Пътуваха към град Дънглоу, само на петдесет мили от Кейрнс — последната гара в северния край на линията, която минаваше покрай цялото крайбрежие на Куийнсленд. Над хиляда мили с теснолинейката — релси на метър една от друга, върху които вагоните се люшкаха и клатеха напред-назад и всички места в купетата заети, да не може човек нито да легне, нито да се поопъне. Околността беше по-гъсто населена от Гили и много по-пъстра, но Меги нямаше сили дори да наблюдава пейзажа. Болеше я главата, стомахът й не поемаше храна, а жегата беше по-ужасна и от най-големия зной в Гили. Хубавата й копринена розова рокля за сватбата беше изцапана от саждите, нахлуващи през прозореца, кожата й лепнеше от пот, която не се изпаряваше, а още по-тягостна от физическите й мъки беше ненавистта, която започваше да изпитва към Люк. Той не изглеждаше нито уморен, нито отегчен от пътуването: седеше си спокойно и бъбреше с двама мъже, които пътуваха за Кордуел. Само един-единствен път погледна към нея, стана, надвеси се през прозореца, и то така грубо, че тя се отдръпна, и метна навън един нагънат вестник — покрай линията група дрипави хора, жадни за новини, държаха в ръце железни чукове и викаха:
— Вестник! Вестник!
— Работници, които поддържат линията — обясни й той, като седна на мястото си.
Той очевидно смяташе, че и тя като него е доволна и се възхищава на крайбрежната равнина, която бягаше край прозореца. Но Меги в същност я гледаше, без да я вижда, и я мразеше, преди да е стъпила на нея.
В Кордуел двамата мъже слязоха и Люк отиде до закусвалнята от другата страна на пътя да купи пържена риба и картофи, увити във вестник.
— Казват, че рибата на Кордуел трябва непременно да се опита, мила Мегън. Най-хубавата риба на света. Ето, вземи си. Това е първата ти хапка от истинската храна по „банановите земи“. Куийнсленд е рай, слушай какво ти казвам.
Меги погледна мазните парчета риба, затисна уста с кърпичката си и хукна към тоалетната. Когато малко по-късно излезе оттам пребледняла и разтреперана, той я чакаше в коридора.
— Какво има? Не ти ли е добре?
— Зле ми е още откакто напуснахме Гундиуинди.
— Така ли? Защо не ми каза?
— А ти не забеляза ли?
— Изглеждаше ми съвсем добре.
— Колко път има още? — попита тя вече примирено.
— От три до шест ча̀са горе-долу. Тук не спазват много разписанията. Ето че сега има повече място, като си отидоха тези момчета. Легни и си сложи крачката на коленете ми.
— О, не ме залъгвай като бебе! — тросна му се тя. — По-добре да бяха слезли преди два дни в Бундабърг.
— Хайде, Мегън, бъди разбрана! Почти стигнахме. Остават само Тули, Инисфейл и после е Дънглоу.
Беше късно следобед, когато слязоха от влака; Меги се беше вкопчила здраво в ръката на Люк, но беше твърде горда да си признае, че няма сили да върви. Той попита началника на гарата в кой хотел отсядат работници, взе куфарите и излезе на улицата. Зад него Меги залиташе като пияна.
— Ей го отсреща на онзи ъгъл — успокои я той. — Онази двуетажна постройка.
Стаята им беше малка и претъпкана с огромни викториански мебели, но на Меги й се стори като рай и тя се отпусна на ръба на двойното легло.
— Полегни си малко, докато стане време за вечеря, мила. Аз ще отида да се поогледам — рече той на излизане от стаята, бодър и спокоен, какъвто беше и в деня на сватбата им. Тогава беше неделя, а сега — четвъртък привечер; пет дни, седнала във влака, задушавана от цигарен дим и сажди.
Леглото сякаш монотонно се люлееше още в такт с потракването на стоманените колела, минаващи през сглобките на релсите, но Меги с облекчение и благодарност обърна глава на възглавницата и спа, спа.
Някой й беше събул обувките и чорапите и я беше покрил с чаршаф; Меги се размърда, отвори очи и се огледа. Люк беше седнал на перваза на прозореца, подпрял коляно, и пушеше. Като я чу да се размърдва, той се обърна, погледна я и се усмихна.
— Добра младоженка, няма що! Седя аз и чакам с нетърпение първата брачна нощ, а жена ми я няма никаква вече почти два дни! Поразтревожих се, като не можах да те събудя, но хотелиерът ми каза, че пътуването във влака и влагата така действали на жените. Каза ми просто да те оставя да си отспиш. Как си сега?
Тя се надигна вдървено, протегна се и се прозя.
— Много по-добре съм, благодаря. О, Люк! Знам, че съм млада и силна, но все пак съм жена! Не издържам като теб на физически изпитания.
Той дойде и седна на ръба на леглото, като погали ръката й с почти очарователен жест на разкаяние.
— Извинявай, Мегън, много извинявай. Не помислих за това, че си жена. Нали не съм свикнал да имам съпруга — затова. Гладна ли си, мила?
— Умирам от глад. Сещаш ли се, че почти от една седмица не съм яла?
— Тогава вземи се изкъпи, сложи си чиста рокля и да излезем да разгледаме Дънглоу.
