Бебето се размърда недоволно. Ан пъхна биберона в устата му и едва пое въздух да отвърне:

— Ваше преосвещенство, каква изненада! — Погледът й закачливо се плъзна по него. — Трябва да призная, че така още по-малко приличате на архиепископ. Винаги съм си представяла архиепископите пълни и самодоволни.

— В момента наистина не съм архиепископ, а само свещеник в добре заслужен отпуск, затова ме наричайте само Ралф. Това ли същество измъчи Меги толкова много, когато бях тук последния път? Дайте да я подържа. Мисля, че ще мога да я храня както трябва.

Той седна на един стол до Ан, взе бебето и биберона и продължи да го храни, небрежно кръстосал крака.

— Джъстийн ли я нарече Меги?

— Да.

— Хубаво име. Виж само какъв цвят е косата й. Цялата на дядо си.

— И Меги така казва. Дано само личицето й не се покрие с лунички, но боя се, че точно така ще стане.

— Е, Меги също е червенокоса, а няма ни една луничка. Но кожата на Меги е изобщо по-матова. — Той остави празното шише, изправи бебето на коленете си с лице към себе си, преви го в кръста и взе с плавни движения да го търка силно по гърба. — Едно от задълженията ми е да посещавам католически сиропиталища и съм научил доста неща за бебетата. Сестра Гонзага, при която най-много обичам да ходя, казва, че това е най-правилният начин да се накара бебето да се оригне. Ако се подпре на рамото, тялото му не е достатъчно прегънато и въздухът не може да излезе бързо или излиза заедно с млякото. А като се наведе през кръста, хранопроводът се затваря и само въздухът излиза. — Като че ли да потвърди думите му, Джъстийн се оригна силно няколко пъти, но не повърна. Той се разсмя, потърка я пак, но тъй като очевидно нямаше повече излишен въздух, той я настани удобно в скута си. — Какви невероятни екзотични очи има! Прекрасни са, нали? Съвсем естествено е бебето на Меги да е необикновено.

— Шегата настрана, отче, но какъв чудесен баща би станал от вас.

— Обичам бебета и малки деца, винаги съм ги обичал. Но на мен ми е много по-лесно да им се радвам, понеже нямам неприятните задължения на бащите.

— Не. Защото сте като Луди — и у вас има нещо от душевността на жената.

Джъстийн, обикновено толкова недружелюбна, сега очевидно му се отблагодари, загдето я хареса, и бързо заспа. Ралф я гушна още по-удобно и измъкна от джоба на късите си панталони кутия цигари „Капстън“.

— Дайте ги на мен — аз ще ви запаля.

— Къде е Меги? — попита той, като взе от Ан запалената цигара. — Благодаря. О, извинете ме, вземете си и вие, моля ви.

— Няма я. Тя не можа да се възстанови напълно от раждането и дъждовният сезон й се отрази много зле. Затова я изпратихме с Луди за два месеца на почивка. Ще се върне към първи март — след седем седмици.

Още щом заговори, Ан долови промяната в него — сякаш всичко изведнъж загуби смисъл и го лишиха от някаква предвкусвана радост.

Той си пое дълбоко въздух.

— Вече за втори път не я намирам, когато идвам да се сбогувам… Преди да замина за Атина и сега пак. Тогава щях да отсъствам цяла година, а може би и повече — не се знаеше. Не бях ходил в Дройда от смъртта на Пади и Стю, но преди да замина за Гърция, разбрах, че не мога да напусна Австралия, без да видя Меги. А тя се омъжила и я нямаше. Прииска ми се веднага да я намеря, но реших, че няма да е честно нито към нея, нито към Люк. А сега дойдох, защото знам, че не мога да навредя на нещо, което изобщо не съществува.

— Къде отивате сега?

— В Рим, във Ватикана. Кардинал ди Контини-Верчезе зае мястото на кардинал Монтеверди, който почина неотдавна, и ме повика при себе си, както и очаквах. Това е не само голяма чест — аз просто не мога да откажа.

— Колко време ще отсъствате?

— О, много дълго, мисля. В Европа се надига тътен, колкото и далечен да ни се струва оттук. Църквата в Рим има нужда от всеки свой дипломат, а благодарение на кардинал ди Контини-Верчезе аз съм причислен към категорията на дипломатите. Мусолини е в тесен съюз с Хитлер — от един дол дренки са — и Ватикана трябва някак да намери общ език за две противоположни идеологии — католицизма и фашизма. Няма да е лесно. Знам добре немски, научих гръцки, докато бях в Атина, и италиански — в Рим. Говоря също френски и испански. — Той въздъхна. — Винаги съм имал склонност към езиците и съзнателно съм я развивал. Рано или късно щяха да ме преместят.

— Е, ваше преосвещенство, ако не заминавате утре, можете да видите Меги.

Думите излязоха от устата й, преди Ан да се замисли. А защо Меги да не го види, преди да е заминал, особено ако ще отсъства дълго, както предполага?

Главата му се извърна към нея. Тези красиви далечни сини очи бяха много умни и трудно се лъжеха. О, да, това беше роден дипломат. Той много добре разбираше какво казва тя и четеше мислите й. Ан усети, че затаява дъх в очакване на отговора му, но дълго време той не продума, вперил поглед над смарагдовата тръстика към пълноводната река, забравил бебето в скута си. Очарована, тя гледаше профила му — извивката на клепача, правия нос, потайната уста, волевата брадичка. С какви ли сили се бореше, докато съзерцаваше пейзажа? На какви ли чувствителни везни претегляше в ума си любов, желание, дълг, интерес, воля — и кое срещу кое поставяше? Ръката му приближи цигарата до устните; Ан видя как пръстите му трепереха и едва-едва въздъхна с облекчение. Значи, не беше безразличен.

