Минаха няколко седмици, преди Меги да се запознае с новия пастир. Името му — Люк О’Нийл — беше вече вписано в счетоводните книги и в Къщата се говореше за него много повече, отколкото за други пастири. Преди всичко беше отказал да нощува в бараките за наемни работници и се беше настанил в последната празна къща край реката. Освен това се беше сприятелил с мисис Смит и бе спечелил симпатиите й, макар че тя обикновено не обръщаше внимание на другите като него. Любопитството на Меги беше вече възбудено много преди да го срещне.

Слънцето блестеше в очите му, така че тя го видя, преди той да я види: той яздеше един злонрав кон на черни петна и с черна грива и опашка; тя добре познаваше животното, понеже нейно задължение беше да разпределя работните коне, и се беше чудила защо не вижда тези дни този кон. Никой от мъжете не го искаше и всеки избягваше да го язди. Но на новия пастир, изглежда, му беше все едно, което несъмнено доказваше, че умее да язди, още повече, че този кон можеше да хвърли ездача си още щом го яхне и имаше навик да хапе.

Трудно може да се познае ръстът на мъж, яхнал кон, а и австралийските пастири използваха малки английски седла без заден лък и не повдигнати отпред, та яздеха със свити колене и силно изправена стойка. Новият изглеждаше висок, но понякога височината е само в тялото, а краката са несъразмерно къси, тъй че Меги се въздържа да отсъди. За разлика от повечето пастири той предпочиташе да носи бяла риза и бели панталони от молескин вместо сива фланела и сиви бричове. „Суетен — помисли си Меги развеселена. — Да му е на добър час, щом не му тежи да пере и глади толкова често.“

— Добър ден, госпожо! — провикна се той, като се срещнаха, повдигна старата си омачкана сива кожена шапка и пак я килна на главата си.

Засмените сини очи гледаха Меги с нескрит възторг, когато тя се спря при него.

— О, не сте госпожата, значи, трябва да сте дъщерята — продължи той. — Аз съм Люк О’Нийл.

Меги измънка нещо, но повече не го погледна — беше толкова ядосана, че и през ум не й мина да му отвърне в същия весел тон. О, това на нищо не прилича! Как смее някой друг да има лице и очи като на отец Ралф! Те не я гледаха като него: смехът в тях беше нещо съвсем различно и не горяха от обич към нея. От първия миг, когато бе видяла отец Ралф, коленичил пред нея в прахта на гарата в Гили, Меги бе доловила обич в погледа му. И да гледа сега в неговите очи, без да вижда самия него! Това беше жестока шега, истинско наказание!

Без да подозира какви мисли вълнуват спътницата му, Люк О’Нийл задържаше непокорния си кон до нейната кротка кобила, докато прегазят реката, още пълноводна от големите дъждове. Тя беше красавица, няма съмнение! И тази коса! Онова, което стърчеше с цвят на моркови върху главите на момчетата от семейството, изглеждаше съвсем другояче у това девойче. Да щеше само да го погледне, та да види по-добре лицето й! Точно тогава тя вдигна глава, и то с такова изражение, че веждите му се събраха от почуда: на лицето й беше изписана не точно омраза към него, а сякаш тя напразно се мъчеше да види нещо или пък беше видяла нещо и й се щеше да не е така. Или кой знае какво. Но явно беше смутена. Люк не беше свикнал жените да му намират недостатъци. Пленен съвсем естествено от тези коси с цвят на златистия залез и от тези топли очи, интересът му само нарасна от нейното негодувание и разочарование. Тя все още го наблюдаваше, полуотворила розовата си уста, а от горещината по горната устна и челото й беше избила копринена влага и златистите й вежди въпросително се бяха извили в недоумение.

Той се засмя широко и разкри едрите бели зъби на отец Ралф, но това не беше усмивката на отец Ралф.

— Знаеш ли, че си същинско бебе, такова едно — зяпнало от почуда.

Тя отмести поглед.

— Извинете. Загледах се, без да искам. Просто ми заприличахте на един човек.

— А, гледай си, колкото щеш. По-добре, отколкото да си вириш носа. Та за кого ти напомних?

— Няма значение. Просто е странно да видиш уж познат, а в същност съвсем непознат човек.

— Как ти е името, малка мис Клийри?

— Меги.

— Меги ли?… Че това име не звучи с достойнство и въобще не ти приляга. По-добре да е Белинда или Мадлен, но щом не можеш да ми предложиш нещо друго, ще се съглася и с Меги. А откъде идва Меги — от Маргарет ли?

— Не, от Мегън.

— А, виж, това е по-добре! Ще те наричам Мегън.

— Няма! — троснато му отвърна тя. — Мразя това име.

Но той само се изсмя.

— О, май си много своенравна, мис Мегън. Ако поискам, ще ти викам и Юстейсия Софрония Огъста, да знаеш.

Бяха стигнали до стопанския двор. Той слезе леко от коня си и плесна озъбената му глава, която се люшна покорно, сетне зачака Меги да му подаде ръка, за да я смъкне от седлото. Но тя смушка с пети кестенявата си кобила и продължи по пътеката.

— Охо, изисканата дама не отива при простите пастири, а? — викна той след нея.

— Не, разбира се! — отвърна тя, без да се обърне.

