— Не, благодаря. Ние не сме много по танците.

Меги беше облечена с роклята с цвят на пепел от рози, понеже нямаше друга; не й беше минало през ума с част от парите, които отец Ралф трупаше в банката на нейно име, да си направи рокли за бал и за танци. Досега все успяваше да отклони поканите, защото на мъже като Инок Дейвис и Алистър Маккуийн лесно можеше да откаже с едно твърдо „не“. Те нямаха нахалството на Люк О’Нийл.

Но като се оглеждаше в огледалото, си помисли, че няма да е зле да придружи другата седмица в Гили майка си, която ходеше там редовно, да иде в магазина на стария Гърт и да си поръча няколко нови рокли.

Не й беше приятно да носи тази рокля и щеше да я свали начаса, ако имаше друга, поне малко подходяща. В друго време и с друг чернокос мъж тази рокля беше така силно свързана с любов и мечти, със сълзи и самота, че да я облича за човек като Люк О’Нийл й се струваше скверно. Тя беше свикнала да прикрива чувствата си, да изглежда винаги спокойна и привидно весела. Сдържаността я обгръщаше по-плътно от кора на дърво и понякога нощем, като си помислеше за майка си, потръпваше. Нима ще стане като нея, лишена от всякакви чувства? Така ли е започнала и мама на времето с бащата на Франк? И какво ли би направила, какво ли би казала мама, ако разбереше, че Меги е узнала истината за Франк? О, онази сцена в презвитерството! Струваше й се, че е било вчера — татко и Франк един срещу друг, а Ралф, притиснал я силно, до болка. И какви ужасни неща си крещяха един на друг. После всичко се намести. Като разбра, струваше й се, че винаги го е знаела. Тя беше вече достатъчно голяма и се досещаше, че за да се появи бебето, е необходимо нещо повече от това, което тя си представяше: някаква физическа близост, абсолютно забранена за хора, които не са женени. Какъв ли позор и унижение е изтърпяла горката мама заради Франк! Нищо чудно, че е станала такава, каквато е сега. Ако се случеше с нея — помисли си Меги, — би предпочела да умре. В книгите само най-недостойните и най-елементарните момичета имаха бебета, без да са омъжени. Но мама не е недостойна, нито е могла да бъде някога елементарна. С цялото си сърце Меги искаше мама да й разкаже за това или самата тя да намери смелост да запита. Може би щеше да успее поне мъничко да й помогне. Но мама не беше човек, когото да заговориш, нито пък тя би те заговорила. Меги въздъхна срещу образа си в огледалото и си пожела никога да не се случва както с мама.

А беше толкова млада: в моменти като този, като се гледаше в роклята с цвят на пепел от рози, щеше й се да изпитва някакво хубаво чувство, което да я облъхва като силен горещ вятър. Не искаше цял живот да прави все едно и също като някакъв малък автомат; копнееше за промяна, за жизненост, за любов. Любов, съпруг, деца… Каква полза да жадува по един мъж, когото нямаше никога да има? Той не я искаше, никога нямаше да я иска. Казваше, че я обича, но не като съпруг. Защото бил свързан с Църквата. Така ли правят всички мъже — да обичат нещо неодушевено повече от една жена? Не, сигурно не всички. Може би само по-трудните, по-сложните, потънали в своите океани от съмнения, възражения и разсъждения. Но не можеше да няма и по-обикновени мъже, такива, които биха обичали една жена повече от всичко друго. Мъже като Люк О’Нийл например.

— Мисля, че ти си най-хубавото момиче, което съм виждал — каза й Люк, като запали мотора.

От комплименти Меги не разбираше нищо, погледна го сепнато, но замълча.

— Ех, че прекрасно! — продължи Люк, очевидно несмутен от нейното безразличие. — Завърташ ключа, натискаш бутона на таблото и колата тръгва. Няма да въртиш манивела, няма да се молиш проклетата бричка да запали, преди да са ти свършили силите. Това е живот, Мегън, повярвай ми.

— Ти… нали няма да ме оставиш сама? — попита тя.

— Господи, как ще те оставя! Нали идваш с мен! Това значи, че си моя цялата вечер и нямам намерение да допусна никого да се приближи до теб.

— На колко години си, Люк?

— Трийсет. А ти?

— На двадесет и три.

— Толкова много? А приличаш на бебе.

— Не съм бебе.

— Охо! Щом е така, била ли си влюбена?

— Веднъж.

— Само веднъж? На двайсет и три? Божичко? На твоите години аз съм се влюбвал и съм разлюбвал поне десет пъти.

— Сигурно и аз, но тук в Дройда няма много хора, в които да се влюбвам. Ти си първият пастир, който си спомням да ми е казал нещо повече от едно плахо „здравей“.

— Е, щом не ходиш на забави, защото не можеш да танцуваш, нямаш големи шансове за успех, нали? Нищо, сега ще оправим това за нула време. До края на вечерта ще си се научила да танцуваш, а след няколко седмици ще бъдеш сред най-добрите танцьорки. — Той я стрелна с поглед. — Но не може момчетата от съседните ферми да не са те канили от време на време на танци. Не говоря за пастирите — ти не си лъжица за тяхната уста, но някои от синчетата на фермерите не може да не са ти хвърлили око.

— Щом не съм лъжица за устата на пастир, ти защо ме покани? — отби тя въпроса му.

— О, аз съм много дързък — захили се той. — Само че ти не измествай въпроса. Не може някой от Гили да не те е канил.

