— Как ти се вижда рязането Люк? — попита той, докато си сипваше яйца с бекон.

— Ако ти кажа, че ми харесва, ще ми повярваш ли? — разсмя се Люк, пълнейки чинията си.

Проницателните очи на Луди се спряха върху красивото лице и той кимна.

— Е, да. Ти си за тази работа и по темперамент, и по физика, струва ми се. Тя ти дава чувството, че превъзхождаш другите, че си повече от тях.

В плен на наследените тръстикови поля, далеч от центровете на науката и без никакви изгледи да замени едното с другото, Луди усърдно изучаваше човешката природа, четеше дебели томове в кожени подвързии, на чиито корици бяха написани имена като Фройд и Юнг, Хъксли и Ръсел.

— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш да видиш Меги — каза Ан, докато с една четка мажеше хляба си с топено масло: само така можеха да ядат маслото тук, но и това беше по-добре от никак.

— Ами решихме с Арне да работим известно време и в неделя. Утре заминаваме за Ингъм.

— Което значи, че клетата Меги ще те вижда още по-рядко.

— Меги ме разбира. Няма да е за повече от две-три години, пък нали имаме лятна отпуска. Арне обещава да ми намери за тогава работа в завода в Сидни и може да взема Мег с мен.

— Защо е необходимо да работиш толкова много, Люк? — попита Ан.

— За да събера пари за ферма на запад, някъде около Кинуна. Мег не ви ли е казала?

— Боя се, че нашата Меги не обича много да говори за себе си. Кажи ни ти, Люк.

Тримата сътрапезници наблюдаваха как се сменя израза по загорялото силно лице, как блестят тези толкова сини очи. Откакто той беше дошъл, Меги не бе проговорила с никого. А Люк разказваше ли, разказваше за прекрасните земи далеч на запад: за тревата, за големите птици бролга, които крачат кокетно в прахта по единствения път из Кинуна, за хилядите бързи кенгура, за жаркото слънце.

— И не е далеч денят, в който едно голямо парче от всичко това ще бъде мое. Мег е вложила вече малко пари, а при темпото, с което работим, няма да чакаме повече от четири-пет години. Може и по-рано, ако се задоволя с нещо по-скромно, но като знам колко мога да спечеля от тръстиката, изкушавам се да продължа още известно време, за да се сдобия с един по-приличен чифлик. — Той се наведе напред, като държеше чашата чай между покритите си с белези длани. — Знаете ли, че почти надминах Арне онзи ден? Нарязах единадесет тона за един ден!

Луди подсвирна от искрено възхищение и двамата се впуснаха в разговор за нормите. Меги отпиваше от своя силен тъмен чай без мляко. О, Люк! Най-напред бяха само две-три години, сега станаха четири-пет, а кой знае колко ще каже следващия път, като говори за това? На Люк му беше добре — в това нямаше съмнение. Дали изобщо би оставил тази работа, като дойде време? Дали? И дали Меги е готова да го изчака? Мюлерови бяха много мили и тя съвсем не се преуморяваше, но ако трябваше да живее без съпруг, тогава най-добре да е в Дройда. През целия месец, който прекара в Химелхох, нито един ден не се беше почувствала истински добре — не й се ядеше, имаше пристъпи на стомашни болки, обземаше я летаргия, от която не можеше да се отърси. Свикнала винаги да е в отлично здраве, тя се изплаши от това неразположение.

След закуска Люк й помогна да измие чиниите и после я изведе на разходка до най-близката тръстикова нива, като през цялото време й говореше за тръстиката и как се реже, колко хубаво е да се живее на открито и колко свестни били момчетата от групата на Арне, колко различно и колко по-приятно е това от стригането.

После се заизкачваха обратно по хълма. Люк я въведе в приятно прохладното пространство под къщата, между стълбовете. Там Ан си беше направила градина: беше поставила парчета глинени тръби, напълнила ги беше с пръст и посадила в тях висящи и пълзящи растения — орхидеи от всякакъв вид и цвят, папрат, екзотични виещи се растения и храсти. Стъпваше се по меки уханни стърготини, отгоре на куки висяха големи телени кошници, пълни с папрат, орхидеи или туберози, други папрати бяха поникнали в пукнатините по стълбовете, а в основата им бяха засадени прелестни бегонии в десетки различни багри. Това беше любимото място за почивка на Меги, единственото нещо на Химелхох, което й харесваше повече от каквото и да било в Дройда. В Дройда никога не можеше да се отгледат толкова много растения на такова малко пространство — влагата във въздуха не стигаше.

— Нали е много красиво, Люк? Дали не бихме могли след няколко години да наемем тук някъде една къща, в която да живея. Много искам да опитам и аз да си направя нещо такова.

— Какво ти е хрумнало да живееш сама в цяла къща? Тук не е Гили, Мег: по тези места е опасно за сама жена. Тук ти е много по-добре, повярвай ми. Не си ли доволна?

— Колкото мога да съм доволна в чужда къща.

— Слушай, Мег, ти трябва просто да се задоволиш с това, което имаш сега, докато се преселим на запад. Не можем да харчим пари за наеми, а ти да не правиш нищо — как ще спестим пари. Чуваш ли?

— Да, Люк.

