— Мирише на меласа — обясни Ан, като забеляза разширените ноздри на Меги, после си запали една фабрична цигара „Ардат“.

— Отвратително мирише.

— Да, да. Затова пуша. Но до известна степен свикваш, макар че за разлика от другите миризми тази никога не изчезва напълно.

— Какви са тези сгради с черния комин на реката?

— Заводът. Там тръстиката се преработва в сурова захар. А каквото остане — сухото вещество на тръстиката след извличането на захарта, — се нарича багаса. Суровата захар заедно с багасата се изпраща на юг в Сидни за допълнително рафиниране. От суровата захар се добива меласа, петмез, кафява и бяла захар и течна глюкоза. А от багасата правят влакнести строителни плоскости, подобни на масонит. Нищо не се хаби и не се хвърля, затова дори и в депресия като сегашната захарната тръстика е много доходна.



Арне Свенсон беше висок метър и осемдесет и пет, точно колкото Люк, и не по-малко красив от него. Кожата му беше тъмно златиста от постоянното излагане на слънце, а светлорусата му коса беше цялата на буйни къдри. Фините му шведски черти бяха много сходни с тези на Люк — личеше, че много скандинавска кръв се е вляла във вените на шотландци и ирландци.

Люк се беше отказал от кожените панталони и бялата риза и беше облякъл къси панталони. С Арне се качиха в една стара, пухтяща камионетка „Форд“ модел „Т“ и се отправиха за мястото, където работеше групата. Велосипедът, който беше купил на старо, бе натоварен заедно с куфара му на платформата и Люк умираше от нетърпение да започне работа.

Другите режеха още от изгрев-слънце и не вдигнаха глави, когато Арне се появи откъм бараките, следван от Люк. Работното им облекло се състоеше от къси панталони, ботуши с дебели вълнени чорапи и конопени шапки. Присвил очи, Люк се загледа в работещите мъже, които изглеждаха странно. От глава до пети бяха покрити с черна като въглища кал, а потта правеше розови бразди по гърдите, гърбовете и ръцете им.

— Сажди и мръсотия от тръстиката — обясни Арне. — Трябва да я изгаряме, за да може да се реже.

Той се наведе и взе два инструмента, подаде единия на Люк, а другия задържа за себе си.

— Това е нож за тръстика. С него режем стъблата. Не е трудно, ако знаеш как. — И с широка усмивка той се зае да му показва, като го правеше да изглежда много по-лесно, отколкото беше в действителност.

Люк погледна смъртоносното сечиво в ръцете си, което по нищо не приличаше на мачете. Краят на острието беше широк триъгълник, а не връх, и цялото бе зловещо извито като шип на петел.

— Мачетето е малко за тръстиката в Северен Куийнсленд — каза Арне, като приключи демонстрацията. — Тая играчка е най-подходяща — сам ще се убедиш. Точи го редовно и на добър час. — След което отиде да си гледа работата и остави Люк все още нерешително изправен. Люк постоя малко, после вдигна рамене и се залови за работа. Само след няколко минути той разбра защо това го вършат роби от раси, които не са достатъчно просветени и не знаят, че има по-лесни начини за изкарване на прехраната като стригането например — помисли си той с горчива насмешка. Навеждаш се, отсичаш, изправяш се, стискаш здраво неудобното стъбло, което натежава от върха, плъзгаш го цялото между ръцете си, отрязваш листата, пускаш го върху добре оформения куп, отиваш до следващото, навеждаш се, отсичаш, изправяш се, режеш, трупаш върху купа…

Тръстиката гъмжеше от вредители: мишки, бръмбари, хлебарки, крастави жаби, паяци, змии, оси, мухи и пчели. Не липсваше нищо, което да не хапе злобно или жили болезнено. Затова резачите най-напред изгаряха тръстиката, предпочитайки мръсотията на овъглените ниви, отколкото рисковете, които криеха зелените живи растения. И въпреки това бяха целите нажилени, изпохапани и нарязани. Ако не бяха ботушите, краката на Люк щяха да са по-зле и от ръцете му: но никой резач не носеше ръкавици. Ръкавиците забавяха работата, а времето беше пари в тази игра. Пък и нали ръкавици носят само лигльовците.

По залез Арне даде сигнал да спрат и дойде да види какво е направил Люк.

— Хей, приятелю, браво! — викна той и тупна Люк по гърба. — Пет тона не са малко за първия ден!

Пътят до бараките не беше дълъг, но тропическата нощ падаше така внезапно, че пристигнаха по тъмно. Преди да влязат, те се стълпиха около общия душ и с пешкири на кръста нахълтаха в бараката, където дежурният по кухня за седмицата беше натрупал своите специалитети на масата. Днес имаше бифтек с картофи, питка и сладкиш с мармалад; мъжете се нахвърлиха върху яденето и го изгълтаха настървено до последната троха.

Покрай двете срещуположни стени от ламарина на дългото помещение бяха подредени железни легла със сламеници. Като въздишаха и ругаеха тръстиката така цветисто, че и каруцар би им завидял, мъжете се хвърлиха голи върху неизбелените чаршафи, спуснаха мрежите против комари и начаса заспаха — неясни фигури под прозрачните завеси.

