— Да, можете да си лягате вече, но първо чуйте какво искам да ви кажа. Преди известно време бях изпратил лично и поверително съобщение на Светия отец и днес се получи отговор от моя приятел кардинал Монтеверди — не знам дали не е потомък на ренесансовия композитор. Все забравям да го питам, като го видя. Ох, Шеба, трябва ли непременно да ме драскаш, за да изразиш задоволството си!

— Слушам ви, ваше преосвещенство, още не съм заспал — каза отец Ралф с усмивка. — Не се учудвам, че толкова обичате котките. Та вие самият сте като тях: доставя ви удоволствие да си играете с жертвата. — Той щракна с пръсти. — Ей, Шеба, остави го и ела при мен. Той е жесток.

Котката начаса скочи от пурпурния скут, прекоси килима и леко и плавно се настани на коленете на свещеника, като махаше с опашка и душеше очарована миризмата на коне и пръст. Усмихнатите сини очи на отец Ралф срещнаха кафявите очи на архиепископа: и едните, и другите бяха полузатворени, но нащрек.

— Как го постигате? — удиви се архиепископът. — Котките не отиват при другиго, но ето че Шеба идва при вас, сякаш й предлагате хайвер или валериан. Неблагодарно животно.

— Чакам, ваше преосвещенство.

— И затова ме наказвате, като ми взимате котката. Добре! Вие спечелихте: предавам се! Изобщо губили ли сте някога? Странен въпрос. Моите поздравления, драги ми Ралф. Отсега нататък ще носите митра и филон и ще ви наричат епископ де Брикасар.

При тези думи очите се отвориха широко — отбеляза архиепископът зарадван. Най-сетне отец Ралф не се опита да се преструва или да крие истинските си чувства. Той направо сияеше.

Глава четвърта

1933–1938. Люк

10

Земята се съвземаше удивително бързо: само след седмица зелени стръкчета трева се показаха над лепкавото тресавище, а в следващите два месеца обгорените дървета започнаха да се раззеленяват. И ако хората бяха твърди и жилави, то бе защото природата не допущаше да бъдат други: онези, които бяха меки по душа или им липсваше зрънцето фанатична издръжливост, не се застояваха в Големия Северозапад. Но щяха да минат години, преди да се заличат напълно белезите от пожара. Много пластове кора трябваше да пораснат и да се обелят по останките от евкалипти, преди стъблата им да станат отново бели, червени или сиви, а една част от дърветата изобщо нямаше да се възстановят и щяха да си стърчат мъртви и черни. Години наред равнината щеше да е осеяна с разпадащи се скелети, които с времето ще се слягат под прахта и под овчите стъпки. Проточили се през Дройда на запад, останаха две дълбоки бразди, издълбани в калта от ръбовете на приспособения лафет. Пътници, които знаеха събитията, ги сочеха на другите, които не ги знаеха, докато случилото се стана част от историята на черноземните равнини.

Пожарът унищожи може би една пета от площта на Дройда и 25 000 от овцете й — дреболия за една ферма, която боравеше с овце от порядъка на 125 000, както бе през последните няколко добри години по тези места. Нямаше никакъв смисъл да се роптае срещу злата съдба или гнева на бога, както пострадалите си обясняваха това бедствие. Оставаше им само да забравят загубеното и да започнат отново. Нито се случваше за пръв път, нито някой очакваше да е за последен.

Но паркът на Дройда, пуст и кафяв въпреки пролетта, беше тъжна гледка. На суша се издържаше благодарение на цистерните на Майкъл Карсън, но на огъня нищо не можеше да устои. Дори глицинията не цъфна; когато до нея стигнаха пламъците, тя току-що се беше покрила с нежни гроздчета от пъпки, които се сбръчкаха и клюмнаха. Розите изсъхнаха, теменужките умряха, шибоят се превърна в жълта слама, обичките из сенките повехнаха, без да могат вече да се съживят. Водата в цистерните, източена за пожара, беше възстановена от последвалия проливен дъжд и всеки жертваше кой знае как намерено свободно време, за да помогне на Том да възстанови лехите.

Боб реши да продължи идеята на Пади в Дройда да бъдат наемани повече работници и взе още трима пастири. Политиката на Мери Карсън беше да не държи на постоянна работа чужди хора — тя предпочиташе да наема помощници, когато дойде време за събиране на стадата, за ягнене и за стрижене, но според Пади хората работеха по-съвестно, като знаеха, че имат постоянно място. Повечето пастири без друго не ги свърташе дълго на едно място.

В новите къщи, построени сега по-далеч от реката, се настаниха семейни мъже. За стария Том също имаше нова къщичка с три стаи: тя се гушеше под един евкалипт зад конюшните и всеки път, като влизаше, Том се покашляше със задоволството на собственик. Меги продължи да се грижи за някои от вътрешните пасища, а майка й — за счетоводството.

Фий беше поела и задължението на Пади да поддържа кореспонденцията с епископ Ралф и вярна на себе си, го уведомяваше само за нещата, засягащи работата във фермата. Меги копнееше да се добере до писмата му, жадуваше да ги прочете, но Фий не й даваше достъп до тях и щом погълнеше съдържанието им, ги заключваше в една желязна кутия. Откакто Пади и Стю ги нямаше, Фий беше станала съвсем недостъпна. Колкото до дъщеря си, още щом отец Ралф си отиде, тя забрави обещанието, което му беше дала. На поканите за танци и забави Меги отказваше вежливо. Фий виждаше това, но нито възразяваше, нито я съветваше да отива. Лайъм О’Рурк използуваше всяка възможност да пристигне с колата си; Инок Дейвис постоянно звънеше по телефона; същото правеха и Копър Кармайкъл, и Алистър Маккуийн. Но Меги беше с всекиго делова, кратка, докато накрая те загубиха всякаква надежда да й направят впечатление.

