Към края на май оставаха още само четири седмици, последните четири седмици, докато Меги се освободи от това непоносимо бреме, от това неблагодарно дете. Тя постепенно го намразваше, а така много го беше желала, преди да разбере какви неприятности в същност създава. Как е могла да мисли, че Люк ще се радва на детето, когато то стане действителност? Държанието му и приказките му, откакто се бяха оженили, с нищо не подсказваха, че ще бъде така.

Време беше да признае, че всичко е рухнало, да забрави гордостта и да се опита да спаси каквото може от развалините на живота си. Бяха се оженили със задни сметки — той заради парите й, а тя — за да избяга от Ралф де Брикасар, като в същото време търсеше пак него. Помежду им никога не беше ставало и дума за любов, а само любовта би помогнала и на нея, и на Люк да преодолеят огромните трудности, произтичащи от различните им стремежи и желания.

Колкото и да е странно, тя като че ли не можеше да мрази Люк, докато все по-често и по-често се улавяше в омраза към Ралф де Брикасар. Но все пак Ралф беше се държал много по-мило и честно с нея, отколкото Люк. Нито веднъж не и беше дал основание да мисли за него другояче, освен като за свещеник и приятел, защото и двата пъти, когато я беше целунал, тя в същност първа беше посегнала.

Защо тогава му е толкова сърдита? Защо мрази Ралф, а не Люк? По дяволите тези нейни страхове и слабости, това голямо озлобление, което изпитваше към него, загдето все я беше отблъсквал точно когато най-много го беше обичала и желала. По дяволите и онзи глупав порив, който я беше накарал да се омъжи за Люк О’Нийл. Да измами и себе си, и Ралф. Какво от това, че нямало никога да може да се омъжи за Ралф, да спи с него, да роди неговото дете? Какво, че не я искаше — той наистина не я искаше. Важното беше, че тя искаше само него и не трябваше да се примирява с по-малко.

Но да разбереш грешката си, не значи още, че можеш да я поправиш. Тя все пак се беше омъжила за Люк О’Нийл и носеше детето на Люк О’Нийл. Как да се радва на мисълта за детето на Люк О’Нийл, след като и той дори не го искаше? Горкото създание. Като се роди, ще може да бъде обичано поне като отделен човек. Само че… Какво не би дала да има дете от Ралф де Брикасар! Но това беше невъзможно, никога нямаше да стане. Той служеше на една институция, която искаше да го притежава изцяло, дори и онова от него, което не й беше нужно — мъжа. Майката-църква искаше от него той да принесе именно това в жертва пред нейната мощ като институция и по такъв начин го похабяваше, смазваше съществованието му, и то така, че да престане да съществува навеки. Но някой ден Църквата щеше да плаща за своята алчност. Някой ден нямаше да има вече хора като Ралф де Брикасар, защото тогава те вече ще ценят достатъчно много своята мъжественост, че да разберат колко ненужно и напълно безсмислено е да се отричат от себе си.

Внезапно тя стана и се заклатушка през всекидневната към Ан, която седеше и с нескривано наслаждение четеше един тайно придобит екземпляр от забранената книга на Нормън Линдсни „Червената грамада“.

— Ан, май ще стане, както ти искаше.

Ан я погледна разсеяно.

— Какво, мила?

— Повикай доктор Смит. Това злочесто дете ще се роди всеки момент.

— О, боже! Отивай в спалнята и лягай — не в твоята, в нашата!

Като проклинаше капризите на съдбата и своеволията на бебетата, доктор Смит пое веднага от Дънглоу в старата си кола, настанил на задната седалка местната акушерка и каквото можеше да вземе от малката си болница. Нямаше смисъл да кара Меги там: същото можеше да направи за нея в Химелхох. Но най-добре щеше да бъде тя в Кейрнс.

— Съобщихте ли на мъжа й? — попита той, тичайки по стълбите, следван от акушерката.

— Изпратих му телеграма. Меги е в моята спалня — мисля, че там ще ви е по-широко.

Накуцвайки след тях, Ан влезе в спалнята. Меги лежеше с широко отворени очи и не показваше с нищо, че я боли, освен дето от време на време юмруците и се свиваха и тялото й се сгърчваше. Тя извърна глава да се усмихне на Ан и Ан прочете голяма уплаха в погледа й.

— Добре, че не отидох в Кейрнс — каза тя. — Майка ми не е родила нито едно от децата си в болница, а татко беше споменал веднъж, че с Хал и било много тежко. Но го преживяла. Аз също ще го преживея. Ние, жените Клийри, не умираме лесно.

Няколко часа по-късно докторът излезе на верандата при Ан.

— Здравата ще се измъчи женицата. С първото дете и без това не е лесно, но нейното е застанало лошо и тя само се мъчи, без да има никаква полза. Ако беше в Кейрнс, щяха да го извадят с цезарово сечение, но тук е невъзможно. Трябва да го роди сама.

— В съзнание ли е?

— О, да. Храбра душа — нито вика, нито се оплаква. Най-свестните най-много се мъчат, забелязал съм. Все ме пита още ли не е дошъл Ралф и аз я залъгвам, че има наводнение при Джонстън. Мъжът й не се ли казваше Люк?

— Да.

— Хм! Люк май не й е голяма утеха, а? Сигурно затова зове този Ралф, не го знам какъв е.

— Люк е негодник.

Ан се наведе, облегната върху парапета на верандата. По пътя от Дъни се приближаваше такси, което сви по отклонението за Химелхох. Силните й очи различиха чернокос мъж на задната седалка и тя възкликна от облекчение и радост.

