— Мила, реших къде ще прекараме медения си месец — каза Люк, като се отпусна в едно кресло срещу нея в неделята, след като направиха плановете си за сватбата.

— Къде?

— В Северен Куийнсленд. Докато ти беше при шивачката, аз разговарях с няколко момчета в бара на „Империал“ и те ми казаха, че от захарната тръстика може да се изкарат много пари, ако човек е силен и не се бои от тежка работа.

— Но, Люк, ти имаш хубава работа тук!

— Един мъж не се чувства добре, когато яде хляба на роднините на жена си. Искам да спечеля пари, за да си купим земя в Западен Куийнсленд, и това трябва да стане, преди да остарея, докато още мога да работя. Човек без образование трудно може да намери добре платена работа в тази депресия, но в Северен Куийнсленд не стига работната ръка и се плаща десет пъти повече, отколкото изкарвам като пастир в Дройда.

— И какво ще работиш?

— Ще режа захарна тръстика.

— Ще режеш захарна тръстика ли? Та това е работа за кули12.

— Грешиш. Азиатците са твърде ниски за тази работа и освен това много добре знаеш, че австралийските закони не позволяват да се внасят чернокожи и жълти като ниско платена работна ръка, за да не се отнема хлябът на белите работници. Резачите не достигат и им плащат страхотно. Малко са мъжете, достатъчно едри или достатъчно силни да режат захарна тръстика. Но аз съм един от тях. И ще се справя!

— Тогава, значи, искаш да се установим в Северен Куийнсленд, Люк?

— Да.

Погледът й се плъзна покрай рамото му през широката остъклена тераса към Дройда с призрачните евкалипти, стопанския двор, короните на дърветата отвъд. Да не живее в Дройда! Да иде някъде, където епископ Ралф не ще може да я намери, да живее, без да го види никога, да се вкопчи в този непознат мъж срещу нея така съдбоносно, че да няма връщане назад… Сивите очи се спряха върху възбуденото, нетърпеливо лице на Люк и станаха още по-красиви, но несъмнено по-тъжни. Той го долови, там нямаше сълзи, нито клепачите й се сведоха, нито ъгълчетата на устните й увиснаха. Но не го засягаше дали Меги тъгува за нещо, защото нямаше намерение да допусне тя да добие такова значение за него, та да се тревожи заради нея. Без съмнение тя беше твърде много за него, който се беше канил да се ожени за Дот Макфърсън от Бингели, но физическата й привлекателност и сговорчивият й нрав караха Люк да пази още по-ревниво сърцето си. Никоя жена, дори да е мила и красива като Меги Клийри, не можеше да получи такава власт над него, че да му нарежда какво да прави.

И така, верен на себе си, той пристъпи направо към основното, което си беше наумил. Понякога е нужна хитрост, но в този случай тя нямаше да му свърши такава добра работа както откровеността.

— Мегън, аз съм старомоден човек — започна той.

Тя го погледна озадачено.

— Така ли? — запита тя с тон, който означаваше: какво от това?

— Да — продължи той, — и смятам, че когато двама души се оженят, цялото имущество на жената трябва да се даде на мъжа. Както зестрата едно време. Знам, че имаш малко пари, и отсега ти казвам, че като се оженим, трябва да ми ги припишеш. По-почтено е да знаеш какво мисля, докато още не си станала моя жена, и да си решиш дали си съгласна, или не.

Меги никога не беше мислила, че ще задържи парите си: знаеше, че като се омъжи, те ще бъдат на Люк, а не нейни. Всички жени в Австралия, с изключение на най-образованите и издигнатите, бяха възпитавани така, че да се смятат повече или по-малко като собственост на мъжете си, и това се отнасяше в особено голяма степен и за Меги. Фий и децата винаги се бяха подчинявали на татко, а след смъртта му Фий започна да слуша Боб като негов приемник. Мъжът притежаваше и къщата, и парите, и жена си, и децата си. Меги никога не се беше съмнявала в правото му на това.

— О! — възкликна тя. — Не знаех, че трябва да ги приписвам, Люк. Мислех, че което е мое, автоматично става твое, след като се оженим.

— Така беше преди, но ония глупаци в Канбера го промениха, като дадоха на жените право на глас. Но аз искам всичко да е открито и честно между нас, та затова ти казвам отсега как ще бъде.

Меги се разсмя.

— Добре, Люк, съгласна съм.

Тя го прие като добра старомодна съпруга; Дот нямаше да отстъпи така лесно.

— Колко пари имаш? — попита той.

— В момента четиринадесет хиляди лири. Всяка година получавам по още две хиляди.

Той подсвирна.

— Четиринадесет хиляди лири! Брей! Това са много пари, Мегън. По-добре е аз да се грижа за тях. Другата седмица ще отидем при директора на банката и да не забравя да му кажа — всичко, което постъпва занапред, да се внася на мое име. Няма да пипна и едно пени от тия пари, нали знаеш? Те ще ни трябват да си купим ферма по-нататък. Но следващите няколко години трябва да работим здравата и да пестим всяко спечелено пени. Съгласна ли си?

Тя кимна.

— Да, Люк.

Една небрежност от страна на Люк едва не провали цялата женитба. Той не беше католик. Когато отец Уоти разбра, разпери ръце ужасен.

— За бога, Люк, защо не ми каза по-рано? Знаеш ли сега колко зор ще видим да си смениш религията преди сватбата!

Люк погледна отец Уоти много учуден.

