Но как да престана да обичам човек заради това, че той обича бога? Колкото и да се мъча, не мога. Той е недостижимото, към което аз се стремя. Тогава престани да се стремиш към него, Меги О’Нийл, и толкова. Стигат ти Люк и децата на Люк. Каквото и да става, ще накараш Люк да се откаже от проклетата тръстика и ще заживееш с него там, където няма дори и дървета. Ще кажеш на управителя на банката в Гили, че приходите ти ще бъдат занапред на твое име и с тях ще си обзаведеш както трябва собствената къща, която Люк няма и намерение да купи. С тези пари ще дадеш и добро образование на децата на Люк, и ще се грижиш нищо да не им липсва.

Това е всичко, Меги О’Нийл. Аз съм Меги О’Нийл, а не Меги де Брикасар. Звучи дори смешно — Меги де Брикасар. Би трябвало да бъда Мегън де Брикасар, а винаги съм мразила това Мегън. О, кога най-после ще престана да съжалявам, че нямам деца от Ралф? Там е цялата работа, нали? Хайде, повтаряй си го! Твоят живот си е твой и няма да го пропиляваш в мечти за един мъж и децата, които никога не можеш да имаш от него.

Ах, така! Правилно! Няма смисъл да мислиш за отминалото, за онова, което трябва да бъде погребано. Смисълът е в бъдещето, а бъдещето принадлежи на Люк. Не на Ралф де Брикасар. Той е минало.

Меги се захлупи на пясъка и се разрида така, както не беше плакала от дете — силни вопли на отчаяние, които можеха да чуят само раците и птиците.

Ан Мюлер беше избрала остров Матлък нарочно, с намерението да изпрати там Люк колкото може по-скоро. Щом Меги замина, тя му телеграфира, че Меги отчаяно се нуждае от него и да бъде така любезен да дойде. Не й беше присъщо да се меси в живота на другите, но обичаше Меги и й съчувстваше, а капризното създание, което тя беше родила от Люк, направо обожаваше. Джъстийн трябва да има дом и двама родители. На Ан щеше да й бъде мъчно без нея, но по-добре това, отколкото да продължава така.

Люк пристигна след два дни. Отиваше в завода в Сидни и нямаше да загуби много време, ако се отбие. Редно беше да види и бебето; ако беше момче, щеше да дойде веднага, но вестта, че е момиче, много го разочарова. Щом Меги настояваше да има деца, поне да можеха един ден да поемат фермата в Кинуна. От момичета нямаше никаква полза — само подяждаха мъжа, а като пораснеха, отиваха да работят за другиго, вместо да стоят у дома и да помагат на стария си баща в края на живота му.

— Как е Мег? — попита той, като се качи на предната веранда. — Не е болна, надявам се.

— Надяваш се, а? Не, не е болна. Ей сега ще ти разкажа. Но ела най-напред да видиш хубавата си дъщеря.

„Той се загледа в бебето — беше му забавно и интересно, но не се развълнува“ — помисли си Ан.

— Никога не съм виждал такива особени очи — каза той. — На кого ли са?

— Меги казва, че не знае никой в нейното семейство да е имал такива очи.

— И в моето. Кой знае от кой прародител ги е взело. И май не е много доволно това дребосъче, а?

— От какво да е доволно? — тросна му се Ан, все още в лошо настроение. — Не е виждала баща си, няма си истински дом и ако я караш така, едва ли ще го има, докато порасне!

— Нали събираме пари, Ан! — запротестира той.

— Глупости! Знам колко пари имаш. Приятели в Чартърс Тауърс ми изпращат от време на време местния вестник и виждам какви обяви има за имения, много по-близки от Кинуна и много по-плодородни. Не забравяй, че е депресия, Люк! Можеш да си избереш чудно хубава ферма, и то за много по-малко пари, отколкото имаш в банката — знаеш това, нали?

— Точно затова! Освен че е депресия, отвъд планината е страхотна суша от Джуний чак до Иса. Вече две години не е падала капка дъжд. Обзалагам се, че е пострадала и Дройда, да не говорим какво е около Уинтън и Блекъл. Не, мисля, че трябва да почакам.

— Да чакаш, докато земята поскъпне, когато завали хубавичко? Остави тази работа, Люк! Сега е време да се купува! Като имаш двете хиляди на Меги всяка година, можеш да изчакаш и десетгодишна суша! Само няма да купуваш добитък. Ще живееш с двете хиляди на Меги, докато дойде дъждът, и тогава ще докараш и добитък.

— Още не съм готов да оставя тръстиката — упорстваше той, все още загледан в странните светли очи на дъщеря си.

— А, това е цялата работа, нали? Защо не си признаеш, Люк? Ти не искаш да имаш семейство, предпочиташ да си живееш както досега — в несгоди, сред мъже и да си пречупваш гръбнака от работа като всеки втори австралиец, когото познавам. Какво чак толкова има в тази страна, че мъжете й предпочитат да живеят с други мъже, вместо да се приберат у дома с жените и децата си? Щом ги влече бекярството, за какъв дявол се женят изобщо? Знаеш ли само в Дъни колко изоставени жени има, дето едвам свързват двата края и се мъчат да отгледат децата си без бащи? „А, той е в тръстиката… ще се върне… още малко…“ Ха! И всеки път, като пристигне пощата, те са там, на вратата, чакат пощальона и се надяват техният негодник да им изпрати малко пари. Най-често не получават нищо, а понякога съвсем малко, колкото да не умрат от глад! — Тя трепереше от гняв, меките й кафяви очи искряха. — И знаеш ли, четох в „Бризбейн мейл“, че от целия цивилизован свят най-висок процент изоставени жени има в Австралия. Единственото нещо, по което държим първенство — как да не се гордеем с такъв рекорд, а?