О, не беше честно! Дори изправен на собствените си крака, той приличаше на отец Ралф: като него строен и широк в раменете, с тесен ханш и с неговата грациозност, само че другояче изразена. Отец Ралф имаше походка на танцьор, а Люк — на атлет. Косата му беше също така гъста, черна и къдрава, имаше същите сини очи, същия изящен прав нос, същите добре очертани устни. И все пак той приличаше на отец Ралф колкото… колкото… си приличат два евкалипта — и двата високи, смугли и красиви, но със съвсем различни корони.

След тази случайна среща Меги се ослушваше да чуе какво говорят и какво мислят за Люк О’Нийл. Боб и момчетата бяха доволни от работата му и очевидно добре се разбираха с него. Той, изглежда, не знае що е леност — казваше Боб. Дори Фий спомена името му една вечер, като отбеляза, че е много красив мъж.

— Не ти ли прилича на някого? — небрежно попита Меги, легнала по корем на килима да чете.

Фий помисли малко.

— Е, може би малко на отец де Брикасар — същото телосложение, същия цвят на кожата и косата. Но приликата не е поразителна: като хора са много различни. А ти, Меги, като ще четеш, седни прилично на стол като дама. Щом си с бричове, не значи, че може съвсем да забравиш приличието.

— Пфу! — отвърна Меги. — Да не би да ме гледа някой!

Това беше. Приликата беше неоспорима, но зад нея двамата мъже бяха толкова различни, че Меги — и то само тя — много страдаше, защото беше влюбена в единия, а се ядосваше, че другият й харесва. Тя установи, че в кухнята той беше станал пръв любимец на всички и чак сега разбра защо си позволяваше лукса да носи бели ризи и бели панталони из пасищата: мисис Смит му ги переше и гладеше, пленена от неустоимия му чар.

— Ох, какъв хубав ирландец — въздъхна Мини захласната.

— Той е австралиец, Мини — подразни я Меги.

— Може да е роден тук, мис Меги, миличка, ама човек с име О’Нийл, да ме прощаваш, е чист ирландец като прасетата на Пади, без да искам да обидя баща ти, свято да му е името и царство му небесно. Мистър Люк е ирландец, с такава ми ти черна коса и тез сини очи. Едно време О’Нийл са били крале на Ирландия.

— Аз пък мислех, че О’Конър са били крале — поправи я Меги лукаво.

Мини премига с кръглите си очички.

— Амиииии… в такава голяма страна, мис Меги…

— Ти пък! Да не е по-голяма от Дройда! А О’Нийл си е оранско име, не ме заблуждавай.

— Така е. Но то си е голямо ирландско име, дето е съществувало още преди оранците. Това име е дошло от Ълстър, значи, естествено е да го носи и някой и друг оранец сега, нали? Само че О’Нийл има откога-откога в Клендънбой и в Мор, а, мис Меги?

Меги се отказа да спори. Мини отдавна беше загубила войнствеността си на ирландска католичка, която някога сигурно е била в кръвта й, и вече произнасяше думата „оранец“, без да получава припадък.

След около седмица отново попадна на Люк О’Нийл долу край реката. Подозираше, че я е причакал, но не знаеше как да постъпи, дори и да беше така.

— Добър ден, Мегън.

— Добър ден — отвърна тя, като гледаше право между ушите на кестенявата кобила.

— В събота ще има танцова вечер в Брейк-и-Пул. Ще дойдеш ли с мен?

— Благодаря за поканата, но не умея да танцувам. Няма смисъл.

— Ще те науча да танцуваш, докато се усетиш, тъй че това не е пречка. И след като ще ходя със сестрата на господаря, дали Боб не би ми заел поне стария „Ролс“, ако не новия?

— Казах, че няма да дойда — отвърна тя през стиснати зъби.

— Ти каза, че не можеш да танцуваш, а аз ти казах, че ще те науча. Не си казала, че няма да дойдеш с мен, ако можеше да танцуваш, и затова реших, че танците са пречката, а не аз. Отричаш ли?

Вбесена, тя му хвърли гневен поглед, но той само се разсмя:

— Ти си ужасно разглезена, девойко Мегън: крайно време е да престанеш да своеволничиш.

— Не съм разглезена!

— На кого ги разправяш! Единствена дъщеря, всички братя се въртят около нея, имоти, пари, богата къща, слуги! Знаем, че е собственост на Църквата, но и семейство Клийри не са бедни, нали?

„Ето каква беше голямата разлика между двамата!“ — помисли си тя тържествуващо. Отец Ралф нямаше никога да се залови за такива външни неща, но този човек нямаше неговата душевност, нямаше неговите вътрешни сетива, които да улавят онова, което е скрито под повърхността. Люк минаваше през живота, без да има и представа колко е сложен той и колко болка има в него.



Смаян, Боб подаде безропотно ключовете на новия „Ролс“, впери за момент поглед в Люк и после се засмя широко.

— Никога не съм очаквал Меги да отиде на танци, но ти я заведи, Люк, и приятно прекарване! Сигурно ще й хареса, клетото момиче. Тя излиза толкова рядко. Трябваше ние да я извеждаме, но, кой знае защо, никога не се сещаме.

— Защо не дойдеш и ти с Джек и Хюи? — попита Люк, като очевидно нямаше нищо против тяхната компания.

Боб поклати глава уплашен.