В трите стаи се влизаше от една в друга и всекидневната от едната страна водеше към спалнята, а от другата — към кухнята, до която беше банята. Поради това къщата имаше две веранди — към пътя и към плажа. Това им даваше възможност да насочат погледите си в различни посоки, за да не се гледат един друг. Мракът се беше спуснал бързо както става в тропиците, но през широко отворената плъзгаща се врата до тях стигаше лекият плисък на вълните, шумът на далечния прибой, топлият полъх на вятъра.

Те пиеха чая си в мълчание, а до бисквитите не се докоснаха; тишината не бе нарушена и след като изпразниха чашите; той премести погледа си върху нея, докато тя упорито гледаше как пред вратата откъм пътя причудливо се полюшва от вятъра една млада палма.

— Какво ти е, Меги? — попита той нежно и ласкаво и сърцето й лудо заби и примря от болка — пак същия въпрос на възрастния мъж към малкото момиче. Без съмнение той не беше дошъл на остров Матлък да види Меги жената. Дошъл беше да види Меги детето. Обичаше детето, не жената. Жената беше намразил още с нейното появяване преди години.

Очите й — изумени, наскърбени, разярени — се извърнаха бавно и срещнаха неговите: дори сега, дори сега! Времето беше спряло, тя продължаваше да го гледа и той, затаил дъх от изненада, не можеше да не види зрялата жена в тези бистри като кристал очи. Очите на Меги. О, господи, очите на Меги!

Беше казал самата истина на Ан Мюлер — искаше само да я види, нищо повече. Макар да я обичаше, не бе дошъл да я направи своя. Само да я види, да поприказва с нея, да пренощува на канапето във всекидневната и да се помъчи още веднъж да изтръгне из корен онова вечно обаяние, което тя имаше над него, с надеждата, че като го проумее напълно, ще добие вътрешната сила да го отърси от себе си.

Трудно му беше да приеме една Меги с налети гърди, тънка талия и заоблени бедра. Но той го стори, защото, щом надникнеше в очите й, там — като сияние в храм — грееше неговата Меги. Душевността, чиято притегателна сила го държеше в плен още от първата им среща, беше останала непроменена във вече тъй промененото за съжаление тяло и докато откриваше в погледа й потвърждение, че тази душевност е там, той можеше да приеме новото тяло и да овладее влечението си към него.

И пренасяйки върху нея собствените си желания и чувства, той нямаше никакви съмнения, че и тя мисли като него — поне до момента, когато се нахвърли върху му като разярена котка, след раждането на Джъстийн. Но дори и тогава, когато гневът и болката му стихнаха, той отдаде поведението й на мъките, които беше изтърпяла — повече душевни, отколкото физически. Сега обаче, виждайки я най-сетне такава, каквато е, той дълбоко прозря онзи момент, в който тя беше излязла от детството и прекрачила в зрелостта — там, в гробището на Дройда след рождения ден на Мери Карсън, когато й беше обяснил, че не е могъл да я огради с особено внимание, защото хората биха си помислили, че се интересува от нея като мъж. Тогава тя го беше погледнала и в очите й имаше нещо, което той не можа да разбере, после се беше извърнала и когато погледът й отново срещна неговия, онова изражение бе вече изчезнало. Сега той разбираше, че оттогава тя беше мислила за него по-иначе: когато го бе целунала, това не е било моментна слабост, а после да продължи да мисли за него пак така, както той би искал. Оттогава той беше подхранвал тези илюзии, беше ги кътал най-грижливо във възприетия си начин на живот, беше ги носил като власеница. Докато тя бе вложила в любовта си към него всичко онова, на което е способна жената.

Трябваше да си признае, че я беше пожелал още от момента на първата им целувка, но това желание никога не го беше измъчвало така, както любовта му към нея — за него това бяха две отделни, различни неща, а не части от едно цяло. Заблуда, на която тя — клето, неразбрано създание — не се беше поддала.

Ако в този момент имаше някакъв начин да се махне от остров Матлък, той би побягнал от нея като Орест от Евменидите. Но той не можеше да напусне острова и не му липсваше смелост да остане при нея, вместо да броди навън в нощта. Какво да сторя? Как бих могъл да поправя нещата? Та аз я обичам! А щом е така, значи, я обичам такава, каквато е сега, а не каквато е била като дете. Та нали точно жената съм обичал в нея, жената с онова чисто женско умение да носи своето бреме. И тъй, Ралф де Брикасар, махни наочниците, виж я такава, каквато е сега, а не каквато беше много отдавна. Преди шестнадесет години, шестнадесет дълги, невероятни години… Аз съм на четиридесет и четири, а тя е на двадесет и шест — никой от нас не е дете, но аз съм далеч по-незрелият.

Ти го прие като нещо съвсем естествено, като ме видя да слизам от колата на Роб, нали, Меги? Реши, че най-сетне съм се предал. И преди да успееш дори да си поемеш въздух, трябваше да ти покажа колко грешиш. Аз раздрах булото на твоята илюзия така, сякаш тя беше мръсна, стара дрипа. О, Меги! Какво направих с теб! Как съм могъл да бъда толкова сляп, толкова егоцентричен? Нищо не постигнах с това, че дойдох да те видя, а само те разкъсах на малки парченца. Любовта ми през всичките тези години е била едно недоразумение.

Очите й, все още впити в неговите, започваха да се изпълват със срам и унижение, а когато в сменящите се едно след друго изражения по лицето му тя долови най-накрая отчайващо съжаление, внезапно осъзна своята огромна заблуда и целия й ужас. Осъзна и още нещо: той беше разбрал тази заблуда.

