Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Люк обърна гръб на нощта, извади кесията си с тютюн и свитъче оризова хартия и се зае да си свива цигара.

— Тук ли си родена, Мегън? — заговори той, докато бавно разтриваше в дланта си лентичките тютюневи листа.

— Не, родена съм в Нова Зеландия. В Дройда дойдохме преди тринадесет години.

Той изсипа стритите листенца върху хартийката, сви я ловко между палеца и показалеца, залепи я с език, напъха вътре още няколко разпилени листенца с крайчето на кибритената клечка, драсна и запали цигарата.

— Нали ти беше приятно тази вечер?

— О, да!

— Ще те водя на всички забави.

— Благодаря ти.

Той пак замълча, като пушеше бавно, зареял поглед над покрива на „Ролса“ към групичката дървета, където разбудената птичка още пърхаше сърдито. Когато между пръстите му остана само малкото огънче на цигарата, той я пусна на земята и дълго я тъпка с тока на обувката си, докато се увери, че е изгаснала. Никой не гаси цигарата си така внимателно, както обитателят на австралийските гори и пасбища.

Меги въздъхна и отмести поглед от лунния пейзаж, а Люк й помогна да стигне до колата. Той беше достатъчно разумен да не я целуне още сега, защото имаше намерение да се ожени за нея: нека първа тя пожелае да я целуне.

Имаше още много танцови забави през лятото, което клонеше към своя кървавочервен, прашен, но великолепен край. В къщи постепенно свикнаха с факта, че Меги си е намерила много красив приятел. Братята й се въздържаха да я задяват, защото я обичаха, пък и той доста им допадаше. Люк О’Нийл беше най-усърдният им работник, а по-добра препоръка от това не можеше да има. Тъй като самите те бяха по душа по-скоро работници, отколкото фермери, и през ум не им минаваше да го поставят по-долу от себе си, загдето, беше безимотен. Фий сигурно би била по-придирчива, но не си правеше труд да се занимава с това. Във всеки случай Люк неусетно бе успял да им внуши, че не е като обикновените пастири, така че те вече се отнасяха към него почти като към равен.

Беше му станало навик да идва вечер в Къщата, когато се прибираше от пасбищата. След известно време Боб заяви, че е глупаво Люк да се храни сам, след като масата на Клийри и без това е пълна, и Люк започна да вечеря с тях. После решиха, че няма смисъл да го оставят да върви цяла миля, за да се прибере да спи, след като беше толкова любезен да разговаря с Меги до късно, и му предложиха да се премести в една от малките постройки за гости зад Къщата.

Меги мислеше вече често за него, но не с такова пренебрежение както в началото, когато все го сравняваше с отец Ралф. Старата рана бе започнала да зараства. След известно време тя забрави, че същите уста у отец Ралф са се усмихвали по един начин, а у Люк — по друг, че живите сини очи на отец Ралф са излъчвали сдържаност и кротост, а очите на Люк искрят от буйна страст. Тя беше млада и още не бе изпитала насладата от любовта, макар да се беше докоснала до нея за малко. Но й се искаше да я вкуси най-напред добре с езика си, да поеме аромата й с дробовете си, да се остави да замае главата й. Отец Ралф беше вече епископ Ралф, той няма никога, никога да се върне при нея. Беше я продал за тринадесет милиона сребърника и обидата смъдеше. Ако не беше изрекъл тези думи край сондажа тогава, тя нямаше да се замисля толкова над това, но той го беше казал и оттогава безброй нощи тя не можеше да заспи и се чудеше какво ли е имал наум.

Дланите й още тръпнеха от допира до гърба на Люк, когато той я беше притиснал в танца; той я вълнуваше — с докосването си, с пулсиращата си жизненост. О, с него тя не беше усетила онзи тъмен, размекващ огън в костите си, никога не й се бе струвало, че ако не го види, ще повехне и ще изсъхне, никога не потръпваше и не отмаляваше само от един негов поглед. Но нито Инок Дейвис, нито Лайъм О’Рурк, нито Алистър Маккуийн, които беше опознала по-добре, откакто Люк я водеше на все повече места из околността, не й действаха така, както Люк О’Нийл. Ако бяха толкова високи, че да ги гледа от долу на горе, то нямаха очите на Люк, а ако очите бяха същите, тогава косата не беше като неговата. Все нещо липсваше, което го имаше у Люк, но какво точно притежаваше Люк, тя не знаеше. Освен дето й напомняше на отец Ралф, разбира се, но тя отказваше да си признае, че неговата привлекателност се изчерпва с това.

Разговаряха дълго, но все за общи неща: за стригането, за земята, за овцете, за това какво иска той от живота, понякога за местата, които е видял, или за някое политическо събитие. Той прочиташе от време на време някоя книга, но не беше така ненаситен като Меги и колкото и да се мъчеше, тя не успяваше да го убеди да прочете тази или онази книга само защото на нея е харесала. Разговорите с Люк не стигаха някаква дълбочина, а най-странно й се виждаше и най-много я дразнеше, че той не проявява никакъв интерес към живота й, нито се интересуваше какво очаква тя от него. Понякога така й се щеше да си говорят за неща, по-близки до сърцето й, отколкото бяха овцете или дъждът, но ако тя споменеше нещо такова, той умееше отлично да я отклони към по-безлична тема.