Арне спря Люк:

— Дай да ти видя ръцете. — Той огледа разкървавените от порязване рани, мехурите, ужиленото. — Натопи ги първо в синка и после ги намажи с това. И послушай ме, втривай кокосово масло отсега нататък всяка божа вечер. Имаш големи ръце и ако гърбът ти издържи, ще станеш добър резач. След една седмица кожата ще загрубее и няма да те боли.

Всеки мускул по красивото тяло на Люк го болеше и той чувстваше само една огромна, раздираща болка. Намазал и увил ръцете си, той се изтегна на леглото, което му посочиха, спусна мрежата и затвори очи за света отвъд ситните задушаващи дупки. Ако имаше представа какво го чака, нямаше да хаби силите си с Меги, която беше вече запратил в най-отдалеченото кътче на съзнанието си като чезнеща и неприятна мисъл. Знаеше, че докато реже тръстиката, няма да я пожелае.

Мина една седмица, докато той понавикна с работата и достигна долната граница от осем тона, която Арне изискваше от своите хора. След това Люк се амбицира да надмине Арне. Искаше най-големия дял от парите, та дори и съдружие. Но най-вече мечтаеше да види насочени към себе си погледите, с които всички посрещаха Арне; Арне беше нещо като бог, понеже бе най-добрият резач в Куийнсленд, а вероятно и на света. Когато в събота вечер отиваха в близкия град, местните хора се надпреварваха да черпят Арне с ром и бира, а момичетата пърхаха около него като пеперуди. Арне и Люк си приличаха по някои неща. И двамата бяха суетни и им беше приятно жените да ги гледат с нескрито възхищение; но нищо повече: те нямаха какво да дадат на жените, даваха всичко на тръстиката.

Люк намираше в работата онази красота и болка, които цял живот беше чакал да изпита. Като се навеждаше и изправяше и пак се навеждаше в този ритуален ритъм, все едно, че участвуваше в някакво тайнство, недостъпно за обикновените хора. Защото — както го учеше Арне, — който не го изпущаше от поглед, — щом вършиш това съвършено, заставаш сред първите в най-елитната група работници на света. И където и да идеше, Люк се чувстваше горд, защото знаеше, че почти никой от хората наоколо не би издържал и един ден в тръстиковите ниви. Дори кралят на Англия не би го превъзхождал и само можеше да му се възхищава, ако го познаваше. В очите на Люк и лекари, и адвокати, и писатели, и фермери заслужаваха само съжаление и презрение. Да режеш тръстика така, както умее само жадният за пари бял човек — това бе за него най-великото постижение.

И често, седнал на ръба на леглото, той усещаше как набъбват изпъкналите мускули на ръката му, гледаше мазолестите си, набраздени от белези длани, загорелите си дълги и красиви крака и се усмихваше. Човек, който е способен да върши това и не само да оцелее, но и да му е приятно, е истински човек. Интересно какво би казал кралят на Англия.



Меги видя Люк едва след четири седмици. Всяка неделя тя се понапудряше, обличаше си хубава копринена рокля — беше престанала да се изтезава с чорапи и бельо — и чакаше съпруга си, който не идваше. Ан и Луди Мюлер не продумваха, само гледаха как неделя след неделя тя помръкваше с внезапното настъпване на тъмнината — сякаш се спускаше завесата на силно осветена празна сцена. Не че Меги чак толкова искаше да го види, но нали все пак той беше неин и тя негова, както се казва. Като си представеше само, че той не се сеща за нея, докато тя го чака с дни и седмици и мисли за него през цялото време, обземаше я гняв и отчаяние, ставаше й болно, срамно, тъжно. Колкото и да й бяха неприятни онези две нощи в хотела на Дъни, там все пак беше за пръв път с него и сега съжаляваше, че е викала от болка: по-добре да си беше отхапала езика. Ами да, разбира се. Нейното страдание го е отегчило, развалило му е удоволствието. И гневът към него заради безразличието към болката й премина в угризения, докато накрая тя стовари цялата вина върху себе си.

На четвъртата неделя тя не си направи труда да се облича хубаво, а шляпаше боса из кухнята по шорти и фланелка, докато приготвяше топла закуска за Луди и Ан — веднъж в седмицата те си позволяваха това изключение. Като чу стъпки по задната стълба, тя се извърна от тигана с цвърчащ бекон и за момент остана изумена, като видя едрия, космат мъж на прага. Люк? Той ли беше? Той сякаш беше изсечен от скала, не приличаше на човек. Но фигурата отиде до нея, целуна я звучно и седна на масата. Тя счупи яйца в тигана и добави още бекон.

Ан Мюлер влезе, засмя се любезно, но вътрешно беснееше: „Негодник такъв, какво смята, като оставя жена си сама толкова време?“

— Радвам се, че си се сетил, че имаш жена — рече тя. — Елате на верандата да закусим всички заедно. Люк, помогни на Меги с тигана. Аз ще взема някак скарата за печене на хляб.

Лудвиг Мюлер бе роден в Австралия, но германският произход силно му личеше по месестото лице, което не понасяше едновременно и бира, и слънце, и по посивялата четвъртита глава и светлосините очи на северняк. Той и жена му много харесваха Меги и бяха щастливи, че са попаднали на нея. Луди беше особено благодарен, като виждаше колко по-щастлива е Ан, откакто тази златиста главица грееше из къщи.