Бягай, Меги! Бягай оттук с частицата гордост, която още не ти е отнел. И щом си го помисли, тя го направи: скочи от стола си и побягна.

Преди да стигне до верандата, той я улови и тя така политна към него, че и той се олюля. Вече нищо нямаше значение: нито изнурителната битка да запази душата си, нито дълго потисканото желание; в няколко мига той бе изживял цяла вечност. Завладя го цялата онази сила, която беше приспана и на която стигаше само трепетът от едно докосване, за да се отприщи стихията, която подчинява съзнанието на страстта, а волята на ума потъва във волята на тялото.

Ръцете й се обвиха около врата му, неговите я обгърнаха жадно, той наведе глава, устните му потърсиха нейните, намериха ги. Нейните устни — вече не нежеланият, отпъждан спомен, а действителност. Ръцете й го обгръщаха сякаш завинаги, тя като че ли не усещаше вече тялото си; той потъна в мрак — тя беше като нощта, лабиринт от спомени и желания: нежелани спомени, отпъждани желания. Колко ли години е копнял за това, копнял за нея и отричал силата й, бягал дори от мисълта за нея като жена?

Отнесе ли я до леглото, или я отведе? Струваше му се, че я е отнесъл, но не беше сигурен; знаеше само, че тя вече е там, че ръцете му я намират, докосват, че и нейните ръце го намират, докосват. О, боже! Моя Меги, моя Меги! Как са могли да ме накарат да те мисля за светотатство?

Времето не вървеше, а течеше, премина над него, докато съвсем изгуби смисъл и остана само една представа за безкрайност, по-осезаема и от истинското време. Той я усещаше и същевременно не я усещаше: във всеки случай тя не беше нещо отделно; искаше да я направи окончателно и завинаги част от себе си, издънка от себе си, а не само нещо, с което се слива и все пак е отделно от него. Никога вече нямаше да му е чуждо как се надигат на тласъци гърдите, корема, бедрата с вдлъбнатините и гънките между тях. Тя наистина беше създадена за него, защото той я беше направил такава — шестнадесет години й беше придавал форма и съдържание, без сам да знае, че го прави, а още по-малко — защо го прави. Забрави дори, че я беше дал другиму, че друг мъж я бе отвел до края на онова, което той сам беше започнал и винаги бе искал да е негово, защото тя беше неговото грехопадение, неговата роза, неговото творение. Това беше сън, от който той никога нямаше да се събуди, докато е мъж, с тяло на мъж. О, мили боже! Сега знам, знам! Знам вече защо я съхранявах в себе си само като представа, като дете, и то толкова дълго, след като тя беше надраснала и двете — само че защо трябваше да го научи по този начин?

Той най-сетне разбра, че онова, към което се беше стремил, беше да не бъде мъж. Никога, никога да не е мъж, а да бъде нещо много по-велико, надхвърлящо предопределението на мъжа. Но ето че съдбата му беше тук, в прегръдките му, затрептяла и засияла от него — нейния мъж. Мъж, завинаги мъж. Боже, не можеше ли да ме отмине това? Аз съм мъж, никога не ще мога да бъда бог, бил е заблуда този живот в стремеж към божествена същност. Такъв ли е всеки свещеник — да жадува да бъде бог? И се отрича от единственото, неопровержимо доказателство, че е мъж.

Той плътно я обгърна и с очи, пълни със сълзи, се вгледа в притихналото, озарено лице, видя как устните се разтвориха като розова пъпка, възкликнаха, заоблиха се в едно безпомощно „о“ от неподозирано удоволствие. Ръцете и краката й го обвиваха — живи въжета, свързали го с нея — копринен, гладък, терзаещ допир. Той положи брадичка на рамото й, допря буза до мекотата на нейната и се отдаде на влудяващия, непосилен порив на мъж в схватка със съдбата. В главата му всичко се въртеше шеметно, свличаше се, потъваше в дълбок мрак или блясваше с ослепителна светлина, в един миг се озова в центъра на слънцето, после светлината намаля, посивя и изгасна. Ето, това е да си мъж. Той не можеше да бъде нищо повече. Но не това му причини болка. Болката дойде в крайния момент, в момента на предела, от чувството му на празнота и пустош — екстазът е мимолетен. Той не можеше да се отдели от нея, и то сега, когато беше негова, създал я беше за себе си. И остана така вкопчен в нея, като удавник, търсещ спасение сред пустото море, и не след дълго, задържал се на повърхността, понесен отново от вълните на прилив, станал му вече познат, той се остави на неразгадаемата съдба, отредена на мъжа.

Какво е сънят? — чудеше се Меги. Блаженство, отдих от живота, ехо от смъртта или досадна потребност? Каквото и да беше, той му се беше отдал, лежеше с едната ръка върху нея и с глава до рамото й, за да я има дори и в съня си. Тя беше също изморена, но не си позволяваше да заспи. Струваше й се, че ако загуби макар и за кратко контрол над съзнанието си, когато си го възвърне, Ралф вече нямаше да го има. По-късно щеше да спи, когато той се събуди и потайните красиви уста изрекат първите думи. Какво ли ще й каже? Дали ще съжалява? Заслужавало ли е да се откаже от другото заради удоволствието с нея? Толкова години му се беше съпротивлявал, накарал беше и нея да се бори заедно с него; все още не й се вярваше, че най-сетне се е примирил, но онова, което й беше казал през нощта, в болката си, изличи тъй дългото му отричане от нея.