Меги нервно подскочи, като чу почукването, стана от леглото и отиде на пръсти до вратата.

— Кой е? — попита тя.

— Люк — чу се гласът му.

Тя превъртя ключа, открехна вратата и отстъпи зад нея, когато Люк я бутна да влезе. Зад гърба му тя я затръшна и застана срещу него. Той я гледаше — гърдите й, наедрели и по-закръглени, привлекателни повече от всякога, със зърна вече не бледорозови, а наситено червени от бременността. Така че, ако му трябваха стимули, това му беше предостатъчно: той я взе на ръце и я отнесе в леглото.

До сутринта тя не беше изрекла нито дума, но самото й докосване беше разбудило у него трескави желания с непозната дотогава сила. Сега лежеше някак далеч от него и, кой знае защо, чужда.

Той сладостно се протегна, прозина се, покашля се.

— Какво те води в Ингъм, Мег?

Тя обърна глава и го загледа с широко отворени, пълни с презрение очи.

— Е, какво те води тук? — попита той засегнат.

Никакъв отговор — само този настойчив, пронизващ поглед, сякаш тя не желаеше да проговори, и това му се видя странно след такава нощ.

Устните й се раздвижиха в усмивка.

— Дойдох да ти кажа, че се връщам в Дройда.

В първия момент той не повярва, после се вгледа по-внимателно в лицето й и се убеди, че говори истината.

— Защо? — попита той.

— Казах ти, че ще го направя, ако не ме заведеш в Сидни — отвърна тя.

Изненадата му беше съвсем искрена.

— Но, Мег, това беше преди цяла година и половина! И нали все пак те заведох на почивка. Четири толкова скъпи седмици на Атертън. Как да те водя и в Сидни на всичкото отгоре?

— Оттогава ти беше два пъти в Сидни, и двата пъти без мен — упорстваше тя. — Хайде, първия път очаквах Джъстийн, но бог ми е свидетел, че имах нужда да се махна от дъждовете този януари.

— О, боже!

— Какъв си скъперник, Люк — продължаваше тя кротко. — Получи от мен двадесет хиляди лири, които по право са мои, и ти се свиди да отделиш малко пари да ме заведеш в Сидни. Да ти се не видят и парите! Отвращавам се от теб.

— Не съм ги пипнал — опита да се защити той. — Там са си, до последното пени, че и още отгоре.

— Точно така. Стоят си в банката и там ще си останат. Ти изобщо нямаш намерение да ги харчиш, нали? Искаш само да им се прекланяш — като пред златен телец. Признай си, Люк, че си скъперник. И на всичкото отгоре се прояви като истински глупак! Да се отнасяш към жена си и дъщеря си, както не би се отнесъл и към кучета — все едно, че не съществуваме за теб, да не говорим за това, че изобщо не се грижиш за нас! Самодоволен, надут, егоистичен негодник!

Пребледнял, разтреперан, той се чудеше какво да каже: дойде му като гръм от ясно небе, дето Меги се нахвърли изведнъж върху него, особено след такава нощ. Беше потресен от несправедливите обвинения, но не знаеше как да я накара да разбере колко чисти са подбудите му. Като всяка жена, и тя виждаше само повърхностното и просто не можеше да оцени истинската същност на плана му. Успя само да промълви: „О, Мег!“ с глас на объркан, отчаян, примирен човек. После добави:

— Аз никога не съм се отнасял зле с теб. Никога! Кой би могъл да каже, че съм бил жесток към теб? Никой! Винаги си имала и храна, и покрив, не си студувала…

— О, да! — прекъсна го тя. — Това ти е единствената заслуга — никога досега не ми е било така горещо. — Поклати глава и се изсмя. — Каква полза от всичко това? Все едно да говоря на стената.

— И аз мога да кажа същото!

— Разбира се — отвърна Меги ледено, като стана от леглото и взе да се облича. — Няма да се развеждам — продължи тя. — Не желая да се омъжвам отново. Ако поискаш развод, знаеш къде да ме намериш. Формално погледнато, аз съм виновна, нали? Аз те напускам — или поне така ще каже съдът в тази страна. Можете да се пооплачете със съдията един на друг колко коварни и неблагодарни са жените.

— Аз не съм те изоставял — настояваше той.

— Задръж моите двадесет хиляди лири, Люк. Но повече няма да получиш нито пени. Отсега нататък ще използувам парите си за отглеждането на Джъстийн и може би на още едно дете, ако имам късмет.

— Значи, такава била работата! Искала си само да имаш още едно дете, така ли? Затова си дошла дотук — една лебедова песен, последен подарък от мен, да си го носиш в Дройда! Ново бебе, а не мен! Никога не ти е било до мен, нали! Аз ти служа само за размножаване! Господи, каква измама!

— Това представляват повечето мъже за повечето жени — каза тя с озлобление. — Ти предизвикваш най-лошото у мен, Люк, и то така, както дори не можеш и да си представиш. Много ти здраве! През последните три години и половина аз ти донесох повече пари, отколкото ще спечелиш от тръстиката. А ако имам друго дете, това не те засяга. От този момент нататък не желая да те виждам, докато съм жива.

Тя беше вече съвсем облечена. Като взе чантата и малкия куфар, обърна се с ръка върху дръжката на вратата.

