Меги остави писмото. Знае, знае! Най-сетне знае. Какво ли си е помислил, дали го е наскърбило? И защо я тласна към това? То не оправи нещата. Тя не обичаше Люк, никога нямаше да обича Люк. Той беше само един заместител, мъж, който може да й даде деца, приличащи на онези, които би имала от Ралф де Брикасар. О, господи, каква бъркотия!
Архиепископ ди Контини-Верчезе предпочиташе да отседне в градски хотел, вместо да се възползува от предложения му апартамент в Атинската патриаршия. Мисията му беше много деликатна и доста спешна, имаше някои въпроси, които отдавна трябваше да обсъди с първенците на гръцката православна църква — Ватикана хранеше такива добри чувства към гръцката и руската православна църква, каквито не можеше да изпитва към протестантската. В края на краищата православната вяра беше схизма, но не и ерес. И епископите на православните християни произлизаха по права линия чак от Свети Петър.
Архиепископът знаеше, че мисията му е възложена като проверка на дипломатическите му способности и представляваше трамплин към по-висок пост в Рим. И това дължеше на дарбата си да учи чужди езици, защото отличният му гръцки беше наклонил везните в негова полза. Бяха изпратили да го извикат чак от Австралия и го взеха оттам със самолет.
Немислимо бе да отиде без епископ де Брикасар, защото с годините беше свикнал да разчита все повече и повече на този удивителен човек. Като един Мазарини, същински Мазарини14. Негово преосвещенство ценеше кардинал Мазарини много повече от кардинал Ришельо, така че сравнението само по себе си беше похвала. Ралф имаше всичко онова, което Църквата ценеше у своите висши служители. Неговата теология, както и етиката му, бяха консервативни, мисълта му беше пъргава и задълбочена, лицето му не издаваше нищо от онова, което ставаше в ума и сърцето му, освен това той притежаваше удивителното умение да спечелва хората, с които общува, независимо дали ги обича, или мрази, дали е съгласен с тях, или не. При това не беше лицемерен — беше дипломат. И ако вниманието на йерархията във Ватикана би се насочвало по-често към него, със сигурност щеше много да се издигне. От това щеше да е доволен и негово преосвещенство ди Контини-Верчезе, който не искаше да загуби връзката си с Ралф де Брикасар.
Беше много горещо, но след влагата на Сидни епископ Ралф се радваше на сухия въздух в Атина. С бърза крачка, облечен както обикновено с ботуши, панталони и расо, той се изкачи по каменистата пътека до Акропола, мина през свъсените Пропилеи, покрай Ерехтейона, продължи нагоре по хлъзгавите камъни до Партенона и после слезе до стената от другата страна.
Оставил вятъра да пилее черните му къдрави коси, вече леко посребрени на слепоочията, той стоеше и обгръщаше с поглед града чак до ведрите хълмове и ясната, удивително наситена синева на Егейско море. Точно в краката му беше Плаката — с кафенета и ресторанти по покривите на къщите и с неизменните бохеми, а встрани по склона върху скалите се разпростираше в полукръг голям амфитеатър. В далечината се издигаха римски колони, замъци от кръстоносците и венециански дворци, но от турците нямаше и следа. Какъв удивителен народ са тези гърци! Да мразят толкова много расата, която ги е управлявала седемстотин години, че щом са се освободили, да не оставят нито една джамия или минаре. И толкова древен народ, с такова богато наследство. Та неговите нормански прадеди са били варвари, загърнати в кожи, а Рим е бил дивашко село, когато Перикъл е облякъл скалата в мрамор.
Едва тук, на единадесет хиляди мили далеч от нея, той можеше да мисли за Меги, без сълзите да напират в очите му. И все пак хълмовете в далечината се позамъглиха пред погледа му, докато успее да се овладее. Нима може да я упреква, след като сам я бе посъветвал да го направи? Той веднага разбра защо тя беше решила да не му казва: не е искала той да види съпруга й, нито да участвува в новия й живот. Беше се надявал естествено, че за когото и да се омъжи, тя ще го доведе поне в Гили, ако не в Дройда, и че ще продължи да живее там, където той щеше да е спокоен за нея — да е добре, да няма грижи и да не я грози опасност. Но като помисли, осъзна, че тя е бягала именно от това. Тя е искала да се махне и докато са заедно с този Люк О’Нийл, няма и да се върне. Боб каза, че събирали пари да си купят чифлик в Западен Куийнсленд и тази вест му прозвуча като погребален звън. Значи, Меги изобщо не смяташе да се връща. Тя искаше да е мъртва за него.
Но щастлива ли си, Меги? Добър ли е той към теб? Обичаш ли го този Люк О’Нийл? Какъв ли е, че е заел моето място? Какво може да си намерила у този обикновен пастир, та той да ти хареса повече от Инок Дейвис, Лайъм О’Рурк или Алистър Маккуийн? Дали защото не го познавам лично, не мога да направя сравнение? За да ме измъчваш ли го направи, Меги, за да ми отмъстиш ли? И защо нямаш деца? Що за човек е, че да обикаля страната като скитник и да те оставя да живееш при приятели? Нищо чудно, че нямаш деца — та той твърде малко време е с теб. О, Меги, защо? Защо се омъжи за този Люк О’Нийл?