— Кой е казал, че ще си сменям религията? Много си ми е добре и така, но ако това ви притеснява, запишете ме като каласианец или като петдесетник, или както щете. Само католик няма да ме пишете.

Напразно го молиха, Люк не желаеше и да чуе.

— Нямам нищо против католицизма или Ирландия и дори съчувствувам на католиците в Ълстър. Но аз съм оранец и няма да се пребоядисвам. Дори да бях католик и вие да искахте да ме направите методист, пак щях да отвърна по същия начин. Аз съм против пребоядисването, а не против католицизма. Така че ще трябва да минете без мен в паството си, отче, и толкова.

— Тогава не можеш да се ожениш!

— Откъде-накъде? Щом вие не искате да ни бракосъчетаете, преподобният отец на Англиканската църква едва ли ще има нещо против или дори Хари Гау като представител на правната власт.

Фий се усмихна мрачно, като си спомни своя спор с Пади и един свещеник на времето; тогава беше се изпълнила нейната воля.

— Но, Люк, аз трябва да се омъжа в църква! — протестираше плахо Меги. — Иначе бих живяла в грях!

— Е, аз пък мисля, че да живея в грях, е по-добре, отколкото да се пребоядисам — настояваше Люк, който понякога беше странно противоречив; колкото и да жадуваше за парите на Меги, някакво сляпо упорство в него не му позволяваше да отстъпи.

— О, престанете с тези глупости! — рече най-сетне Фий не толкова на Люк, колкото на свещеника. — Постъпете както нас с Пади и решете спора. Отец Томас може да ви венчае в презвитерството, щом не иска да скверни църквата си.

Всички обърнаха към нея изненадани погледи, но това реши въпроса. Отец Уоти склони да ги венчае в презвитерството, но отказа да благослови пръстените.

Половинчатата църковна церемония остави у Меги чувството, че върши грях, но не чак толкова голям, та да иде в ада, а пък старата Ани, икономката на презвитерството, направи всичко възможно кабинетът на отец Уоти да заприлича на църква — с големи вази с цветя и с множество месингови свещници. Обаче всички се чувстваха неловко, а възмутеният свещеник им даде да разберат, че изпълнява церемонията само колкото да си спести по-голямото неудобство двамата да сключат граждански брак. Нямаше нито сватбена литургия, нито благословия.

Така или иначе, свърши се. Меги вече беше мисис Люк О’Нийл, на път за Северен Куийнсленд, където щеше да прекара първата си брачна нощ, но малко по-късно — поради дългия път дотам. Люк не се съгласи да прекарат съботната нощ в „Империал“, понеже теснолинейната железница за Гундиуинди пътуваше само веднъж в седмицата, в събота през нощта, за да направи връзка с пощенския влак Гундиуинди — Бризбейн в неделя. Така щяха да пристигнат в Бризбейн в понеделник — тъкмо навреме да хванат експресния влак до Кейрнс.

Влакът за Гундиуинди беше претъпкан. Те не бяха сами в купето и трябваше да прекарат нощта седнали, понеже нямаше спални вагони. Час след час отмерваха колелата, тракайки по криволичещия и неравен път на североизток, влакът спираше всеки път, щом на машиниста му се допиеше чай или трябваше да изчака някое стадо да мине през линията и да си поприказва в това време с овчаря.

— Чудно ми е: защо се мъчат с такова дълго име като Гундиуинди, а не са го съкратили досега? — попита Меги просто така, докато чакаха на единственото място, отворено в неделя в Гундиуинди — чакалнята на гарата, която беше боядисана в отвратителен казионен зелен цвят и с черни твърди дървени скамейки. Клетата Меги беше толкова нервна и притеснена.

— Че откъде да знам — въздъхна Люк, на когото съвсем не му беше до приказки, а отгоре на всичко умираше от глад. Понеже беше неделя, нямаше къде и една чаша чай да изпият. Чак в понеделник сутринта, когато влакът към Бризбейн спря за закуска, те успяха да хапнат малко и да утолят жаждата си. После пристигнаха в Бризбейн на южната гара и трябваше да прекосят града, за да стигнат до гарата на улица „Рим“, откъдето тръгваше влакът за Кейрнс. Тук Меги установи, че Люк е взел билети за второкласно купе с голи скамейки.

— Люк, но нали имаме пари! — каза му тя уморена и ядосана. — Ако си забравил да идеш в банката, аз имам в чантата си сто лири, които Боб ми даде. Защо да не вземем спално купе в първа класа?

Той я погледна изумен.

— За някакви си три дни и три нощи до Дънглоу! Защо да харчим пари за спален вагон, когато и двамата сме млади, здрави и силни? Няма да умреш, ако поседиш малко във влака, Мегън! Крайно време е да разбереш, че си се омъжила за обикновен работник, а не за някой проклет фермер!

Меги се отпусна на мястото до прозореца, което Люк й намери, и опряла разтрепераната си брадичка на дланта, се загледа навън, за да не забележи Люк сълзите й. Той й говореше като на безотговорно дете и тя вече се питаше дали наистина не я смяташе за такава. Усети, че започва да се бунтува, но още съвсем слабо, а несломимата й гордост не й позволяваше да се унижи дотолкова, че да се кара с Люк. Повтаряше си само, че е съпруга на този човек, но той още не е свикнал с това. Дай му малко време. Ще живеят заедно, тя ще му готви, ще го кърпи, ще се грижи за него, ще има от него деца, ще му бъде добра съпруга. „Я си спомни татко — колко много уважаваше мама, как я обичаше. Трябва му малко време на Люк.“