— Островът е широк четири мили и дълъг осем — обясняваше водачът й. Минаха покрай широка бяла сграда с просторна веранда, вдадена навътре, и прозорци като на магазин.

— Смесеният магазин — каза той с жест на собственик. — Там живея с госпожата и тя не е май много доволна, дето идвате сама жена, слушайте какво ви казвам. Мисли, че ще ме прелъстят, както казва тя. Добре, че от бюрото казаха, че искате пълно спокойствие и тишина, та малко се поуспокои, като приготвих за вас най-отдалечената вила. Жив човек няма наоколо. Можете да си се разхождате и без дрехи — няма кой да ви види. А ако ви трябва нещо, само вдигнете телефона и аз ще ви го донеса. Няма смисъл да се разкарвате чак дотук. И каквото ще да приказва госпожата, ще идвам веднъж на ден, към залез, да виждам дали сте добре. Гледайте по това време да си бъдете в къщи и да сте прилично облечена, в случай че госпожата поиска да я повозя.

Вилата — едноетажна постройка с три стаи — си имаше собствена дъгообразна ивица бял пясъчен плаж между два ската на хълма, които се губеха в морето. Пътят свършваше дотук. Вътре беше скромно обзаведена, но много удобна. Островът разполагаше със собствен генератор за електричество и във вилата имаше малък хладилник, електрически лампи, обещания телефон и даже радиоапарат. Тоалетната беше с автомат, в банята имаше течаща вода — по-съвременно уредено, отколкото в Дройда или Химелхох — помисли си Меги развеселена. Ясно, че повечето посетители са от Сидни или Мелбърн — те така са привикнали с цивилизацията, че вече не могат без нея.

Роб я остави и забърза към ревнивата си госпожа, а Меги разопакова багажа и огледа владенията си. Голямото двойно легло беше по-удобно от кушетката в първата й брачна нощ. Но нали това беше раят на младоженците и гостите с право биха искали поне хубаво легло, а клиентите на хотела в Дъни бяха обикновено толкова пияни, че не възразяваха срещу издънените пружини. И хладилникът, и шкафовете над него бяха претъпкани с храна, а върху кухненската маса имаше голяма кошница, пълна с банани, ананаси и манго. Трябваше само да спи добре и да се храни добре.

През първата седмица Меги наистина само ядеше и спеше, тя нямаше представа колко е била изморена и как климатът на Дънглоу е убивал апетита й. В това хубаво легло тя заспиваше, щом сложеше глава на възглавницата, и не се събуждаше по десет-дванадесет часа, а храната й се струваше толкова вкусна, както едно време в Дройда. Когато не спеше, тя почти непрекъснато дъвчеше нещо, взимаше си манго и когато влизаше във водата. В същност там беше и най-подходящото място да се яде манго, освен във ваната: сокът изтичаше обилно от него. Тъй като малкият й плаж беше в лагуната, морето беше огледално спокойно, почти без течения и много плитко. А това най-много й хареса, защото тя не умееше да плува. Понеже беше много солена, водата я носеше на повърхността и Меги започна да прави опити: като успя да се задържи над водата десет секунди, изпадна в истински възторг. Чувството, че се освобождава от притеглянето на земята, я изпълваше с копнеж да заплува леко като риба.

Така че, ако й липсваше компания, то беше само защото искаше някой да я научи да плува. Иначе беше много доволна, че е сама. Колко права беше Ан! Досега бе живяла все сред много хора. Такова облекчение, такова спокойствие бе около нея да няма никой. Но самотна не се чувстваше и не тъгуваше нито за Ан и Луди, нито за Джъстийн, нито за Люк, а за пръв път от три години не копнееше и за Дройда. Старият Роб не нарушаваше усамотението й, само по залез избръмчаваше с автомобила на достатъчно разстояние по пътя, докато се увери, че приятелското й махване от верандата не е тревожен сигнал, обръщаше колата и се отдалечаваше с пърпорене, а до него изненадващо хубавата му госпожа строго го следеше отблизо. Веднъж й се обади по телефона да й каже, че ще води другите двама курортисти на разходка със своята лодка с прозрачно дъно и дали не би искала да отиде и тя.

Все едно, че й отвориха вратите към съвсем непозната планета — целият този кипящ, красив живот, разкрил се пред погледа й през стъкленото дъно на лодката, с прелестните творения, които водата нежно и свойски полюшваше насам-натам. Живите корали, установи тя, не са така ярки на цвят като онези на сувенирния щанд в магазина. В действителност те бяха нежнорозови, бежови или синьо-сиви, а около всяка издатина или клонка трепкаше удивителна пъстроцветна дъга като ореол. Грамадни анемони, широки по тридесет сантиметра, полюшваха като ресни сини, червени, оранжеви или морави пипалца; бели набраздени миди, големи като камъни, мамеха непредпазливите и любопитните да надникнат вътре, където съблазнително се мяркаше нещо пъстро и подвижно между перестите устни; дипли от червена дантела се носеха от теченията във водата, светлозелени панделки от водорасли танцуваха и подскачаха. Никой от четиримата в лодката не би се изненадал, ако видеше русалка — блясък на лъскава гръд, искряща гъвкава опашка, косите, понесли се бавно като облаци, грейнала мамеща усмивка — неустоимо изкушение за моряците. А рибите! Като живи украшения се стрелкаха те с хиляди и хиляди — ту топчести като китайски фенери, ту източени като куршуми, в пъстроцветни одежди, трепкащи от жизненост и от пречупването на светлината във водата. Някои пламтяха със златно червените си люспи, други бяха студено сребристо сини или приличаха на шарени торби, по-пъстри и от папагали. Имаше остроноси щуки и жабешки риби със сплескани муцуни, и острозъби баракуди, и зинал морски костур, който се таеше в подводните пещери, а по едно време се появи и една лъскава сива акула — самка, която дълго се въртя под тях.