Той се обърна и заслиза от Акропола, после тръгна по оживените улици на Атина. Спираше се пред сергии по улица „Еврипиду“, захласнат по хората, по огромните кошници с калмари и риба, които миришеха остро на слънцето, по зеленчуците и сърмените чехли, окачени едно до друго; много забавни му бяха жените, които го заговаряха с нежни думи, съвсем естествено и без да се стесняват — белег на манталитет, коренно различен от неговото пуританско възпитание. Ако в неприкрития им интерес към него имаше похот (не му идваше наум по-подходяща дума), щеше да му стане много неудобно, но той усещаше, че го правят само от желанието да се докоснат до изключителната му физическа красота.
Хотелът — много луксозен и скъп — беше на площад „Омония“. Архиепископ ди Контини-Верчезе бе седнал до балконския прозорец, потънал в размисъл; когато епископ Ралф влезе, той извърна глава и му се усмихна.
— Тъкмо навреме, Ралф. Исках да се помолим.
— Мислех, че всичко се е уредило. Да няма някакви неочаквани усложнения, ваше преосвещенство?
— Не точно това. Днес получих писмо от кардинал Монтеверди, в което той изразява волята на Светия отец.
Отец Ралф почувствува как раменете му се стягат и странна тръпка полазва към ушите му.
— Слушам ви.
— Веднага щом преговорите свършат, а те вече са свършили, трябва да замина за Рим. Там ще бъда ръкоположен в кардиналски сан и ще продължа да работя под прякото наставничество на негово светейшество.
— Ами аз?
— Ти ще станеш архиепископ де Брикасар и ще се върнеш в Австралия да заемеш моето място като папски нунций.
Тръпката покрай ушите му премина в пареща руменина, главата му се замая, пред очите му всичко се завъртя. Той, който не беше италианец, да бъде удостоен с почетния пост наместник на папата. Нечувано! О, само гледайте — ще стане и кардинал де Брикасар!
— Най-напред, разбира се, ще получиш специална подготовка и напътствия в Рим. Това ще трае около шест месеца, през което време аз ще бъда с теб, за да те представя на някои мои приятели. Искам да те познават, защото един ден и аз ще те повикам, Ралф, да ми бъдеш помощник във Ватикана.
— Ваше преосвещенство, не мога да ви се отблагодаря! На вас дължа този голям успех.
— Благодари на бога, че съм достатъчно умен да разбера кога един човек е твърде интелигентен, за да не живее в забвение, Ралф! А сега да паднем на колене и да се молим. Бог е много щедър.
Броеницата и требникът му бяха на масичката, той се пресегна с трепереща ръка към тях и събори требника на пода. Архиепископът, който беше по-близо до него, го вдигна и учудено погледна изпадналата измежду страниците тънка кафеникава материя, която някога е била роза.
— Интересно! Защо го пазиш? Да не е спомен от дома или от майка ти?
Очите, на които не убягваше нито измама, нито преструвка, го пронизваха и нямаше време да прикрие чувствата и безпокойството си.
— Не. — Той свъси вежди. — Не желая да си спомням за майка си.
— Но сигурно ти е много скъпо, щом го пазиш с толкова обич между страниците на най-ценната си книга. Какво се крие зад него?
— Любов, чиста като тази, която изпитвам към бога, Виторио. И на тази книга тя прави само чест.
— Така си и помислих, понеже вече те познавам. Но тази любов не застрашава ли любовта ти към Църквата?
— Не. Именно заради Църквата се отрекох от нея и винаги ще се отричам. Оставих я толкова далеч зад себе си, където не ще мога да се върна вече никога.
— Сега разбирам къде е изворът на тъгата ти, драги Ралф. Но не го взимай толкова надълбоко. Ти ще доживееш да сториш големи добрини на много хора и мнозина ще те обичат. А тя, като има любовта, заложена в такъв стар, уханен спомен като този, няма никога да усети самота. Защото ти си запазил и любовта заедно с розата.
— Тя едва ли го разбира.
— О, грешиш. Щом толкова си я обичал, значи, тя е достатъчно жена, за да го разбере. Иначе щеше отдавна да си обърнал гръб и на нея, и на този скъп спомен.
— Имало е моменти, когато само с дълги часове, прекарани в молитва на колене, съм се удържал да не се откажа от всичко и да се върна при нея.
Архиепископът стана от стола и коленичи до своя приятел, този красив мъж, когото обичаше, както малко други неща извън своя бог и Църквата — тъждество в съзнанието му.
— Няма да се откажеш, Ралф. Много добре го знаеш. Ти принадлежиш на Църквата и твоето място е било и ще бъде в нея. Това е твоето истинско призвание. Нека сега се помолим, а аз ще споменавам и розата в молитвите си, докато съм жив. Добрият бог ни изпраща много горест и много мъка, докато стигнем до вечния живот. И трябва да се научим да ги понасяме — както ти, така и аз.
В края на август Меги получи от Люк писмо, в което той й съобщаваше, че е в болницата в Таунсвил, защото заболял от болестта на Вейл, но че състоянието му не било опасно и скоро щели да го изпишат.
"Птиците умират сами" отзывы
Отзывы читателей о книге "Птиците умират сами". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Птиците умират сами" друзьям в соцсетях.