До хотела имаше малък китайски ресторант, където Люк я заведе, и Меги за пръв път през живота си вкуси ориенталска храна. Беше толкова гладна, че всичко би й харесало, но ястията бяха наистина превъзходни. Не я интересуваше дали са приготвени от миши опашки, от перки на акули или от птичи черва, както се говореше в Гилънбоун, но там имаше само едно подобно ресторантче — на гърци, в което сервираха пържоли и пържени картофи. Люк беше пъхнал в една книжна кесия две малки бутилки бира от хотела и настоя Меги да изпие една чаша, въпреки че не обичаше бира.
— Недей пи много вода отначало — посъветва я той. — От бирата няма нищо да ти стане.
После я хвана за ръка и закрачи гордо из улиците на Дънглоу, сякаш бяха негови. Но нали Люк бе роден в Куийнсленд. А какъв особен град беше Дънглоу! Не приличаше на западните градове нито по вид, нито по атмосфера. Беше голям може би колкото Гили, но вместо да са строени произволно само от двете страни на една дълга главна улица, сградите на Дънглоу бяха подредени в правилни квадрати и всички къщи и магазини бяха боядисани в бяло, а не в кафяво. Прозорците представляваха вертикални процепи — навярно за да улавят и най-лекия полъх на вятъра, а където можеше, махаха и покривите, като на откритото кино например: екран, стени с отвори и редици платнени столове като в кораб, но никакъв покрив.
Целият град беше заобиколен от истинска джунгла. Навсякъде пълзяха лози и виещи се растения — по стълбовете, на покривите, по стените. Тук-там бяха израсли дървета насред пътя и дори някъде около стъблата им бяха построени къщи или пък дърветата бяха израсли сред самите къщи. Не можеше да се каже кое се е появило по-напред — дърветата или човешките жилища, защото всичко беше обрасло в неудържимо буйна растителност. Кокосови палми, по-високи и стройни от евкалиптите на Дройда, размахваха листа към бездънното трептящо синьо небе; накъдето и да погледнеше Меги, всичко излъчваше ярки багри. Ни помен от сиво-кафявата земя. Дърветата до едно бяха обсипани с различни цветове — мораво, оранжево, пурпурно, розово, синьо, бяло.
Срещаха много китайци в черни копринени панталони, малки черно-бели обувки и бели къси чорапи, в бели ризи с яки като на мандарини, а косите им се спускаха по гърба на тънки опашки. Мъжете и жените толкова си приличаха, че Меги не можеше да ги различи. Почти цялата търговия на града беше в ръцете на китайци; един голям универсален магазин, по-пищен на вид от която и да е сграда в Гили, имаше китайско име. А УОНГ — пишеше на табелата.
Всички къщи бяха построени върху високи стълбове като старото жилище на главния пастир в Дройда. Това се прави за по-добра циркулация на въздуха — обясни Люк, — а също и заради термитите, които иначе биха разрушили сградата за една година след като е построена. На горния край на всеки стълб имаше ламарина с извити надолу ръбове — защото термитите не могат да прегънат телата си, за да стигат до самото дърво на къщата. Те, разбира се, продължаваха да пируват в стълбовете, но щом някой стълб угниеше, сменяха го с нов. А това беше далеч по-лесно и по-евтино, отколкото да се прави цяла къща. Повечето градини бяха задушени от буйната растителност на джунглата, с бамбук и палми, и изглеждаше, сякаш стопаните са се отказали да ги поддържат.
Мъжете и жените по улиците поразиха Меги. За да излезе с Люк на вечеря и на разходка, тя се облече както подобава — с обувки с токове, копринени чорапи, атлазено бельо и широка копринена рокля с колан и ръкави до лактите. На главата си носеше широкопола сламена шапка, а на ръцете — ръкавици. И изпитваше голямо неудобство, защото хората я оглеждаха — сякаш не те, а тя беше неприлично облечена!
Мъжете бяха боси и повечето без ризи, само с едни развлечени бозави къси панталони; малцината, които имаха по нещо на гърба си, бяха със спортни фланелки, а не ризи. Жените изглеждаха още по-зле. Някои бяха съвсем оскъдно облечени — в памучни рокли, очевидно без нищо отдолу, без чорапи, с неугледни сандали. Но и те носеха предимно къси панталони, закриваха гърдите си с малки безръкавни елечета и ходеха с боси крака. При това Дънглоу беше цивилизован град, а не плаж. Но ето че белите му жители се разхождаха из него най-безсрамно разголени. Дори китайците бяха по-добре облечени от тях.
Навсякъде имаше велосипеди — със стотици, автомобилите бяха малко, а коне изобщо не се виждаха. Наистина съвсем различно от Гили. И беше горещо, горещо, горещо. Минаха покрай един термометър, който, колкото и невероятно, показваше само 32,3°С; в Гили при 46,1°С беше по-хладно оттук. На Меги й се струваше, че върви през плътен въздух, който тялото й сякаш режеше като топло воднисто масло, а като дишаше, дробовете й се пълнеха все едно с вода.
— Люк, не мога повече! Нека да се върнем, моля те! — задъха се тя, преди да изминат и една миля.
— Щом искаш. Това е от влажността на въздуха. Тя почти никога не е по-малко от деветдесет процента, а температурата не пада под двадесет и девет градуса, нито се покачва над тридесет и пет градуса. Няма много разлика между сезоните, но през лятото в най-големия зной мусоните докарват влажността до сто процента.
"Птиците умират сами" отзывы
Отзывы читателей о книге "Птиците умират сами". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Птиците умират сами" друзьям в соцсетях.