Отец Ралф се подчини без възражения: идеята беше по-добра от всичко, което му идваше наум. Доминик О’Рурк от Дибън-Дибън беше пристигнал вече с двамата си сина: фермата му беше в съседство, и то не много далеч, като се имат пред вид тукашните разстояния. Отец Ралф им обясни какво трябва да се направи и те се заловиха веднага да търсят в бараките празни варели, изпразваха ги от плявата и ечемика, които се съхраняваха понякога в празните бензинови варели, търсеха капаци, запояваха ги, ако не бяха ръждясали и можеха да издържат на напора на водата. А дъждът валеше ли, валеше. Нямаше да спре поне още два дни.

— Доминик, много ми е неприятно, но трябва да те помоля за нещо. Те ще се върнат полумъртви от умора. Утре трябва да направим погребението, а от погребалната агенция в Гили дори и да успеят да направят ковчезите, няма да могат да ги докарат в тази кал. Може ли някой от вас да се заеме да направи два ковчега? Трябва ми само един човек да дойде с мен през реката.

Синовете на О’Рурк кимнаха: те и без това не искаха да виждат какво е направил пожарът с Пади, а глиганът със Стюърт.

— Ще ги направим, татко — каза Лиъм.

Като влачеха бидоните зад конете, отец Ралф и Доминик О’Рурк стигнаха до реката и я преплуваха.

— Знаете ли какво, отче? — подвикна му Доминик. — Поне няма нужда да копаем гробове в тази кал. Едно време мислех, че Мери се изхвърля, като издигна мраморна гробница в двора си за Майкъл, но сега да беше тук, щях да я разцелувам!

— Точно така! — отвърна му още по-високо отец Ралф.

Закрепиха варелите под желязната ламарина — по шест от всяка страна, привързаха здраво брезентовото покривало и двата изтощени товарни коня пренесоха на другия бряг въжето, което трябваше да изтегли сала. Доминик и Том бяха яхнали двете животни и като стигнаха до брега откъм Дройда, спряха, обърнаха се назад да изчакат, докато останалите на другия бряг вързаха импровизирания плавателен съд, избутаха го до водата и го пуснаха да плава. Товарните коне тръгнаха под пронизителните подвиквания на Том и Доминик и салът потегли, като се люшкаше и въртеше, но все пак не потъна, не се обърна и те успяха да го изтеглят. За да не губят време, двамата ездачи подкараха конете по пътеката към Къщата и сега целият сал се плъзгаше по калта сякаш по-добре от голата ламарина.

През високата врата на постройката за стригане на овцете те вкараха сала, както беше натоварен, и го оставиха в голямото празно помещение, миришещо на смола, пот, ланолин и тор. Увити в мушами, Мини и Кет бяха дошли от Къщата за първото бдение, коленичиха от двете страни на железния лафет с молитвени броеници в ръце и гласовете им се извиха в напеви, така познати, че не се изтриваха от паметта.

Къщата се пълнеше с хора. Дънкън Гордън беше пристигнал от Ийч-Юйсдж, Гарит Дейвис от Нарингенг, Хори Хоуптън от Бийл-Бийл, Идън Кармайкъл от Баркула. Старият Енгъс Маккуийн се беше качил на един от местните товарни влакове, които се движат съвсем бавно, и беше пътувал при машиниста до Гили, а там нае кон от Хари Гау, за да стигне до Дройда. Изминал беше общо 200 мили из калта.

— Изгорях, отче — оплака се Хори по-късно на свещеника, когато седмината седнаха да хапнат в малката столова. — Пожарът мина през мен от единия до другия край и не пожали нито една овца, нито едно дърво. Добре, че последните няколко години бяха добри — само това мога да кажа. Добитък пак ще купя, а ако дъждът продължи така, тревата бързо ще поникне, но бог да ни пази от ново бедствие през следващите десет години, отче, защото няма да имам нищо настрана, за да го посрещна.

— Да, ама твоята ферма е и по-малка, Хори — обади се Гарит Дейвис, като с нескрито удоволствие гребна от вкусното ядене на мисис Смит. Нямаше бедствие, което да отнеме за дълго охотата за ядене на хората от тукашните черноземни равнини: храната им даваше сили да посрещат тези бедствия. — А аз, както гледам, съм загубил за зла участ половината си земя и към две трети от овцете. Моли се за нас, отче.

— Ех — намеси се и старият Енгъс, — аз не ще да съм толкова зле като горките Хори и Гери, но и това ми стига. Изгоряха ми шейсет хиляди акра и половината овце. Като се случи нещо такова, отче, дощява ми се да не съм напускал Скай11 на младини.

Отец Ралф се засмя.

— Така ти се струва, Енгъс, и ти го знаеш. Нали и ти си напуснал Скай по същите причини, поради които аз напуснах Клунамара. Много тясно ти е било там.

— Знам ли. Ама пиренът не пренася така огъня, както евкалиптите, а, отче?