Той толкова се ядоса, че не направи онова, заради което я беше завел под къщата — да я целуне. Вместо това пренебрежително я плесна отзад, от което я заболя не на шега, и пое надолу по пътя към колелото си, подпряно на едно дърво. Беше въртял педалите двадесет мили, за да дойде при нея, вместо да си купи билет за влака или автобуса, и сега трябваше да измине по същия начин още толкова.

— Клетата душица! — каза Ан на Луди. — Иде ми да го убия!

Януари дойде и си отиде — месецът, през който имаше най-малко работа за резачите на тръстика, но от Люк нямаше и следа. Беше споменал, че ще вземе Меги в Сидни, но отиде в Сидни с Арне, без нея. Арне беше ерген и една негова леля имаше къща в Розел, откъдето се стигаше пеша (без да се дават нари за трамвайни билети) до захарните рафинерии. Зад всепоглъщащите стени като на някоя крепост на хълм и резачът можеше да намери работа, ако имаше връзки. Люк и Арне се наредиха да носят чували със захар, а през свободното си време плуваха или караха сърф.

Оставена в Дънглоу с Мюлерови, Меги се обливаше в пот през „мокрия“ сезон, както наричаха времето, в което духат мусоните. Сухият сезон траеше от март до ноември — в тази част на континента никога не беше съвсем сухо, но все пак в сравнение с мокрия беше истински рай. През дъждовния сезон небето просто се отваряше и бълваше вода не цял ден, а на пристъпи; между един порой и друг от земята се вдигаше пара, големи бели облаци влага се събираха над тръстиката, над почвата, над джунглата, над планината.

Колкото повече време минаваше, толкова по-силно копнееше Меги за у дома. Беше разбрала, че няма никога да свикне със Северен Куийнсленд. Едно, че климатът не й понасяше — навярно защото беше прекарала досегашния си живот в област на суша. Но мразеше и това, че е сама, чужда, че е изпаднала в безпаметна летаргия. Мразеше също така и гъмжилото от насекоми и влечуги — всяка нощ беше мъчение с тези огромни жаби, паяци, хлебарки, плъхове, които не можеха да бъдат изгонени с нищо и от които тя се ужасяваше. Бяха толкова големи, толкова дръзки и толкова гладни! Но най-много от всичко мразеше това „дъни“, което беше не само местната дума за тоалетна, но и умалителното име на Дънглоу, и тукашните хора умираха от удоволствие да си правят шеги с това. От такава тоалетна можеше да ти се повдигне — в този благодатен за всичко живо климат беше немислимо да се правят дупки в земята поради опасността от тифус и други чревни заболявания. Затова използваха насмолена тенекия, която вонеше, а като се напълнеше, в нея се завъждаха червеи и личинки. Веднъж в седмицата я сменяха с нова, но това не беше достатъчно.

Цялото същество на Меги се бунтуваше срещу лекотата, с която тук приемаха тези неща като нормални: и цял живот да прекара в Северен Куийнсленд, няма да се примири с това. И сигурно ще е за цял живот — унило си помисли тя — или поне докато Люк не остарее толкова, че да не може вече да реже тръстика. Колкото и да тъгуваше и да мечтаеше за Дройда, тя беше твърде горда, за да признае пред семейството си, че мъжът й не се грижи за нея; по-скоро би приела доживотната си присъда — каза си тя с ожесточение.



Минаха месеци, година, наближи краят на втората. Само безкрайната любезност на Мюлерови задържаше Меги в Химелхох, докато се мъчеше да разреши трудния си проблем. Ако беше писала на Боб да й прати пари за път, щеше да ги получи телеграфически, но Меги нямаше смелост да каже на семейството си, че Люк я е оставил без пени в чантата. Признаеше ли го, същия ден щеше да напусне Люк, а тя още не беше решила да направи такава стъпка. Цялото й възпитание й пречеше да изостави Люк: светостта на брачните обети, надеждата, че може да има бебе един ден, мястото на Люк в живота й като съпруг и господар на съдбата й. Възпираше я и собственият й характер: упоритата й непреклонна гордост и все по-настойчивото убеждение, че вината за всичко е колкото на Люк, толкова и нейна и че ако тя не беше нещо не в ред, Люк би се държал съвсем иначе.

За осемнадесетте месеца изгнаничество го беше видяла шест пъти и без да подозира дори за съществуването на хомосексуалност, често си мислеше, че Люк е трябвало да се ожени за Арне, защото си живееше с него и предпочиташе неговата компания. Двамата бяха станали съдружници и се местеха нагоре-надолу по крайбрежието, следвайки жътвата на тръстиката — живееха, изглежда, само за да работят. Колкото пъти идваше да я види, Люк не търсеше никаква близост с нея, а сядаше да побъбри час-два с Луди и Ан, извеждаше жена си на разходка, целуваше я приятелски и си отиваше.

Тримата — Луди, Ан и Меги — прекарваха всичкото си свободно време в четене. Библиотеката на Химелхох беше много по-голяма в сравнение с няколкото лавици в Дройда, с много по-сериозни книги, но и с далеч повече книги за любовта. И Меги научи от тях много неща.

Една неделя през юни 1936 г. Люк и Арне пристигнаха заедно и изглеждаха много доволни от себе си. Казаха, че са дошли да доставят едно голямо удоволствие на Меги, като я заведат на „кейли“13.