На верандата стоеше отец Ралф, мокър и кален, в дрехи за езда и с мушама.

— Може ли да вляза, мисис Смит?

— О, отче, отче! — извика тя и се хвърли в разперените му от почуда ръце. — Как разбрахте?

— Мисис Клийри ми телеграфира и аз оцених високо това внимание на управителя към собственика. Архиепископ ди Контини-Верчезе ми разреши да дойда. Ех, че дълго име, а? Вярваш ли ми, че трябва да го повтарям по сто пъти на ден. Пристигнах със самолет. Но той затъна в калта, като се приземяваше, и се заби с носа напред, така че разбрах каква е земята още преди да стъпя на нея. Милият, хубав Гили! Оставих си куфарите при отец Уоти в презвитерството и изпросих кон от хотелиера на „Империал“, който реши, че съм луд и се басира с мен на една бутилка „Джони Уокър блек лейбъл“, че не мога да стигна дотук през калта. О, мисис Смит, не плачете така! Светът не се е свършил от един пожар, независимо колко голям и силен е бил! — говореше той, като се усмихваше и я потупваше по раменете. — Ето, аз се мъча да ви поразведря, а вие дори не ме слушате. Хайде, не плачете, моля ви.

— Значи, вие нищо не знаете? — хълцаше тя.

— Какво? Какво да знам? Какво има, станало ли е нещо?

— Мистър Клийри и Стюърт са мъртви.

Лицето му побеля, ръцете отблъснаха икономката.

— Къде е Меги? — почти извика той.

— В гостната. Мисис Клийри е още в полето, при телата. Джек и Том отидоха да ги докарат. О, отче, колкото и да вярвам, понякога не мога да не мисля, че бог е много жесток! Защо трябваше да ги вземе и двамата?

Но отец Ралф чу само къде е Меги и беше вече в гостната, съблякъл пътем мушамата, от която се стичаше кална вода.

— Меги — каза той, като коленичи до стола й и силно стисна студените й ръце в мокрите си длани.

Тя се смъкна от стола и се сгуши в прегръдките му, оброни глава на мократа му риза и затвори очи — толкова щастлива въпреки болката и скръбта, че искаше този миг да трае вечно. Той бе дошъл, нейната сила го бе надвила, беше успяла.

— Мокър съм, скъпа Меги, ще намокря и теб — шепнеше той, притиснал лице към косата й.

— Няма значение. Ти дойде.

— Да, дойдох. Исках да се уверя, че си добре, имах чувството, че съм нужен, трябваше да видя с очите си. О, Меги! Баща ти и Стю! Как е станало?

— Татко изгорял, а Стю, когато го намерил, бил нападнат от глиган, след като стрелял в него. Джек и Том отидоха да ги приберат.

Той стоеше безмълвен, но я държеше в ръцете си и я люлееше като дете, докато топлината на огъня почти изсуши и ризата, и косата му. Когато усети, че тя се поотпусна, подхвана с ръка брадичката й, повдигна лицето й и когато очите й срещнаха неговите, без да мисли, я целуна. Беше някакъв смътен порив, породен не от желание — беше нещо, което той инстинктивно й даде, като прочете какво има в сивите очи. Нещо съвсем ново за него, някакво особено причастие. Ръцете й се плъзнаха под неговите и се събраха на гърба му; той трепна неволно, изстена от болка.

Тя се отдръпна леко.

— Какво има?

— Трябва да съм се контузил в ребрата при кацането на самолета. Забихме се до корпуса с носа напред в добрата стара кал на Гили и кацането беше много лошо. Намерих се превит на две върху облегалото на предната седалка.

— Дай да видя.

С уверени пръсти тя разкопча влажната риза, оголи ръцете му, измъкна я от панталоните. Под гладката мургава кожа една тъмночервена ивица под ребрата обточваше гръдния кош. Тя ахна.

— О, Ралф! И така си яздил по целия път от Гили? Колко ли те е боляло! Добре ли си? Не ти ли е зле? Да не би да има счупено?

— Не, нищо ми няма и не съм го усетил, повярвай ми. Толкова бързах да дойда, да видя дали си добре, че съм го забравил. Ако имаше вътрешен кръвоизлив, щях да разбера отдавна. Господи, Меги, недей!

Тя се беше навела и нежно докосваше с устни удареното място, а ръцете й се плъзгаха нагоре към раменете му уверено и така чувствено, че той беше като замаян. Очарован, ужасен, решил да се изтръгне на всяка цена, той отдръпна главата й, но, кой знае как, единственото нещо, което можа да направи, бе да я вземе отново в прегръдките си — змия, обвила се здраво около волята му, за да я задуши. Забрави болката, забрави Църквата, забрави бога. Намери устните й, жадно ги разтвори, искаше още и още от нея, не знаеше как по-силно да я притисне, за да уталожи страхотния порив, който се надигаше в него. Тя му поднесе шията си, разголи раменете си, където кожата беше хладна, по-гладка и по-лъскава от атлаз. Той усети, че потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, бездиханен и безпомощен. Бремето на смъртен се стовари върху него, огромна тежест смаза душата му и отприщи като внезапен порой тъмната омайна горчилка на сетивата му. Искаше да ридае; и последните капки на желанието му се изцедиха под товара на тленността му. Той откопчи ръцете й от злочестото си тяло, отпусна се назад и главата му клюмна върху гърдите, заби поглед в разтрепераните си ръце, подпрени на коленете. „Меги, какво направи с мен, какво ли би направила, ако те оставех?“

— Меги, обичам те и винаги ще те обичам. Но аз съм духовник — не мога… просто не мога!

