит се насочи към малката Джъстийн, но беше така упорито отблъсквана, както и Меги. Изглежда, Джъстийн изобщо не искаше да я прегръщат, целуват или разсмиват.

Тя проходи и проговори рано — на девет месеца. Щом стъпи на крачетата си и започна съвсем правилно да си служи с говора, вършеше вече каквото иска и както си иска. Не че беше шумна или непослушна — просто беше направена от много твърд метал. Меги не знаеше нищо за гените, иначе би се замислила върху резултата от съчетанието между Клийри, Армстронг и О’Нийл. Нямаше как да не е много силен характер.

Но най-необяснимото беше упоритият отказ на Джъстийн да се смее или дори усмихва. Всички в Дройда правеха всевъзможни маймунджилъци, за да предизвикат усмивка на лицето й, но напразно. По вродената си сериозност тя надминаваше дори баба си.

На първи октомври, когато Джъстийн беше точно на година и четири месеца, в Дройда се роди синът на Меги. Беше избързал почти с четири седмици и не го очакваха. Меги получи две-три остри контракции, водата изтече и той се роди в ръцете на мисис Смит и Фий няколко минути след като позвъниха за доктора. Меги едва бе успяла да получи разкритие. Болката трая съвсем кратко и всичко свърши толкова бързо, като че ли не е било. Въпреки няколкото шева, които трябваше да й се направят, понеже бебето се беше родило стремглаво, Меги се чувствуваше отлично. Гърдите й, съвсем сухи за Джъстийн, сега преливаха от мляко. Този път нямаше нужда от биберон и кутии „Лактоген“.

А той беше толкова хубав! Дълъг и строен, с кичурче ленена коса на идеално оформената главичка и с живи сини очи, които не даваха никакъв признак за промяна впоследствие. А и как биха могли да се променят? Очите бяха на Ралф, ръцете също бяха на Ралф, носът и устата на Ралф, дори стъпалата на Ралф. Отърсила се от всякакви скрупули, Меги беше благодарна, че Люк толкова приличаше на Ралф по телосложение и цвят на кожата. Но ръцете му, сключените вежди, формата на пръстите на ръцете и краката бяха точно като на Ралф и нямаха нищо общо с Люк. Дано никой не си спомня как е било при единия и как при другия.

— Реши ли как ще се казва? — попита Фий, която изглеждаше очарована.

Меги я гледаше как стои с детето в ръце и беше благодарна. Мама пак ще има кого да обича — е, може би не както беше обичала Франк, но поне щеше да изпитва някакво чувство.

— Ще го нарека Дейн.

— Странно име. Защо? Да не е от фамилията О’Нийл? Мислех, че си скъсала с О’Нийлови.

— Няма нищо общо с Люк. Това си е само негово име. Не обичам да се назовават децата с имена на бащи и дядовци — все едно да искаш новият човек да бъде като някой друг. Нарекох малката Джъстийн, защото ми харесваше името, и по същата причина наричам момчето Дейн.

— Е, хубаво звучи — призна Фий.

Меги потръпна — гърдите й бяха много пълни.

— По-добре ми го дай, мамо. О, дано да е гладен! И дано старият Блуи не забрави да донесе помпичка за млякото, иначе ще трябва ти да ходиш в Гили за нея.

Той беше гладен, дърпаше я така силно, че беззъбите му челюсти й причиняваха болка. Загледана в него — в затворените му очи с тъмни ресници със златисти крайчета, пухкавите вежди и нежните, усилено мърдащи бузки, — Меги усещаше, че го обича до болка, по-силна и от болката, която й причиняваше кърменето.

„Той ми стига — трябва да ми стига, повече не мога да имам. Но в името на бога, Ралф де Брикасар, в името на този бог, когото обичаш повече от мен, ти никога няма да узнаеш какво съм откраднала от теб… и от него! Никога няма да ти кажа за Дейн. О, детето ми! — И тя се намести на възглавниците, за да го настани по-удобно в гънката на ръката си, та да вижда цялото му съвършено личице. — Моето дете! Ти принадлежиш само на мен и няма да те дам на никого. А най-малко на баща ти, който е свещеник и няма право да те има. Не е ли чудесно?“



Корабът влезе в пристанището на Генуа в началото на април. Архиепископ Ралф беше посрещнат от една Италия, в която разцъфтяваше пищната средиземноморска пролет, и взе влака за Рим. Ако беше пожелал, можеше да пътува в кола на Ватикана с шофьор, но той се боеше все още да се почувствува в лоното на църквата — искаше да отложи този момент колкото може повече. Вечният град. „Наистина е такъв“ — помисли си той, като гледаше през прозореца на таксито камбанариите и кубетата, осеяните с гълъби площади, величествените фонтани, римските колони с основи дълбоко във вековете. Но за него всичко това беше на втори план. Сега го интересуваше онази част от Рим, наречена Ватикана, с разкошните си зали и със скромните си частни кабинети.

Един доминикански монах с расо в черно и кремаво го поведе през мраморните коридори, покрай скулптури от бронз и камък, достойни за музей, покрай огромни картини в стила на Джото, Рафаел, Ботичели, Фра Анджелико. Намираше се в кардиналска обител, а богатата фамилия Контини-Верчезе несъмнено беше проявила щедрост към своя височайши потомък.

В стая, украсена със слонова кост и злато, с разноцветни гоблени и с картини по стените, с френски килими и мебели, седеше Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе. Малката му гладка ръка с грейнал рубин на пръстена се протегна към него за поздрав и доволен, че трябва да сведе поглед, архиепископ Ралф прекоси стаята, коленичи, пое ръката да целуне пръстена и положи буза върху нея, но когато устните му докоснаха този символ на духовна сила и на власт, той разбра, че не може да излъже, въпреки че тъкмо това бе намислил да стори.

Кардинал Виторио постави другата си ръка върху сведеното рамо, кимна на монаха да излезе и когато вратата тихо се затвори, ръката му се премести от рамото върху главата, спря в гъстата, черна коса, приглади я нежно назад от полуизвърнатото чело. Беше се променила — скоро нямаше вече да е черна, а щеше да добие цвета на стоманата. Приведеният гръбнак се стегна, раменете се изправиха и архиепископ Ралф погледна началника си право в очите.