— А кога ще те виждам, Люк?
— Неделен ден. Луди знае, че си младоженка и няма да се сърди, ако изчезваш в неделя.
— Тъй ли? Няма що, наредил си всичко, както искаш.
— Ами да. Но, Мег, ние ще станем много богати! Ще работим здравата, ще пестим всяко пени и не след дълго ще си купим най-хубавата ферма в Западен Куийнсленд. Нали имам четиринадесет хиляди в банката на Гили, към тях всяка година се добавят по още две хиляди, а ние с теб можем да печелим по хиляда и триста, ако не и повече на година. Няма да е за дълго, мила, обещавам ти. Хайде, засмей се и направи за мен тази жертва! Защо да се задоволяваме с някоя къща под наем; ами че колкото по-усилено работим сега, толкова по-скоро ще шеташ в собствена кухня.
— Щом искаш… — Тя бръкна в портмонето си. — Люк, взимал ли си моите сто лири?
— Внесох ги в банката. Не може да носиш толкова пари, Мег.
— Но ти не си ми оставил нищо! Нямам нито стотинка! С какво ще пазарувам?
— За какво ти е да пазаруваш? Утре сутрин ще си в Химелхох, а там няма за какво да харчиш пари. За сметката в хотела ще се погрижа аз. Крайно време е да разбереш, че си се омъжила за работник, Мег, и че вече не си разглезената фермерска дъщеря, която може да пръска пари. Мюлер ще ти внася заплатата направо по моята банкова сметка, където ще се събират и моите пари. Не харча парите за себе си, Мег, нали знаеш? Никой от нас няма да ги докосва, понеже те са за нашето бъдеще, за фермата ни.
— Да, разбирам. Много си благоразумен, Люк. Ами какво ще стане, ако имам бебе?
Един миг той се изкушаваше да й каже истината — че няма да има никакво бебе, преди да се сдобият с фермата, но изразът на лицето й го накара да се откаже.
— Е, за това ще мислим, когато стане. Според мен по-добре е да нямаме, докато не си купим фермата, затова да се надяваме, че няма да стане бебе.
Без дом, без пари, без дете. А и без съпруг. Меги започна да се смее. Люк също се разсмя, вдигнал чашата кафе като за наздравица.
— Да живеят презервативите! — каза той.
На сутринта поеха за Химелхох с местния автобус, стар „Форд“ с двадесет места и без стъкла на прозорците. Меги се чувстваше по-добре — Люк я беше оставил на мира, когато му даде едната си гърда, и на него това явно му харесваше не по-малко, отколкото онова ужасно нещо. Колкото и да искаше да има бебе, не й достигаше смелост. Но още първата неделя, като престане да я боли, ще опита пак — си каза тя. А може би бебето вече беше на път и тя няма нужда повече да го прави, докато не поиска друго дете. С просветнал поглед тя се озърташе любопитно, докато автобусът пухтеше по червеникавия глинест път.
Природата беше омайна, съвсем различна от тази в Гили, и тя трябваше да признае, че такава пищност и красота Гили не познаваше. Веднага личеше, че тук никога не липсва вода. Земята имаше цвят на прясно рукнала кръв, яркочервена, а тръстиката в нивите, които не бяха оставени за угар, чудесно контрастираше с почвата: източени светлозелени листа се люлееха на виненочервени стъбла, дебели колкото ръката на Люк. „Никъде другаде в света захарната тръстика не расте така висока и богата на захар — говореше Люк възбудено, — тук реколтата е най-голяма. Този пласт червена почва е дълбок над хиляда стъпки и изобилства точно с онези хранителни вещества, от които тръстиката не може да не стане отлична, особено при такива валежи. И никъде другаде в света не я режат бели хора, при това с устрема на неуморимия, жаден за пари бял човек.“
— Бива те за оратор, Люк — отбеляза Меги с ирония.
Той я погледна косо подозрително, но се въздържа да й отвърне, понеже автобусът беше вече спрял встрани на пътя, за да слязат.
Химелхох беше голяма бяла къща на върха на един хълм, обградена от кокосови палми, бананови палми и красиви по-малки палми с листа, разперени като ветрила, подобно на опашка на паун. Бамбуковата горичка, петнадесетина метра висока, пазеше къщата от силните пориви на северозападните мусони; въпреки че беше разположена високо на хълма, къщата пак беше издигната върху четири и половина метрови стълбове.
Люк носеше куфара й, Меги пристъпваше с мъка до него по червената пътека, задъхана, обута все още в затворени обувки и с чорапи, а шапката беше клюмнала на лицето й. Самият магнат на тръстиката не си беше у дома, но още докато се качваха по стълбите, на верандата излезе жена му, подпирайки се на два бастуна, и им се усмихна. Като видя доброто й приветливо лице, Меги изведнъж се почувствува по-добре.
— Влезте, влезте! — покани ги тя с подчертан австралийски акцент.
Тъй като очакваше да чуе немска реч, Меги остана безкрайно доволна. Люк пусна куфара й, здрависа се, когато стопанката освободи едната си ръка от бастуна, и хукна надолу по стълбите, за да хване автобуса на връщане. Арне Свенсон щеше да го чака пред хотела в десет часа.
— Как е малкото ви име, мисис О’Нийл?
— Меги.
— О, чудесно. Аз се казвам Ан и бих искала така да ме наричате. Чувствувах се много самотна тук, откакто ме напусна момичето ми преди един месец, и понеже е трудно да се намери добра домашна помощница, мъчех се да се справям сама. Ние сме само двамата с Луди — деца нямаме. Надявам се, че ще ви е добре с нас, Меги.