— По-спокойно, Ан! Аз не съм напуснал Мег — тя е на сигурно място и не гладува. Какво те е прихванало?

— Не мога повече да гледам как се отнасяш с жена си — това е! За бога, Люк, бъди зрял мъж и си поеми най-сетне отговорностите! Имаш жена и дете — трябва да им осигуриш дом, да им бъдеш съпруг и баща, не чужд човек!

— Знам, знам! Но още не мога — трябва да се подсигуря с още няколко години в тръстиката. Не искам да се каже, че живея от парите на Мег. А то ще бъде така, докато нещата не се оправят.

Ан презрително сбърчи устна:

— Празни приказки! Ти си се оженил заради парите й, нали?

Тъмна червенина изби по мургавото му лице. Не смееше да я погледне.

— Не отричам, че парите помогнаха, но се ожених за нея, понеже ми харесваше повече от всички други.

— Само ти харесваше, нали? А за любов няма ли да кажеш нещо?

— Любов ли? Какво е любов? Женски фантазии и нищо повече. — Той отмести поглед от люлката и от неспокойните тъмно бели очи, защото не беше сигурен дали човек с такива очи не разбира какво се говори. — А ако си свършила да ме хокаш, кажи къде е Мег.

— Не беше добре и я накарахме да замине за известно време. И не се паникьосвай! Не с твоите пари. Надявах се да те убедя да отидеш при нея, но виждам, че е невъзможно.

— Изключено е. Арне и аз тръгваме тази вечер за Сидни.

— Какво да кажа на Меги, като се върне?

Той вдигна рамене, умирайки от нетърпение да си тръгне.

— Каквото искаш. Кажи й да почака още малко. А като се е заела със семейството, не бих имал нищо против един син.

Като се подпря на стената, Ан се наведе над тръстиковата люлка и взе бебето на ръце, после успя някак да стигне до леглото и да седне. Люк не понечи да й помогне, нито да поеме детето — сякаш се плашеше от дъщеря си.

— Върви си, Люк, ти не заслужаваш това, което имаш. Не мога да те гледам. Върни се при твоя проклет Арне и тази ваша тръстика да си чупите гърбовете!

На вратата той се спря.

— Как я беше нарекла? Забравих й името.

— Джъстийн, Джъстийн, Джъстийн!

— Какво глупаво име — подхвърли той и излезе.

Ан остави Джъстийн на леглото и избухна в ридание. По дяволите всички мъже с изключение на Луди, по дяволите! Дали не беше тази нежна, сантиментална, почти женствена жилка у Луди, която го правеше способен да обича? Прав ли беше Люк? Не беше ли това наистина само женска фантазия? Или чувство, което са способни да изпитват единствено жените и може би само онези мъже, у които има нещо от жената? Никоя жена не би могла да задържи Люк и не го е задържала. Онова, което той искаше, не би могла да му даде никоя жена.

Но на другия ден Ан се поуспокои и разбра, че усилията й не са били напразни: сутринта се получи картичка от Меги, която беше във възторг от остров Матлък и пишеше колко добре се чувствува. Значи, все пак е имало полза. Меги се възстановява. Щеше да се върне, като стихнат мусоните, и да се заеме да сложи ред в живота си. Ан реши да не й съобщава за Люк.

Докато Нанси (съкратено от Анунциата) изнасяше Джъстийн на предната веранда, Ан куцукаше след нея, захапала между зъбите кошничка, в която имаше всичко необходимо за бебето — чисти пелени, кутия с пудра и играчки. Тя се настани в един тръстиков стол, пое бебето от Нанси и започна да го храни от биберона с „Лактоген“, който Нанси беше затоплила. Беше много приятно, животът й се виждаше хубав: беше направила всичко възможно да вразуми Люк, а ако не беше успяла, Меги и Джъстийн поне щяха да останат в Химелхох още малко. Тя не се съмняваше, че в края на краищата Меги ще разбере, че няма надежда да спаси брака си с Люк, и тогава ще се върне в Дройда. Но Ан се боеше от този ден.

Червена английска спортна кола се приближи с рев по пътя от Дъни и се заизкачва по дългата стръмна пътека — нова и скъпа кола, гюрукът — закопчан с кожени ремъци, сребристите тръби на ауспуха блестяха, зелената боя лъщеше. Отначало Ан не можа да познае мъжа, който прескочи ниската врата, защото беше облечен по тукашному, само с къси панталони. „Ей, че хубавец! — помисли си тя, като го гледаше одобрително и с чувството за нещо познато, докато той взимаше стъпалата по две наведнъж. — Ако Луди не ядеше толкова много, и той щеше да има такава фигура. А, ами че той не е хлапак, я виж как хубаво са посребрени слепоочията му — къде може резач на тръстика да изглежда така?“

Когато спокойните, равнодушни очи се спряха върху нейните, тя разбра кой беше дошъл.

— Боже мой! — възкликна Ан и изпусна биберона.

Той го вдигна, подаде й го и се облегна на парапета срещу нея.

— Нищо му няма. Гумата не се допря до земята — продължавайте да я храните спокойно.