Люк О’Нийл беше умен, с високо самочувствие, изключително работлив и жаден да забогатее. Беше се родил в глинена колиба точно на Тропика на Козирога, край град Лонгрийч в Западен Куийнсленд. Баща му беше черната овца на богато, но злопаметно ирландско семейство, а майка му — дъщеря на месаря германец в Уинтън; когато настояла да се омъжи за Люк старши, била лишена от наследство. Бяха десет деца в колибата и никое от тях нямаше обувки на краката си, макар че обувките не бяха най-важното при жегата на Лонгрийч. Люк старши, който отиваше, когато му се прииска, да стриже овце колкото да се прехрани (но обикновено му се искаше само да седи и да си пие рома), умря при пожар в кръчмата „Блекол“, когато Люк беше на дванадесет години. Така че при първа възможност Люк се махна от къщи и отиде със стригачите като помощник — залепваше разтопен катран върху раните на овцете, когато се случеше стригачът да среже и кожа заедно с вълната.

Онова, от което Люк не се боеше, беше работата; той черпеше от нея жизнени сили, така както някои хора черпят сили от безделието. Но никой не си правеше труда да се запита дали в това се състоеше животът му, както на други пък се състои в безделие — дали защото баща му вечно беше киснал по кръчмите и бе станал за смях на града, или защото беше наследил трудолюбието на майка си, което никой не си беше направил труда да открие.

Като поотрасна, издигна се до помощник-стригач — тичаше да събира тежкото остригано руно, което ножиците мятаха нагоре, и го отнасяше на масата да го почистят за балиране. Така той се научи и да чисти, и да балира, като махаше засъхналите с мръсотия краища на руното и го хвърляше в кофи, преди да го приготви за проверка от класьора — аристократа на занаята, човека, който като дегустатора на вина или тютюни не може да върши тази работа, ако няма усет за нея. Люк нямаше усет за класьор и затова трябваше да се хване или за пресата, или за ножицата, ако искаше да спечели повече пари. А той точно това искаше. Беше достатъчно силен да работи на пресата и да събира вълната на тежки бали, но скоростното стрижене носеше повече пари.

Вече се беше прочул в Уестърн Куийнсленд като добър работник и лесно получи чирашка кошара. За да стане скоростен стригач, бяха необходими сръчност, умение, сила и издръжливост — качества, които Люк имаше късмета да притежава. Не след дълго той стрижеше шест дни от седмицата по повече от двеста овце на ден и за всеки сто получаваше по една лира; при това си служеше само с една тясна ножица, подобна на гущер, откъдето идваше и името й. Големите новозеландски ножици с широки здрави остриета бяха забранени в Австралия, макар че удвояваха продукцията на стригача.

Беше изнурителна работа: да стои все наведен, притиснал овцата между коленете, да плъзга ножицата на откоси по цялата дължина на тялото на животното, и то на един път, за да има колкото може по-малко неравности, да реже съвсем близо до набръчканата увиснала кожа, за да е доволен шефът, който всеки миг беше готов да нахока стригача, ако не изпълнява строгите му изисквания. Той не обръщаше внимание нито на жегата, нито на потта, нито на жаждата, която го караше да поглъща по три галона и повече вода на ден, не обръщаше внимание дори на досадните рояци мухи, защото беше роден в страна с много мухи. Не му бяха противни и овцете, които за повечето стригачи бяха истински кошмар: мазни, мокри, обрасли със сплъстена вълна, изпохапани от мухи — всякакви ги имаше — и все мериносови, което значи, че руното им стигаше до копитата и носовете, а кожата беше тънка и набръчкана, та се хлъзгаше между пръстите като гладка хартия.

Не, Люк нямаше нищо против работата, защото колкото по-усилно работеше, толкова по-добре се чувстваше: дразнеше го само шумът, вонята и това, че е на затворено. Едва ли имаше друго такова адско място на земята като помещението за стригане. Затова реши, че трябва самият той да стане шеф като онзи, дето високомерно обхожда редиците приведени стригачи и следи дали руната, на които гледаше като собственик, биват остригани с плавни, безпогрешни движения.

Така се казваше в старата песен на стригачите и точно такъв искаше да стане и Люк О’Нийл. Шеф, господар, търговец на добитък, скотовъд. Не беше за него да стои все приведен и да му се удължат ръцете, като стриже цял живот: искаше хем да му е приятно, като работи на открито, хем парите да текат. Би останал в обора само ако можеше да стане свръхскоростен стригач, един от шепата хора, които бяха в състояние да острижат триста мериносови овце на ден — все според изискванията и само с тесните ножици. А като се обзалагаха помежду си — но тайно, — те натрупваха цели състояния. За беда обаче Люк беше малко по-висок и допълнителните секунди, които му отнемаше всяко навеждане, му пречеха да стане от скоростен свръхскоростен стригач.