Лятото беше много влажно, но реките не придойдоха толкова, че да предизвикат наводнение, а само разкалваха земята. Барун-Дарлинг, хиляда мили дълга, течеше дълбока, широка и буйна. Като дойде зимата, продължи да вали от време на време и кафеникавата пелена, която се стелеше из въздуха, беше сега от вода, а не от прах. Притокът на скитници намаля, защото беше адска мъка да се броди из черноземните равнини в дъждовния сезон, а като се прибави към влагата и студът, започна да върлува пневмония сред онези, които оставаха без топъл подслон за през нощта.

Боб беше тревожен и говореше за болести по краката на овцете, ако продължават да тъпчат из тази кал: мериносовите овце не понасяха толкова много влага и щяха да им се увредят копитата. Да ги острижат, беше почти невъзможно, защото никой стригач не би се докоснал до такова подгизнало руно, а ако земята не изсъхнеше преди ягненето, много от новородените щяха да измрат в тинята и студа.



Телефонът иззвъня два пъти дълго и два пъти кратко — сигналът за Дройда. Фий се обади.

— Боб, търсят те от „Майкар лимитид“.

— Ало, Джими, тук е Боб… Аха, браво!… О, чудесно! Препоръките му в ред ли са?… Добре, прати го при мен… Щом чак толкова го бива, може да му кажеш, че сигурно ще го взема, но все пак трябва сам да се уверя: не обичам да решавам слепешката, а на препоръки не се доверявам… Точно така, благодаря. До скоро.

Боб се върна на мястото си.

— Идва нов пастир, бил добро момче, казва Джими. Работил из равнините на Уест Куийнсленд около Лонгрийч и Чарливил. Преди бил джамбазин. Честен и с добри препоръки. Можел да се справи с всяка твар на четири крака и с опашка, умеел да обяздва коне. Бил и стригач, и то от скоростните, разправя Джими — повече от двеста и петдесет на ден. Това ме съмнява малко. Защо му е на скоростен стригач да работи като пастир? Че кой такъв стригач ще остави двуколката, за да се качи на седло? А то иначе ще ни е от помощ в пасищата, а?

С годините Боб беше започнал да провлачва думите по австралийски, но затова пък изреченията му взеха да стават по-кратки. Той наближаваше тридесетте и за голямо разочарование на Меги, по нищо не личеше да е влюбен в някое от подходящите за него момичета, срещани на редките празненства, където ходеше поне от приличие. От една страна, беше болезнено свенлив, а, от друга, беше изцяло погълнат от земята и, изглежда, предпочиташе да се отдаде само на нея. Джек и Хюи все повече и повече заприличваха на него: тримата можеха да минат и за близнаци, както бяха седнали заедно на една от мраморните пейки — най-голямото удобство, което си позволяваха, когато си почиваха у дома. Повече обичаха да нощуват на открито, а когато спяха в къщи, опъваха се по пода в спалните си, сякаш се бояха, че леглата може да ги размекнат. От слънцето, вятъра и сухия въздух светлата им кожа с лунички беше потъмняла като пъстър махагон, на който сините им очи грееха меки и кротки, с дълбоки бръчки встрани от постоянното взиране надалеч в сребристо сивата трева. Беше почти невъзможно да се определи възрастта им, нито кой е най-голям или най-малък. И тримата имаха римския нос на Пади и неговото приветливо, обикновено лице, но телата им бяха по-хубави от неговото попрегърбено и с удължени ръце от толкова години стригане на овце. Синовете му пък бяха придобили сдържаната, гъвкава красота на ездача. Но жените, удобствата и удоволствията не ги привличаха.

— Новият женен ли е? — запита Фий, докато изтегляше тънки черти с линия и писалка с червено мастило.

— Знам ли, не попитах. Ще видим утре, като дойде.

— Как ще пристигне?

— Джими ще го докара: трябвало да провери за онези стари скопени овни в Танкстенд.

— Е, дано се заседи. Ако не е женен, няма да го свърти повече от няколко седмици. Не може да се разчита на тези пастири — каза Фий.

Джимс и Патси бяха на пансион в Ривървю и се кълняха, че няма да стоят в училището и минута, след като навършат четиринадесет години, докогато беше задължително. Горяха от нетърпение час по-скоро да излязат в пасищата с Боб, Джек и Хюи и в Дройда да работи пак само семейството, а който иска, да идва и да си отива, когато пожелае. Близнаците споделяха семейната любов към книгите, но от това в Ривървю не им беше по-приятно; книга можеш да носиш и в джоба си или в чантата на седлото и да я четеш с много по-голямо удоволствие в сянката на някой евкалипт по пладне, отколкото в класната стая на монашеския орден. Беше им трудно да свикнат с този пансион. Не им правеха впечатление остъклените класни стаи, нито просторните зелени игрища, изобилието от градини и места за отдих не будеха у тях интерес. Сидни не им правеше впечатление с музеите си, концертните зали и галериите. Сприятелиха се със синовете на други скотовъдци и през свободното време си мечтаеха за в къщи или с нескривана гордост разказваха колко голяма и прекрасна е Дройда, а онези, които ги слушаха, благоговееха и им вярваха, защото нямаше човек западно от гара Бърън да не е чувал за знаменитата Дройда.