— Не се бойте — успокои ги Роб, — толкова на юг няма водни оси. Смъртоносна е само рибата-камък. Никога не се разхождайте по кораловия риф без обувки.

Да, Меги беше доволна, че отиде на разходката. Но нямаше желание да ходи втори път, нито да се сприятели със семейството, което беше в лодката. Тя беше изцяло погълната от морето, разхождаше се, лежеше на слънце; не й липсваха дори и книгите, понеже винаги имаше нещо интересно да наблюдава.

Беше послушала съвета на Роб и вече не носеше дрехи. Отначало — като заек, надушил динго по вятъра — скачаше да се скрие, щом пропукаше клонче или някой кокосов орех падаше като гюлле от палмата. Но след няколко дни несмущавана самота тя се увери, че никой няма да дойде при нея и че, както каза Роб, тя е почти като на пуст остров. Нямаше място за свян. И докато се разхождаше, докато правеше слънчеви бани или шляпаше из топлата солена вода, тя започна да се чувства като животно, родено и отгледано в клетка, което изведнъж са пуснали на воля в един хубав, слънчев, необятен и щедър свят.

Далеч от Фий, от братята си, от Люк, от безмилостното, безогледно властване над целия й живот, Меги откри какво значи да е съвсем свободна; най-разнообразни мисли като в калейдоскоп образуваха съвсем причудливи форми в ума й. За пръв път в живота си тя не насочваше цялото си съзнание върху една или друга задача. И за голяма своя изненада установи, че физическата заетост е най-плътната преграда, каквато човек е способен да издигне пред дейността на ума си.

Преди години отец Ралф я беше попитал за какво мисли и тя отговори: за татко и мама, за Боб, Джек, Хюи и Стю, за малките, за Франк, за Дройда, за къщата, за работата, за дъжда. Тя не беше споменала тогава неговото име, но той винаги беше на първо място. След него идваха Джъстийн, Люк, Луди и Ан, тръстиката, мъката за дома и пак дъждът. И, разбира се, спасителното облекчение, което й даваха книгите. Но всички тези мисли идваха и си отиваха в заплетени или накъсани кълба и вериги, защото досега не бе имала нито възможността, нито необходимата подготовка, за да може на спокойствие да проумее коя в същност е Меги Клийри, Меги О’Нийл. Какво иска в същност? Защо е дошла на тази земя? Съжаляваше, че не се е научила да подрежда мислите си, защото това бе загуба, която никога нямаше да възстанови, колкото и време да има на разположение. Но защо да не опита поне, след като тук има и време, и спокойствие, и се наслаждава на бездействие — само да легне на пясъка и да опита.

Да, Ралф… Горчив, безутешен смях. Не беше най-доброто начало за разсъждения, но в известен смисъл Ралф беше като бога — всичко започваше и свършваше с него. Още от онзи ден, когато в залеза беше коленичил насред прахта на гарата в Гили да обхване с ръце раменете й, Ралф неизменно присъстваше в живота й, въпреки че никога вече нямаше да го види. Сигурно и последната й мисъл пред прага на гроба щеше да бъде пак за него. Страшно е един-единствен човек да означава толкова много и толкова различни неща.

Какво беше казала на Ан? Че желанията й са съвсем обикновени — да има съпруг, деца, собствен дом. И да обича някого. Не й се виждаше много: та нали повечето жени го имаха? Но колко от тях бяха наистина доволни? На Меги и се струваше, че тя би била доволна, защото за нея това беше трудно постижимо.

Трябва да се примириш, Меги Клийри, Меги О’Нийл. Искаш само Ралф де Брикасар, но просто не можеш да го имаш. Той, като мъж, те направи негодна за друг. Добре тогава. Приеми, че съпругът и онзи, когото искаш да обичаш, не са едно и също. Остава ти да обичаш само децата си и да получаваш любов само от тях. А това значи да се задоволиш с Люк и децата на Люк.

О, боже, мили боже! Не, не е мил! Какво е направил бог за мен, освен че ми отне Ралф? Май че не се обичаме много с бога. И знаеш ли какво, господи? Вече не ме плашиш както по-рано. А колко се боях от теб, от наказанието ти! Цял живот избирах все най-трудния и най-правия път от страх пред теб. И какво спечелих? Ни зрънце повече, отколкото ако бях нарушила всички закони в твоите книги. Ти си един измамник, господи, едно страшилище. Отнасяш се към нас като към деца и постоянно ни заплашваш с наказание. Но аз вече не се боя от теб. Защото не Ралф заслужава омраза, а ти. Само ти си виновен, а не клетият Ралф. Той просто живее със страха от теб, както и аз съм живяла винаги. И не разбирам как може да те обича. Не виждам за какво можеш изобщо да бъдеш обичан.