Тя беше безкрайно щастлива — не си спомняше да е била някога по-щастлива. От момента, в който я дръпна от вратата, всичко се превърна в триумф на телата им, съзвучие на движения и усет: пълна наслада. Създадена съм за него и само за него… Затова, не съм чувствувала нищо с Люк. И докато прииждащите вълни в тялото й я отнасяха отвъд всички предели на силите й, тя си мислеше, че е готова да умре, но да му даде всичко, на което е способна. Той не бива никога да съжалява, никога! А болката му? На моменти й се струваше, че я усеща като своя. И това я правеше още по-щастлива, защото виждаше в тази болка някакво възмездие.

Той се събуди. Меги се взря в очите му и в тяхната синева видя същата онази любов, която я беше сгрявала, която й беше давала смисъл още от детството; наред с нея видя и сянката на голяма умора. Не умора на тялото, а умора на духа.

Мина му през ума, че никога досега не се е събуждал в едно легло с друг човек; в известен смисъл това беше по-голяма интимност от физическата близост преди, беше съзнателна изява на емоционална връзка, истинско единение с нея. Лек и пречистен като въздуха, мамещо напоен с дъх на море и на пропита от слънце растителност, той се остави за малко да го носят крилете на една нова свобода — на облекчението, че се е отказал от задължението да се бори с нея, на покоя след поражението в една дълга, кръвопролитна война, което се е оказало далеч по-приятно от битката. Жестоко се борих с теб, моя Меги! И ето че накрая трябва да събирам не твоите останки, а късовете, на които съм се разпаднал аз.

Ти си била изпратена в моя живот, за да ми покажеш колко фалшива и самонадеяна е гордостта на свещеник като мен — и аз като Луцифер пожелах да посегна към онова, което е само на бога, и подобно на Луцифер се провалих. Пред Мери Карсън бях целомъдрен и покорен, и дори беден. Но до тази сутрин не знаех що е смирение. Мили боже, ако Меги нямаше такова значение за мен, щях да го понеса по-леко, но понякога ми се струва, че я обичам много повече, отколкото обичам теб, което също е част от наказанието, което си ми определил. В нея не се съмнявам, но в теб? Измама, заблуда, шега. Как да обичам една измама? И все пак те обичам.

— Ако събера сили, ще отида да поплувам, а после ще приготвя закуската — проговори той, защото чувстваше неудържима потребност да каже нещо, и усети нейната усмивка до гърдите си.

— Върви да плуваш, а аз ще приготвя закуската. И няма смисъл да се обличаш. Никой не идва тук.

— Истински рай! — Той отметна крака, седна и се протегна. — Каква хубава утрин! Дали не е поличба?

И отново болката от раздялата, дори само загдето напускаше леглото. Легнала, тя го гледаше как отива до плъзгащата се врата към плажа, как излиза навън и спира. Върна се и протегна ръка към нея.

— Не искаш ли да дойдеш с мен? После ще приготвим закуската заедно.

Имаше прилив, скалите не се виждаха, ранното слънце вече печеше горещо, но неуморният летен ветрец беше прохладен, корените на твърдата трева се губеха в рохкавия, особен пясък, където рачета и насекоми щъкаха насам-натам, търсейки плячка.

— Струва ми се, че за пръв път виждам света — каза той, широко отворил очи.

Меги стисна ръката му, чувствуваше се осенена и това слънчево събуждане й изглеждаше по-невероятно дори от действителния сън на нощта. Очите й, спрени върху него, усетиха болка. Невъобразим, напълно различен свят. Отговори му:

— Този свят — да. А как иначе? Та това е нашият свят, докато ние сме в него.

— Що за човек е Люк? — попита я той на закуска.

Тя извърна глава, замисли се.

— Физически не прилича толкова на теб, колкото ми се стори отначало, по онова време ти ми липсваше много, не можех да свикна без теб. Мисля, че се омъжих за него, защото ми напомняше за теб. Във всеки случай бях решила вече да се омъжа за някого, а той се открояваше от другите. Не искам да кажа с достойнства, с доброта или с нещо друго, което жените биха харесали у съпруга. Просто с нещо, което не мога точно да определя. Може би с това, че все пак прилича на теб. Той също няма нужда от жена.

Лицето му се сгърчи.

— Такъв ли ти се виждам, Меги?

— Сериозно ли ме питаш? Мисля, че да. Никога няма да разбера защо, но така мисля. И в Люк, и в теб има нещо, което ви кара да смятате, че да се нуждаеш от жена, е слабост. Не искам да кажа жена за леглото, а жена, която да ви е необходима, истински да ви е необходима.

— И като приемаш това, ти все пак не се отказваш от нас?

Тя повдигна рамене и се усмихна малко тъжно.

— О, Ралф, не казвам, че ми е все едно, дори много съм страдала от това, но то си е просто факт. Би било глупаво да се опитвам да го променя, то не може да се промени. Единственото, което мога да сторя, е да се възползвам от слабостта, а не да се правя, че не я забелязвам. Защото го искам и ми е необходимо. Но, изглежда, ме влече към хора като теб и Люк, иначе не бих се съсипвала по такива като вас двамата. Иначе щях да се омъжа за някой добър, кротък, простодушен човек като баща ми, някой, за когото да съм желана и необходима. Но във всеки мъж има нещо от Самсон, струва ми се. Само че при такива като теб и Люк е по-силно изявено.