— И чуй един малък съвет от мен, Люк. За в случай, че си намериш друга жена, като остарееш и се умориш достатъчно, та да не можеш вече да принадлежиш на тръстиката. Не умееш да целуваш, никак не умееш. Отваряш си устата толкова широко, сякаш ще глътнеш жената като питон. Слюнката е приятна, но не да се давиш с нея. — И с ожесточение изтри с ръка устните си. — Повдига ми се от теб, Люк О’Нийл, великият Аз! Ти си нищожество!

След като тя си излезе, той остана още дълго седнал на леглото, с поглед, вперен във вратата. После вдигна рамене и взе да се облича. За това не се иска много време в Северен Куийнсленд — само чифт къси панталони. Ако побърза, ще успее да се прибере в бараките с колата на Арне и момчетата. Добрият Арне. Верният приятел Арне. Какви глупаци са мъжете! Жените са си жени, но мъжкото приятелство е нещо съвсем друго.

Глава пета

1938–1953. Фий

14

Меги не искаше никой да знае, че се връща, и затова пристигна в Дройда с пощенския камион на стария Блуи Уйлямс, сложила на седалката до себе си Джъстийн в една кошница. Блуи беше във възторг, че я вижда, и разпитваше какво е правила през последните четири години, но като наближиха Дройда, той замълча, доловил желанието й да се порадва мълчаливо на околността.

Пак това кафяво и сребристо, пак същият прахоляк, пак този прелестен ред и пестеливост, които толкова й липсваха в Северен Куийнсленд. Тук нищо не растеше в излишък, не бързаше да загине, че да отвори място за друго — циклите на живота се въртяха бавно като съзвездия. Кенгурата бяха повече от всякога. Хубавите малки симетрични евкалипти, закръглени като матрони, едва ли не свенливи. Розови какаду, литнали като облачета пух над камиона. Емута, хукнали с всичка сила. Зайци, които отскачаха от пътя, наперено размятали бели топчести опашки. Побелели скелети на загинали дървета из тревата. Малки горички като миражи се открояваха по закръгления хоризонт, докато прекосяваха равнината Дибън-Дибън. И звукът, който никога не бе очаквала, че ще й липсва — унилото грачене на врани. Кафяви талази прах, които сухият есенен вятър довяваше подобно на мръсен дъжд. А тревата, сребристо-кремавата трева на Великия Северозапад, извисила се като благословия чак до небето.

Дройда, Дройда! Евкалипти като призраци, сънени гигантски евкалипти, жужащи от пчели. Обори и маслено жълти постройки, необичайно зелена морава около Къщата, есенни цветя в градината, жълт шибой и цинии, димитровчета и гергини, невен, хризантеми и рози, рози. Чакълестият заден двор, мисис Смит ахва, после се смее и плаче, Мини и Кет тичат, познати жилести ръце като вериги около сърцето й. Защото Дройда беше нейният дом и сърцето й си оставаше тук завинаги.

Фий излезе да види каква е тази суетня.

— Здравей, мамо. Аз се върнах.

Сивите очи не трепнаха, но с порасналата си душа Меги разбра: мама се радваше искрено, но просто не знаеше как да го покаже.

— Напуснала си Люк? — попита Фий, считайки за съвсем естествено, че мисис Смит и момичетата също имаха право да чуят.

— Да. Няма никога да се върна при него. Той не искаше нито дом, нито децата, нито мен.

— Деца ли?

— Да, ще имам второ бебе.

„О-о-о! А-а-а!“ — от страна на прислужниците, докато Фий каже своята дума с отмерен глас, в който се долавяше радост.

— Щом не те иска, имаш право да се върнеш в къщи. Ние можем да се грижим за теб тук.

Отново нейната стая с изглед към стопанския двор и градината. А съседната стая — за Джъстийн и новото бебе, когато дойде. О, колко хубаво беше у дома!

Боб също се зарадва, че я вижда. Заприличал още повече на Пади, той беше малко попрегърбен и жилест, а слънцето беше изсушило кожата и костите му. Бе все така с благ и силен характер, но може би защото нямаше собствено семейство, липсваха му бащинските обноски на Пади. Приличаше и на Фий. Тих, сдържан, не показваше чувствата си и не даваше мнение. „Трябва да е вече на тридесет и пет — помисли си Меги сепната, — а още не се е оженил.“ После влязоха Джек и Хюи — две копия на Боб, но без неговата тежест — и я поздравиха със свенливи усмивки. Да, свенливи, установи тя, земята ги е направила толкова свенливи, защото земята няма нужда от приказки и условности. Има нужда само от това, което й дават — безмълвна любов и безрезервна преданост.

Всички момчета си бяха в къщи тази вечер, за да разтоварят един камион със зърно, който Джимс и Патси бяха докарали от Гили.

— Не съм виждал такава суша, Меги — сподели Боб. — От две години не е паднала капка дъжд. А зайците са по-голяма напаст и от кенгурата — изяждат повече трева от овцете и кенгурата, взети заедно. Ще се опитаме да храним овцете от ръка, но нали знаеш какви са.

Меги твърде добре знаеше какви са овцете — слабоумни същества, неспособни да разберат и най-елементарните истини на живота. Малкото мозък, който са имали прадедите им, беше напълно изчезнал при тези рунести аристократи. Те не ядяха нищо друго освен трева или храсти, и то само от местата, които обитаваха. Само че нямаше достатъчно ръце, които да режат скруб за храна на повече от сто хиляди овце.