Минаха почти десет минути, без да проговори; Ан запали нов „Капстън“ и му го подаде, когато той хвърли угарката. Докато изпуши докрай и втората цигара, той не отмести очи от планините в далечината и от мусонните облаци, надвиснали в небето.

— Къде е тя? — попита той най-сетне с напълно овладян глас, като хвърли и втората угарка през парапета.

От нейния отговор сега зависеше неговото решение — неин ред беше да помисли. Има ли право да тласка тези човешки същества по път, който никой не знае къде и към какво води? Тя мислеше единствено за Меги — никак не я беше грижа какво ще стане с този мъж. Че с какво беше по-добър от Люк? Хукнал подир нещо мъжко, без време или желание да спре заради една жена, спуснал се подир някаква си мечта, съществуваща може би само в размътената му глава. Нещо безплътно — като дима от фабриката, който се разсейва в тежкия, наситен с меласа въздух. „Но той така иска — мислеше си Ан — и е готов да похаби и себе си, и живота си.“

Той оставаше трезв, независимо какво беше Меги за него. Дори и заради нея — а Ан беше започнала вече да вярва, че той обича Меги повече от всичко с изключение на своя странен идеал — нямаше да изложи на риск възможността да се добере един ден до онова, към което се стреми. Не, дори и заради нея не. И ако му отговореше, че Меги е в някой хотел, пълен с курортисти, където биха го познали, той нямаше да отиде. Той отлично знаеше, че не е човек, който би останал незабелязан между другите. Ан облиза устни, събра глас:

— Меги е в една вила на остров Матлък.

— Къде?

— На остров Матлък. Курорт, изключително тих, недалеч от протока Уитсънди. Пък и в този сезон там няма жива душа. — И като не се стърпя, добави: — Не се бойте, никой няма да ви види!

— Насърчавате ли ме? — Той внимателно подаде на Ан спящото бебе. — Благодаря ви — рече после, като тръгна към стълбите. Но там се обърна и я погледна умолително. — Грешите — аз просто искам да я видя и нищо повече. Никога не бих въвлякъл Меги в нещо, което би застрашило безсмъртието на душата й.

— Или на вашата? Тогава се представете за Люк О’Нийл, когото очакват там. Така няма да има опасност от скандал нито за Меги, нито за вас.

— Ами ако дойде Люк?

— Изключено. Той замина за Сидни и ще се върне най-рано през март. Единственият начин да разбере, че Меги е на Матлък, е да го чуе от мен, а аз не му казах, ваше преосвещенство.

— Меги очаква ли Люк?

Ан се усмихна кисело.

— Как не!

— Няма да й сторя зло — уверяваше я той. — Искам само да я видя и толкова.

— Знам, ваше преосвещенство. Но истината е, че бихте й сторили много по-малко зло, ако искахте повече от това.



Когато колата на стария Роб запърпори по пътя, Меги застана на обичайното място на верандата, вдигнала ръка да даде знак, че всичко е наред и няма нужда от нищо. Той спря там, за да завие както обикновено, но преди това един мъж по къси панталони, риза и сандали скочи от колата с куфар в ръка.

— Всичко хубаво, мистър О’Нийл — викна Роб, тръгвайки.

Но Меги никога вече нямаше да сбърка Люк О’Нийл с Ралф де Брикасар. Това не беше Люк — не можеше да я измами нито разстоянието, нито припадащият бързо мрак. Тя стоеше занемяла и чакаше, докато той, Ралф де Брикасар, се приближаваше по пътя към нея. Значи, най-сетне беше решил, че я иска. За какво друго би дошъл при нея на такова място, и то под името Люк О’Нийл.

В нея всичко отказа да действа — и краката, и умът, и сърцето. Ралф идваше за нея, защо не чувствува нищо? Защо не се завтече в обятията му от радост, пред която нищо друго няма значение? Това беше Ралф — единственото, което тя бе искала от живота. Но нали току-що се бе мъчила цяла седмица да го избие от главата си! Проклет да е! Проклет да е? Защо, по дяволите, трябваше да идва тъкмо когато тя най-сетне беше започнала да го отпъжда поне от мислите си, ако не от сърцето? О, сега всичко ще почне пак отначало. Зашеметена, изпотена и разгневена, тя беше застанала като вкаменена и чакаше, а изящната фигура ставаше все по-едра и по-едра.

— Здравей, Ралф — каза тя през стиснати зъби, без да го поглежда.

— Здравей, Меги.

— Внеси си куфара. Искаш ли един горещ чай? — И докато говореше, тръгна към всекидневната, все още без да го поглежда.

— С удоволствие — отвърна той със същата сдържаност.

Последва я в кухнята; гледаше я, докато включи електрическия чайник, докато напълни каната за чай от малкия самовар над умивалника и извади чаши и чинийки от бюфета. После му подаде големия пакет с бисквити — той сложи няколко шепи в една чиния. Чайникът завря, тя изпразни каната, сипа вътре една лъжица чай и го попари с кипящата вода. После тръгна към всекидневната с чинията с бисквити и каната с чай, а зад нея той носеше чашите и чиниите.