— Клети мой Пади! Клети мой Стюърт! Клети мой Франк! — промълви тя, но отново се овладя с желязната си воля, решила сякаш да удължава все повече периодите на мрак, докато светлината никога вече не блесне до края на живота й.

Погледът й блуждаеше из стаята, сякаш я виждаше за пръв път.

— Да, отче, слушам ви — рече тя.

— Ами дъщеря ти, Фий. Спомняш ли си изобщо, че имаш дъщеря?

Сивите й очи се спряха на лицето му, загледаха го почти със съжаление.

— Коя ли жена си спомня? Какво е дъщерята? Само подсеща за болката: и тя е като майката, и тя ще извърви нейния път, ще изплаче същите сълзи. Не, отче. Опитвам се да забравя, че имам дъщеря, а когато мисля за нея, представям си, че е един от синовете ми. Майката помни само синовете си.

— Нима плачеш, Фий? Виждал съм сълзи в очите ти само веднъж.

— И няма повече никога да ги видите, защото аз приключих завинаги със сълзите. — Цялото й тяло потрепна. — Знаете ли какво, отче? Преди два дни открих колко много съм обичала Пади, но както всичко в моя живот — твърде късно. Късно за него, късно за мен. Ако знаете как копнеех за мига, в който ще го прегърна и ще му кажа, че го обичам! О, боже, дано никое човешко същество не изпита моята болка!

Той се извърна от това внезапно покрусено лице, за да му даде време да се съвземе, пък и самият той да вникне в загадката, която представляваше Фий.

— Никой друг не би могъл да изпита твоята болка — каза й той.

Едното ъгълче на устните й се изви в безрадостна усмивка.

— Да, това поне успокоява, нали? Може да не е завидна, но моята болка си е само моя.

— Ще ми обещаеш ли нещо, Фий?

— Щом искате.

— Грижи се за Меги, не я забравяй. Накарай я да ходи на танцовите забави из околността, нека да се среща с младежи, насърчавай я да мисли за брак и за свое семейство. Днес забелязах как я гледаха всички млади мъже тук. Дай й възможност пак да се среща с тях, и то при по-радостни обстоятелства.

— Както кажете, отче.

Той въздъхна и я остави да съзерцава тънките си бели пръсти.

Меги го придружи до конюшнята, където дорестият кон на хотел „Империал“, прекарал два дни в някакъв конски рай, се тъпчеше със сено и трици. Отец Ралф метна на гърба му охлузеното седло на хотелиера и се наведе да пристегне ремъците и колана, а Меги го наблюдаваше, облегната на една бала сено.

— Отче, вижте какво намерих — каза му тя, щом той се изправи. Тя протегна длан и на нея имаше една бледа, пепеляво розова роза. — Единствената. Намерих я на един храст зад цистерните отзад. Сигурно до нея не е стигнал горещият въздух и е била заслонена от дъжда. Откъснах я за вас. Да ви напомня за мен.

С не много сигурна ръка той пое полуотворения цвят от дланта й и го загледа.

— Меги, аз нямам нужда нещо да ми напомня за теб — нито сега, нито когато и да било. Аз те нося в себе си и ти го знаеш. Нима бих могъл да го скрия от теб?

— Но понякога е необходим и спомен — настоя тя. — Изваждаш го, поглеждаш го и тогава си спомняш всичко, което иначе може и да забравиш. Моля ви, вземете я, отче.

— Името ми е Ралф — рече той, отвори малкото ковчеже с причастието и извади оттам требник — негов собствен, подвързан в скъпи корици от седеф. Покойният му баща му го беше подарил при ръкополагането му преди цели тринадесет години. Страниците се разтвориха при една широка бяла панделка; той отгърна още няколко листа, постави розата и затвори книгата върху нея. — И ти искаш от мен някакъв спомен, Меги, така ли?

— Да.

— Няма да ти дам. Искам да ме забравиш, искам да се огледаш в твоя свят и да намериш там някой добър честен младеж, да се омъжиш за него и да имаш бебетата, които така много искаш. Ти си родена за майка. Не бива да се привързваш към мен, не е редно. Аз никога не мога да напусна Църквата и нека — за твое добро — да бъда съвсем искрен с теб: не искам да напусна Църквата, защото не те обичам като съпруг, разбираш ли? Забрави ме, Меги!

— Няма ли да ме целунете за сбогом?

Вместо отговор той яхна чуждия кон и се упъти към вратата, където си сложи и старата кожена шапка на хотелиера. Сините му очи блеснаха за миг, после конят излезе в дъжда и пое неохотно по пътя към Гили. Тя не понечи да го последва, а остана в мрака на влажната конюшня, вдъхвайки мириса на конски тор и сено. Това й напомни за обора в Нова Зеландия и за Франк.



Тридесет часа по-късно отец Ралф влезе в кабинета на архиепископа папски нунций, прекоси стаята да целуне пръстена на своя шеф и се отпусна уморен в едно кресло. Едва след като почувствува върху себе си този топъл всевиждащ поглед, той си даде сметка колко странно трябва да изглежда, щом толкова много хора го бяха гледали учудено, откакто слезе от влака на централната гара. Забравил куфара си, който отец Уоти Томъс пазеше в презвитерството, той се качи на нощния пощенски влак в последните две минути и бе пропътувал шестстотин мили в студения вагон само по риза, панталони и ботуши, цял подгизнал, без да усеща студа. Едва сега се погледна, усмихна се печално и после вдигна очи към архиепископа.