Тя стана бързо, оправи блузата си, сведе поглед към него и устните й се извиха в усмивка, която засили притихналата болка в очите й.

— Няма нищо, Ралф. Ще ида да видя дали мисис Смит може да ти приготви нещо за ядене и после ще ти донеса от мехлема за конете. Чудесно лекува контузии, облекчава болката по-добре от всякакви целувки, уверявам те.

— Работи ли телефонът? — успя да попита той.

— Да. Опънаха временна жица по дърветата и ни свързаха преди няколко часа.

Бяха му необходими още няколко минути, след като тя излезе, докато се успокои достатъчно, и седна на писалището на Фий.

— Централа, линия, моля. Тук е отец Ралф де Брикасар от Дройда… О, здравей, Дорийн, все още си там, а? Приятно ми е да те чуя. В Сидни човек никога не знае кой му се обажда от централата — винаги някакъв отегчен глас. Трябва спешно да говоря с негово преосвещенство архиепископа папски нунций в Сидни. Номерът му е XX-324. А докато чакам Сидни, свържи ме с Бугела, Дорийн.

Едва успя да каже на Мартин Кинг какво се е случило, и се обадиха от Сидни, но и една дума стигаше на Бугела. Гили ще разбере от Мартин и от онези, които подслушваха по дериватите, а който не се боеше от калта, щеше да пристигне за погребението.

— Ваше преосвещенство? Тук е отец де Брикасар… Да, благодаря, пристигнах благополучно, но самолетът затъна до корпуса в кал и се налага да се върна с влак… Да, кал, ваше преосвещенство, к-а-л, кал! Не, ваше преосвещенство, тук става непроходимо, когато вали. Трябваше да яздя от Гилънбоун до Дройда: това е единственият начин, по който се придвижват хората при дъжд… Точно затова ви се обаждам, ваше преосвещенство. Добре, че дойдох. Изглежда, съм имал някакво предчувствие… Да, много лошо. Падрайк Клийри и синът му са мъртви — единият изгорял в пожара, а другият бил задушен от глиган… Глиган, гли-ган, ваше преосвещенство, дива свиня… Да, прав сте, тук говорят малко особен английски.

По цялата заглъхваща линия той долови как ахнаха онези, които ги слушаха, и не можа да не се усмихне. Как да им извика в слушалката да се махат! Та това беше единственото масово развлечение, което Гили можеше да предложи на своите жители, зажаднели за връзка със света. Но ако затвореха слушалките, негово преосвещенство щеше да го чува по-добре.

— Ако разрешите, ваше преосвещенство, ще остана да отслужа погребалната литургия и да се погрижа за вдовицата и останалите деца… Да, ваше преосвещенство, благодаря ви. Ще се върна в Сидни веднага щом мога.

Телефонистката също слушаше; той натисна лоста и веднага пак й се обади.

— Дорийн, свържи ме пак с Бугела, моля те.

Разговаря с Мартин Кинг няколко минути и реши, тъй като беше август и зимата бе студена, да отложи погребението за след един ден. Много хора щяха да пожелаят да присъстват въпреки калта и дългия път на кон и това щеше да им отнеме повече време и сили.

Меги се върна с мехлема, но не посегна да го намаже, само му подаде мълчаливо шишето. Каза, че мисис Смит след един час ще му сервира топла вечеря в малката столова, за да има време да се изкъпе. Той с тревога долови, че Меги е засегната, но не проумяваше защо. Защо му се сърди? Нали вече го познаваше?



В сивкавия зрак на утрото малката процесия с телата стигна до реката и спря. Макар още да не беше заляла бреговете, Гилън беше придошла и течеше бързо, дълбока десет метра. Отец Ралф я преплува с кестенявата си кобила да ги посрещне, с епитрахил на врата, а всичко друго необходимо за случая носеше в чанта на седлото. Фий, Боб, Джек, Хюи и Том бяха до него; той дръпна решително покривалото от телата и се приготви да ги мироса. След Мери Карсън нищо вече не можеше да го отврати, но Пади и Стю не му се сториха противни. И двамата бяха почернели, но по различни причини — Пади от огъня, а Стю от задушаване, и свещеникът ги целуна с обич и уважение.

По целия път от петнадесет мили грубата ламарина беше подскачала и дълбала земята зад впряга товарни коне, оставяйки в калта дълбоки бразди, които щяха да се виждат още дълго, дори под тревата от следващите години. Но оттук като че ли не можеха да продължат; буйната река ги беше спряла, и то само на една миля от Дройда. Те стояха, приковали очи във върховете на призрачните евкалипти, които се открояваха ясно дори и в дъжда.

— Имам една идея — обърна се Боб към отец Ралф. — Отче, само вашият кон не е уморен: трябва вие да го направите. Нашите ще могат да преплуват само веднъж: сили не са им останали след толкова кал и студ. Върнете се и намерете няколко празни варела от по четиридесет и четири галона и запечатайте капаците им, за да не прониква вода вътре и да не се отварят. Запойте ги, ако трябва. Трябват ни дванадесет или поне десет, ако не намерите повече. Вържете ги и ги прекарайте през реката. Ще вържем варелите под ламарината и ще я изтеглим на буксир.