Той не изглеждаше обиден, усмихваше се.

— Моята мъдра Меги!

— Това не е мъдрост, Ралф. Просто здрав разум. Аз не съм много умна, ти знаеш. Но виж братята ми. Съмнявам се, че по-големите изобщо някога ще се оженят или ще имат приятелки. Те са ужасно свенливи, боят се от силата, която може да има над тях жената, и са изцяло обладани от мама.

Заредиха се ден след ден, нощ след нощ. Дори силните летни дъждове бяха хубави — разхождаха се под тях голи или ги слушаха как тропат по покрива, топли и щедри на ласки като слънцето. Когато се скриеше слънцето, те пак излизаха, лежаха на плажа, плуваха — той я учеше да плува.

Понякога Меги се вглеждаше скришом в него и напрягаше всички сили да запечата лицето му в ума си, защото си спомняше как въпреки обичта, която бе изпитвала към Франк, с годините образът му бе избледнял, забравила беше как изглежда. Ето ги очите, носът, устата, очарователните сребристи кичури като крила в тази черна коса, високото здраво тяло, което се беше запазило стройно и стегнато като на младини, но загубило малко от своята гъвкавост. И когато той се обърнеше и уловеше погледа й, в очите му се четеше дълбока печал, поглед като на обречен. Тя разбираше какво искат да кажат тези очи, поне мислеше, че разбира: трябва да се върне, да се върне при Църквата и при своите задължения. Не със същия дух може би, но по-подготвен да служи. Защото само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.

Един ден, като лежаха на плажа, когато слънцето, слязло доста ниско, багреше като с кръв морето и правеше пясъка ефирно жълт, той се обърна към нея:

— Меги, никога не съм бил толкова щастлив и… толкова нещастен.

— Зная, Ралф.

— Сигурно. Дали затова те обичам? Ти не си необикновена, Меги, и при все това си много особена. Дали съм го усетил още тогава, преди толкова много години? Моята страст към тицианови коси! Знаел ли съм къде ще ме отведе? Обичам те, Меги.

— Заминаваш ли?

— Утре. Трябва. Корабът за Генуа тръгва след по-малко от седмица.

— Генуа ли?

— Рим по-точно. За дълго, може би до края на живота ми. Не знам.

— Не се безпокой, Ралф. Ще те пусна без сцени. И аз трябва скоро да си тръгвам. Ще напусна Люк и ще се върна в Дройда.

— О, боже! Да не би заради това… заради мен?

— Не, разбира се — излъга тя. — Бях го решила още преди да дойдеш. Люк нито ме иска, нито има нужда от мен — няма да му липсвам ни най-малко. Но аз имам нужда от дом, от нещо мое и мисля, че винаги ще го намеря в Дройда. Не е хубаво клетата Джъстийн да расте в дом, където аз съм прислужница, макар че Ан и Луди не ме смятат за прислужница. Но аз знам, че съм и ще бъда такава и за Джъстийн, като порасне достатъчно и разбере, че не е имала истински дом. Едва ли ще бъде доволна, но трябва да направя за нея каквото мога. Затова ще се върна в Дройда.

— Ще ти пиша, Меги.

— Недей. Нима мислиш, че са необходими писма — след всичко това? Не искам между нас да има нещо, което може да е опасно за теб, ако попадне в ръцете на безскрупулни хора. Така че никакви писма. А ако някога дойдеш в Австралия, съвсем естествено и редно е да посетиш Дройда. Но те предупреждавам, Ралф, помисли си преди това. Само на две места в света принадлежиш най-напред на мен, а после на бога — тук на Матлък и в Дройда.

Той я взе в прегръдките си, като галеше светлата й коса.

— Меги, с цялото си сърце искам да мога да се оженя за теб, никога вече да не се отделям от теб. Не искам да те напущам… В известен смисъл аз никога не ще се отърся от теб. Ще ми се понякога да не бях идвал на Матлък. Но ние не бихме могли да променим това, което сме, и може би така е по-добре. Разбрах за себе си неща, които никога нямаше да узная или да изпитам, ако не бях дошъл. Но по-добре е да се боря с познатото, отколкото с неизвестното. Обичам те. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Запомни го.

На другия ден Роб се появи за пръв път, откакто беше оставил Ралф, и изчака търпеливо, докато се сбогуват. Ясно, че не са младоженци, защото той дойде по-късно и си отива пръв. Не са и само любовници. Женени са — личи им и на двамата. Но се обичат, много се обичат. Като него и госпожата: голяма разлика във възрастта, която прави брака успешен.

— Довиждане, Меги.

— Довиждане, Ралф. Пази се.

— Добре. И ти.

Той се наведе да я целуне и противно на решението си, тя се притисна към него, прегърна го с всичка сила. А когато той отдели ръцете й от врата си, тя ги вкопчи здраво зад гърба си.

Той се качи в колата и докато Роб завиваше, седна, впери поглед през предното стъкло и не се обърна повече назад. „Трябва да е необикновен човек, щом може да постъпи така“ — помисли си Роб, без да е чувал за Орфей. Прекосиха в мълчание окъпаната от дъжда гора и стигнаха до другия бряг на Матлък с дългия кей. Като си стиснаха ръце, Роб го погледна в лицето и се зачуди. Никога не беше виждал толкова човешки и толкова тъжни очи. Гордостта беше изчезнала завинаги от погледа на архиепископ Ралф.