— Сигурна съм, мисис Мюлер… Ан.
— Елате да ви покажа стаята. Ще се справите ли с куфара си? Мен не ме бива много за носене.
Стаята, както и цялата къща, беше скромно обзаведена, но гледаше към онази страна, където единствено нямаше преграда срещу вятъра и излизаше на същата веранда като гостната. И тя се стори на Меги много гола — само с тръстикови мебели и без килими и пердета.
— Тук е твърде горещо за кадифе или басма — обясни й Ан. — Мебелите ни са само ракитови, а се обличаме колкото от приличие. Трябва и ти да свикнеш, иначе ще загинеш от горещина. Ужасно си навлечена.
Ан беше с деколтирана блузка без ръкави и къси панталони, от които се подаваха клетите й едва пристъпващи изкривени крака. След няколко минути Меги беше облечена по същия начин в дрехите, заети й от Ан, докато успее да убеди Люк да й купи. Беше унизително да обяснява, че не й дава пари, но този срам поне облекчи неудобството й, дето трябваше да ходи така разголена.
— Е, на теб, разбира се, моите панталони стоят много по-добре, отколкото на мен — установи Ан и продължи приятелски и непринудено да й обяснява. — Луди ще ти носи дърва за печката; няма ти да ги цепиш и да ги мъкнеш по стълбите. Жалко, че нямаме електричество като другите къщи по-близо до Дъни, но правителството още се помайва. Може би догодина ще прекарат и до Химелхох, но дотогава ще трябва да караме с тази отвратителна печка. Но ще видиш, Меги, десет минути след като ни пуснат електричеството, ще имаме и електрическа печка, и електрическо осветление, и хладилник.
— Аз съм свикнала без тях.
— Да, но там, откъдето идваш, горещината е суха. Тук е много, много по-лошо. Боя се, че здравето ти може да пострада. Често става с жените, които не са родени и израсли тук — нещо на кръвта. Знаеш ли, че сме толкова на юг от екватора, колкото Бомбай и Рангун са на север от него, и трудно виреят и хора, и животни, ако не са родени тук. — Тя се засмя. — Ох, колко се радвам, че дойде! Двете ще се разбираме чудесно. Обичаш ли да четеш? Това е нашата слабост с Луди.
Меги грейна.
— Много.
— Прекрасно! Ще видиш, че няма да чувстваш липсата на твоя красавец съпруг.
Меги не отговори. Липсата на Люк ли? И нима беше красив? Помисли си, че ако не го види никога повече, ще бъде най-щастлива. Само че той все пак беше неин съпруг и законът я задължаваше да дели живота си с него. Беше се омъжила за него съвсем съзнателно и не можеше да вини никого освен себе си. А може би като съберат пари и като купят фермата в Западен Куийнсленд, ще дойде време тя и Люк да заживеят заедно, да се устроят, да се опознаят, да свикнат един с друг.
Той не беше лош, нито неприятен; работата беше там, че като е живял толкова време сам, не знаеше какво означава да си свързан с другиго. Беше простодушен, безмилостен в своята амбиция, неизмъчван от съмнения. Онова, което искаше, беше съвсем определено, макар да беше мечта — една добра отплата за неуморен труд и тежки лишения. Поне за това трябваше да го уважава. Нито за миг тя не допусна, че той ще използва парите за собствено удоволствие: беше й казал самата истина. Парите щяха да останат в банката.
Само че му липсваше време или желание да разбере жена си. Не знаеше, изглежда, че жената е по-различна, че има нужда от неща, от които той не се нуждае, както и на мъжа са необходими някои неща, от които тя няма нужда. Е, можеше да бъде и по-лошо. Ами ако я беше пратил да работи при някоя сурова и не така мила жена като Ан Мюлер! Тук високо на този хълм нямаше да й се случи нищо лошо. Само дето беше толкова далеч от Дройда!
Пак се сети за това, като свършиха обиколката из къщата и се изправиха и двете на верандата пред гостната с изглед към чифлика Химелхох. Обширните тръстикови ниви (по-малки от пасищата, защото се обхващаха с поглед) бяха избуяли и вятърът люшкаше тучната зеленина, лъснала и бляскава от дъжда, която се спускаше стръмно към обраслите с джунгла брегове на голямата река, много по-широка от Барун. Отвъд реката започваха тръстикови ниви, отровно зелени на цвят, прошарени от кървавочервена угар, и все така до подножието на голяма планина, където посевите свършваха и започваше джунглата. Отвъд планинския конус се виждаха други върхове, мораво червени отстъпващи и гаснещи в далечината. Небето беше по-дълбоко и по-наситеносиньо, отколкото над Гили, тук-там прошарено от плътни кълбести облаци, и всичко беше обагрено в живи, сочни цветове.
— Това е връх Бартл Фрир — каза Ан, сочейки самотния връх. — Хиляда и осемстотин метра направо от морското равнище. Казват, че бил целият от калай, но няма изгледи да започнат да го добиват, защото джунглата пречи.
Тежкият ленив вятър носеше натрапчива противна миризма, която Меги се мъчеше да пропъди от ноздрите си още откакто слезе от влака. Миришеше като на гнило, но не точно на гнило: непоносимо сладникава, смрадта беше навсякъде — едно осезаемо присъствие, което не отслабваше, колкото и силно да духаше вятърът.
"Птиците умират сами" отзывы
Отзывы читателей о книге "Птиците умират сами". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Птиците умират сами" друзьям в соцсетях.