— Не вярвам на очите си, но ми се струва, че Люк най-после се е сетил, че има жена!

— Тогава аз ще се върна при нея и ще те оставя ти да се оправяш с него, Ан. Няма да й казвам още, да не би да не е той. Ако наистина е той, почерпи го един чай и остави упреците за после. Няма да му се разминат.

Таксито спря. За изненада на Ан шофьорът слезе и отиде да отвори задната врата на пътника си. Джо Кастильоне, който караше единственото такси на Дъни, не беше много по тези обноски.

— Химелхох, ваше преосвещенство — обяви той и се поклони дълбоко.

От колата слезе мъж в дълго свободно черно расо, пристегнато с морав колан от рипсена коприна. Ан, малко замаяна, си помисли, че Люк О’Нийл й е скроил някаква шега. Но после видя, че това е съвсем друг човек, поне с десет години по-възрастен от Люк. „Божичко — помисли си тя, докато красивата фигура се качваше по стълбите, — никога не съм виждала такъв хубав мъж! И то архиепископ! Какво ли търси католически архиепископ при двама закоравели лутеранци като Луди и мен?“

— Мисис Мюлер? — попита той, като й се усмихна с топли, но някак далечни сини очи. „Какво ли не са видели тези очи — помисли си Ан, — но още много отдавна се е научил да не чувства нищо.“

— Да, аз съм Ан Мюлер.

— Аз съм архиепископ Ралф де Брикасар, нунций на негово светейшество в Австралия. Разбрах, че у вас живее мисис Люк О’Нийл.

— Да, сър. „Ралф… Ралф? Да не би това да е Ралф?“

— Аз съм неин много стар приятел. Дали не бих могъл да я видя?

— О, тя много ще се радва, архиепископ… „Не, не се казваше така: казва се ваше преосвещенство както Джо Кастильоне“ — но в по-удобен момент. Сега Меги ражда, и то много тежко.

Тогава тя видя, че той не е успял да се отрече напълно от чувствата, а само ги е запратил на дъното на съзнанието си, в което господар беше мисълта. Очите му бяха толкова сини, че усети как потъва в тях, а онова, което съзря там, я накара да се зачуди какво в същност представлява Меги за него и той за нея.

— Знаех си, че нещо не е в ред! Отдавна усещах, че нещо не е както трябва, но напоследък тревогата ме завладя изцяло. Трябваше да дойда и сам да разбера. Моля ви, нека да я видя. Не е ли достатъчно това, че съм свещеник?

Ан не беше и мислила да го спира.

— Заповядайте, ваше преосвещенство. Оттук, ако обичате.

И докато влачеше крака между двата бастуна, тя се питаше: „Чисто и разтребено ли е? Избърсала ли съм праха? Сетихме ли се да изхвърлим онзи вмирисан агнешки бут, или се усеща из цялата къща? Сега ли трябваше да дойде такъв важен гост! Луди, няма ли най-сетне да си вдигнеш дебелия задник от трактора и да дойдеш? Момчето трябва да те е намерило преди часове!“

Той мина покрай доктор Смит и акушерката, сякаш не съществуваха, и коленичи до леглото, посягайки към ръцете й.

— Меги!

Изтръгната от тежкия унес, в който беше потънала, безразлична към всичко, тя видя любимото лице до своето, гъстата черна коса вече с два бели кичура като крила, изящните аристократични черти, малко по-врязани, по-смирени може би, и сините очи, впити в нейните с обич и копнеж. Как е могла да го сбърка с Люк? Нямаше друг като него, за нея той беше единствен, — а тя беше изневерила на чувството си към него. Люк беше тъмната страна на огледалото. Ралф беше светъл като слънцето и далечен като него. О, колко е хубаво, че е при нея!

— Помогни ми, Ралф — проговори тя.

Той целуна пламенно ръката й и я допря до бузата си.

— Винаги, Меги, нали знаеш.

— Моли се за мен и за бебето. Ако някой може да ни спаси, това си само ти. Ти си много по-близо до бога от нас. Никой не ни иска, не ни е искал никога, дори и ти.

— Къде е Люк?

— Не знам и не ме интересува. — Тя затвори очи и извърна глава на възглавницата, но пръстите й в ръката му го стискаха здраво, не искаха да го пуснат.

Тогава доктор Смит го докосна по рамото.

— Ваше преосвещенство, сега трябва да излезете.

— Ако има опасност за живота й, ще ме извикате ли?

— Незабавно.

Луди най-сетне се беше върнал от полето и беше нервен, защото навън нямаше никой, а той не смееше да влезе в спалнята.

— Ан, добре ли е тя? — попита той жена си, щом я видя да излиза с архиепископа.

— Засега да. Докторът не гарантира, но аз мисля, че има надежда. Луди, имаме гост. Това е архиепископ Ралф де Брикасар, стар приятел на Меги.

По-вещ в тези неща от жена си, Луди подгъна коляно и целуна пръстена на протегнатата към него ръка.

— Седнете, ваше преосвещенство, и поприказвайте с Ан. Аз ще ида да направя чай.

— Значи, вие сте Ралф — поде Ан още докато подпираше бастуните на бамбуковата масичка, свещеникът седна срещу нея, заобиколен от диплите на расото си, изпод които се подадоха лъскавите му ботуши за езда, когато кръстоса крака. Такава поза приличаше повече на жена, но той беше свещеник и това нямаше значение; още повече, че — въпреки кръстосаните крака — той излъчваше мъжественост. Не беше може би толкова възрастен, колкото си помисли тя отначало — четиридесет и две-три години навярно. Жалко за такъв прекрасен мъж!