— Извинете ме, ваше преосвещенство. Толкова много неща се случиха, че не ми мина през ум как изглеждам.

— Не се извинявайте, Ралф. — За разлика от предшественика си той предпочиташе да се обръща към секретаря си на малко име. — Според мен изглеждате много романтично и очарователно. Само че малко светски, не мислите ли?

— Без съмнение, да. Колкото до романтичното и очарователното, ваше преосвещенство, вие просто не сте свикнали с най-обикновеното облекло в Гилънбоун.

— Драги мой Ралф, ако ви хрумне да наденете и отшелническа власеница, пак ще съумеете да изглеждате романтичен и очарователен! Но дрехите за езда наистина много ви отиват. Почти толкова, колкото и расото, без да си правите труда да ме убеждавате, че не знаете отлично как то ви приляга много повече от черния костюм на свещеник. Имате особена и много привлекателна походка, а сте запазили и хубавата си фигура. Мисля, че за нея няма защо да се боите. Мисля си също така, че като ме извикат в Рим, ще взема и вас. Ще ми достави голямо удоволствие да гледам какво впечатление ще направите на ниските пълни италиански прелати. Красива гъвкава котка сред въздебелички наплашени гълъби.

Рим! Отец Ралф се поизправи в стола си.

— Много тежко ли ви беше, Ралф? — продължи архиепископът, като ритмично гладеше с млечнобялата си ръка, обсипана с пръстени, копринената козина по гърба на мъркащата абисинска котка.

— Ужасно, ваше преосвещенство.

— Тези хора… Вие, изглежда, много ги обичате.

— Да.

— Всички еднакво ли обичате или някои повече от другите?

Но отец Ралф не беше по-малко ловък от началника си и беше прекарал с него вече достатъчно време, за да знае как действа мисълта му. Затова отби лукавия въпрос с измамна откровеност — ход, който бе установил, че веднага приспива подозренията на негово преосвещенство, чийто проницателен и коварен ум не можеше и да предположи, че външната проява на искреност може да скрие много повече, отколкото всякакво увъртане.

— Обичам всички, но както казахте, някои повече от другите. Най-много обичам едно момиче на име Меги. Винаги съм чувствал особена отговорност за нея, понеже семейството има толкова много синове, че нея съвсем я забравят.

— На колко години е тази Меги?

— Не знам точно. Някъде около двадесет може би. Но накарах майка й да ми обещае, че ще вдига от време на време глава от счетоводните си книги, за да се погрижи момичето да ходи и на танци, да се среща с младежи. Иначе ще похаби живота си в Дройда, което би било много жалко.

Той говореше самата истина; с безпогрешния си усет архиепископът веднага долови това. Макар да беше само три години по-възрастен от секретаря си, кариерата му не беше минавала през такива превратности, каквито беше изживял Ралф, и в много отношения той се чувстваше по-стар, отколкото Ралф би могъл изобщо да бъде: Ватиканът изсмукваше жизнените сокове на човека, ако той му се оставеше отрано, а Ралф бе запазил точно тези сокове, и то в изобилие.

Като поотслаби малко бдителността си, той продължи да наблюдава секретаря си и поднови своята забавна игра да отгатне как точно беше устроен отец Ралф де Брикасар. Отначало беше сигурен, че у него има някаква човешка слабост — ако не към едно, то поне към друго. С това очарователно лице и с не по-малко изящното си тяло той сигурно буди много желания, толкова много, че не би бил в състояние да се запази невинен или неуязвим. С течение на времето той се убеди, че има право, но само донякъде; Ралф очевидно не беше неуязвим, но наистина беше невинен. Така че ако отец Ралф имаше слабо място, то не беше плътта. Беше го събирал с умели хомосексуалисти, на които трудно би устоял, ако наистина беше такъв. Нищо. Беше го наблюдавал в компанията на най-красивите жени в страната. Пак нищо. Ни следа от интерес или желание, макар и да не подозираше, че е под наблюдение. Защото архиепископът невинаги го наблюдаваше лично, а използуваше за това и хора, които дори не бяха измежду секретарите.

Постепенно започна да мисли, че слабостта на отец Ралф е гордостта и амбицията му; това бяха черти от характера, които разбираше, защото сам ги притежаваше. В Църквата имаше място за амбициозни както във всяка институция, която проповядва, че е безсмъртна. Носеше се слух, че отец Ралф с измама лишил тези Клийри, които твърдеше, че обича толкова много, от полагащото им се по право наследство. Ако наистина е така, значи, на него можеше да се разчита. И как блеснаха тези чудесни сини очи, когато той спомена Рим! Може би е време да опита и друга маневра. Той небрежно подхвърли нова уловка, но очите му, замрежени от клепачите, бдяха.

— Получих новини от Ватикана, докато ви нямаше, Ралф — каза той и леко отмести котката. — Ах, Шеба, каква си егоистка: схвана ми се кракът.

— Така ли? — Отец Ралф се настани по-удобно в креслото и с мъка държеше очите си отворени.