„Ще бъде особено погребение“ — помисли си отец Ралф, като се огледа: единствените жени бяха тези от Дройда — гостите бяха само мъже. На Фий, която мисис Смит беше съблякла, изсушила и сложила в голямото легло, споделяно досега с Пади, той даде голяма доза лауданум, а когато Фий отказа да изпие лекарството, ридаейки истерично, той стисна носа й и безцеремонно го изля в гърлото й. Интересно, но и през ум не му мина, че Фий може да повърне. Успокоителното й подейства бързо, защото не беше яла от двадесет и четири часа. Като се убеди, че тя вече спи дълбоко, той почувствува облекчение. Не изпущаше Меги от поглед, сега тя беше в готварницата да помага на мисис Смит. Момчетата всички си бяха легнали — изтощени, те едва бяха успели да свалят от себе си мокрите дрехи, преди да рухнат. Когато Мини и Кет свършиха своя дял от бдението, изисквано от обичая, тъй като телата бяха поставени в пусто и неосветено място, смениха ги Гарит и Дейвис и синът му Инок, а останалите се изреждаха на всеки час, като междувременно хапваха по нещо и разговаряха.

Никой от синовете на съседите не пожела да остане при бащите в столовата. Всички се бяха събрали в готварницата уж да помагат на мисис Смит, а в същност да бъдат около Меги. Като се замисли върху това, отец Ралф почувствува едновременно и раздразнение, и облекчение. Е, та нали тя трябва да си избере съпруг измежду тях, което неминуемо ще стане. Инок Дейвис беше на двадесет и девет години, „истински уелсец“; Лайъм О’Рурк беше на двадесет и шест, сламено рус, синеок и приличаше на двадесет и пет годишния си брат Рори; Копър Кармайкъл беше отрязал главата на сестра си, беше по-възрастен — на тридесет и две, с много приятна външност, макар и малко надменен. Но от всички отец Ралф най-много харесваше внука на стария Енгъс — Алистър, на двадесет и четири години — най-близо до Меги по възраст, — много мил младеж, с хубавите сини шотландски очи на дядо си и с посивяла вече коса, което беше семеен белег. „Нека да се влюби в някого от тях, да се омъжи, да има деца, които толкова много желае. О, господи боже мой, ако направиш това за мен, готов съм да изтърпя болката на тази обич, готов съм.“



Този път ковчезите не бяха покрити с цветя, вазите в параклиса бяха всички празни. Цветята, издържали до преди две нощи на огнения полъх, не можаха да устоят на дъжда и бяха полегнали в калта като разкъсани пеперуди. Не бе останало ни едно зелено клонче, нито някоя ранна роза. Всички присъстващи бяха уморени, много уморени. Уморени бяха онези, които бяха яздили десетки мили из калта, за да засвидетелстват добрите си чувства към Пади, уморени бяха и хората, докарали телата; уморени бяха и жените, които се съсипаха да готвят и да чистят; от умора на отец Ралф му се струваше, че се движи насън, а очите му отбягваха и посърналото отчаяно лице на Фий, и погледа на Меги — смесица от тъга и гняв, и общата скръб на групичката Боб, Джек и Хюи…

Той не държа надгробно слово. Мартин Кинг каза няколко прочувствени думи от името на съседите и свещеникът веднага пристъпи към опелото. По навик той беше взел със себе си потир, причастие и епитрахил, защото никой духовник не ги забравяше, когато отиваше да даде утеха или помощ, но одежди не беше взел, а и в Къщата нямаше такива. Но старият Енгъс се беше отбил до презвитерството в Гили и му беше взел оттам черни дрехи, беше ги увил в мушама и преметнал през седлото. И тъй отец Ралф стоеше безупречно облечен, докато дъждът трополеше по прозорците и по железния покрив два етажа по-горе.

После тръгнаха навън, в скръбно падащия дъжд, през потъмнялата и опърлена от горещия въздух морава към малкото гробище, оградено в бяло. Този път мнозина пожелаха да носят скромните правоъгълни ковчези и подложили рамене под тях, се препъваха и хлъзгаха в калта, мъчеха се да видят къде стъпват през дъжда, шибащ право в очите им. А малките звънчета върху гроба на китаеца готвач подрънкваха монотонно: „Хий Синг, Хий Синг, Хий Синг.“

Най-сетне всичко свърши. Свити под мушамите, опечалените се качиха на конете си и поеха обратния път, едни обзети от мрачни мисли за чакащите ги опустошения, други благодарни на бога, че смъртта и пожарът са ги отминали. Отец Ралф събра малкото си вещи със съзнанието, че трябва да си върви, преди да е станало твърде късно.

Отиде да види Фий, седнала безмълвна до бюрото и вперила поглед в ръцете си.

— Фий, ще можеш ли да се съвземеш? — попита той и седна така, че да я вижда.

Тя се обърна към него, беше така убита духом, така съкрушена, че той се уплаши и затвори очи.

— Да, отче, ще се съвзема. Нали трябва да водя сметките, нали имам още петима сина… шестима, ако смятаме Франк, макар че едва ли има смисъл да смятаме и Франк, нали? Благодаря ви за него, думи нямам да ви благодаря. Такава утеха ми е да знам, че вашите хора го наглеждат, че правят живота му поне малко по-лек. О, да можех да го видя, само веднъж поне!

„Тя прилича на фар — помисли си той, — скръбта в нея светва, когато в душата й се събере толкова чувство, че не може да го сдържи. Ярък блясък — и после за дълго пак настава мрак.“

— Фий, искам да помислиш върху нещо.

— Да, какво? — Тя пак беше потънала в мрак.

— Слушаш ли ме? — попита той рязко, разтревожен и внезапно изплашен повече от преди.

В един безкрайно дълъг момент той си помисли, че тя се е затворила толкова дълбоко в себе си, та дори и резкият му глас не може да стигне до нея, но фарът пак светна и устните й се разтвориха.