— Канили са ме — призна тя. — Само че аз никога не съм имала желание да ходя. Ти ме принуди.

— Значи, всичките са глупави като палета — изсмя се той пренебрежително. — Разбирам аз кога нещо си струва.

На Меги не й допадаше много начинът, по който говореше, но с човек като Люк не можеше да се излезе наглава.

Всички бяха дошли на забавата — синове и дъщери на фермерите, пастири, някои с жените си, прислужнички, гувернантки и граждани от всякаква възраст и пол. При такива случаи учителки използваха възможността да се сприятелят с млади търговски посредници или дори с истински банкови чиновници.

Нямаше и следа от маниерите при по-официалните случаи. Старият Мики О’Брайън беше дошъл от Гили да свири на цигулка, а винаги се намираше някой, който да вземе било акордеона с клавишите или другия — с копчетата, — и така се редуваха да акомпанират на Мики, който, седнал на бидон или на бала вълна, свиреше с часове без отдих, а по увисналата му долна устна потичаше слюнка, защото той нямаше време да я преглътне: казваше, че му пречело на темпото.

Това не бяха танците, които Меги знаеше от рождения ден на Мери Карсън. Това бяха буйни танци в кръг: джига, полка, кадрил, рийл, мазурка, „сър Роджър де Ковърли“ — все танци, при които партньорите само леко се докосваха, като се разминаваха или вихрено се завъртаха в нечии груби ръце. Нямаше близост, замечтаност. Сякаш всички искаха тук само да разсеят грижите си, а романтичните сцени се разиграваха навън, далеч от шума и от хората.

Меги скоро установи, че високият й красив компаньон буди завист у мнозина. Той стана прицел на почти толкова прелъстителни или копнеещи погледи, колкото се отправяха някога към отец Ралф, че дори и още по-дръзки. Някога… Колко е страшно да мисли за него в такова далечно минало време.

Верен на думата си, Люк я остави само колкото да отиде до тоалетната. Но Инок Дейвис и Лайъм О’Рурк, които също бяха на забавата, изгаряха от нетърпение да заемат мястото му до нея. Люк обаче не им позволяваше, а и Меги трябва да беше много замаяна, защото не й идваше наум, че с пълно право може да приеме покана за танц и от други мъже, а не само от този, с когото бе дошла. Тя нямаше представа какво говореха, но Люк ги чуваше и тайно се подсмиваше. Виж ти колко е нахален този — прост пастир, а да им я измъкне изпод носа! Но ядът им изобщо не засягаше Люк. Та те са имали същата възможност, а щом не са я използвали, толкова по-зле за тях.

Последният танц беше валс. Люк хвана ръката на Меги, обгърна я през кръста, притегли я към себе си. Той танцуваше великолепно. За своя изненада тя установи, че няма нужда да прави друго, освен да се остави той да я върти. Беше й някак особено в прегръдките на мъж, като усещаше мускулите на гърдите и бедрата му и поемаше топлината на тялото му. Кратките мигове на близост с отец Ралф я бяха разтърсвали така, че не й беше оставало време да долови тези нюанси, а освен това искрено бе вярвала, че онова, което чувства в неговите прегръдки, няма да се повтори никога. Но макар сега да беше съвсем различно, тя се вълнуваше: пулсът й се ускори и тя разбра, че той е усетил това, защото я притисна още по-силно до себе си и долепи буза до косата й.

Докато „Ролсът“ бръмчеше към къщи и осветяваше неравния път, който дори се губеше на места, те не говориха много. Брейк-и-Пул беше на седемдесет мили от Дройда — през пасища, без никакви къщи наоколо, без светлинка отникъде, без човешко присъствие. Възвишението, което минаваше през Дройда, не беше повече от сто метра високо, но да се изкачиш на билото му, беше като за швейцарец да се изкатери на Алпите. Люк спря колата, слезе и заобиколи да отвори вратата на Меги. Тя застана до него леко разтреперана: дали няма да развали сега всичко, като се опита да я целуне? Беше толкова тихо, толкова усамотено!

От едната страна се забелязваше полусъборена ниска дървена ограда; Люк подхвана Меги леко за лакътя да не се спъне с изрязаните си обувки и й помогна да мине по неравната земя през заешките дупки. Тя се вкопчи в оградата и се загледа в равнината, без да проговори — в началото от страх, а после, като се успокои, че той не посяга към нея, и от възторг.

Ярка едва ли не като слънце, меката светлина на луната огряваше големи пространства в далечината, а тревата — ту сребриста, ту бяла, ту сива — блещукаше и прошумоляваше като въздишка. Листата на дърветата проблясваха като малки пламъчета, щом вятърът ги обърнеше с лъскавата страна нагоре, а под малките горички се стелеха сенки, подобно на бездънни прозевки на причудливи уста от подземния свят. Тя вдигна глава и се опита да преброи звездите, но не можа: нежни като капчици роса по въртяща се в кръг паяжина, светлите точици блясваха, изгасваха, блясваха, изгасваха в ритъм, вечен като бога. Струваше й се, че се спущат над нея като мрежа, толкова красиви, така безмълвни, но зорки и пронизващи душата; така блестят очите на насекомите в светлината на фаровете — същински скъпоценни камъни, безизразни, но всевиждащи. Единствените шумове идеха от топлия вятър в тревата, от свистенето в дърветата, от случайното изпукване на изстиващия „Ролс“ и от жалбите на някоя сънлива птичка наблизо, чийто покой бяха нарушили; единствената миризма беше неопределимото омайно ухание на природата.