Боб и Меги водеха малката група, Джек и Хюи бяха в средата, а Фий и Стюърт — най-отзад. Фий и Стюърт яздеха спокойно; всеки от тях се чувстваше сигурен в присъствието на другия. Понякога конете се приближаваха един до друг или отскачаха встрани, стреснати от някакъв нов ужас, но последната двойка ездачи сякаш не забелязваше това. Поради калта напредваха бавно и трудно, но овъглената сплъстена трева се стелеше като рогозка и служеше за опора на конете. И след всеки метър очакваха да видят Пади да се появи на далечния равен хоризонт, но него го нямаше.

Със свити сърца те разбраха, че пожарът е започнал по-далеч, отколкото смятаха — в пасбището Уилга. Буреносните облаци са прикривали сигурно дима, докато огънят е напреднал доста. Образувала се беше поразителна граница. Отсам рязко очертаната линия всичко беше само черна лъскава смола, а оттатък земята си беше, каквато я знаеха: кафеникаво синя и мрачна в дъжда, но жива. Боб спря и се обърна да го чуят всички.

— Ето, оттук започваме. Аз ще се отдалеча на запад: това е най-вероятната посока, а аз съм най-силен. Имат ли всички достатъчно патрони? Добре. Щом откриете нещо, три изстрела във въздуха, а онези, които чуят, отвръщат с по един изстрел. После чакате. Който е дал трите изстрела, дава още три след пет минути и продължава така на всеки пет минути. Който чуе — по един изстрел в отговор.

Джек, ти тръгваш на юг покрай границата на пожара, Хюи — ти на югозапад. Аз отивам на запад. Мама и Меги — на северозапад. Стю, ти следвай границата плътно на север. И напредвайте бавно, моля ви се. В дъжда се вижда още по-лошо, а на места има и много дървета. Викайте по-често: той може да не ви види оттам, откъдето би ви чул. И запомнете: никакви изстрели, преди да сте видели нещо с очите си, защото той няма пушка и ако чуе изстрел, а е далеч и не може да извика, би било ужасно за него.

Сега на добър час и бог да ви е на помощ.

Като пилигрими в края на поход те се разделиха под силния сивкав дъжд и се отдалечаваха все повече един от друг, все повече се смаляваха, докато всеки се изгуби по определения му път.

Стюърт не беше изминал и половин миля, когато забеляза няколко изгорели дървета доста близо до демаркационната линия на пожара. Един малък евкалипт, почернял и сгърчен, приличаше на изплезено негърче, а там, където свършваше овъгленото пространство, стърчаха остатъците на дебел дънер. После видя коня на Пади, проснат и вплетен в стъблото на голям евкалипт, и две от кучетата на Пади — малки, черни и вдървени, вирнали нагоре като пръчки четирите си крака. Той слезе от коня и като потъваше до глезените в кал, свали пушката от калъфа на седлото. Устните му се раздвижиха в молитва, докато едва пристъпваше в хлъзгавото между лепнещите въглени. Ако не бяха конят и кучетата, щеше да си помисли, че някой скитник или случаен пътник е изпаднал тук в беда, настигнат от огъня. Но Пади беше с кон и водеше пет кучета; никой скитник не обикаляше на кон и нямаше повече от едно куче. Освен това мястото беше твърде навътре в земите на Дройда, за да е минал оттук някой джамбазин или говедар, тръгнал от Бугела на запад. Малко по-нататък имаше още три овъглени кучета: общо пет, пет кучета. Знаеше, че шесто няма и наистина не намери.

Недалеч от коня, прикрит зад един пън, Стюърт видя останките на човек. Не се лъжеше. Лъскаво и блеснало на дъжда, овъгленото тяло беше по гръб, но гръбнакът му бе извит като дъга, така че в средата бе изпънато нагоре и допираше земята само с хълбоците и раменете. Ръцете бяха разперени и свити в лактите, сякаш молеха небето, а пръстите, които се бяха мъчили като че ли да хванат нещо, бяха само почернели кости. Краката също бяха изкривени настрани с прегънати колене, а смалената глава гледаше нагоре невиждаща, безока.

Ясният, бдителен взор на Стюърт спря върху баща му, виждайки не жалките му останки, а мъжа, какъвто бе приживе. Насочи пушката си към небето, стреля, зареди, пак стреля, зареди, стреля трети път. Чу отговор — слаб, далечен, след това още един, още по-слаб. Едва тогава се сети, че по-близкият изстрел трябва да е от майка му и сестра му. Те се намираха на северозапад, той на север. Без много да чака, той реши, че са минали пет минути, постави нов патрон в цевта, насочи пушката точно на юг и стреля. Тишина, докато зареди, втори изстрел, зареждане, трети изстрел. Остави пушката на земята и остана така, вперил поглед на юг, проточи шия, заслушан. Този път първият отговор беше от запад, стреляше Боб, вторият дойде от Джек или от Хюи, а третият от майка му. Той въздъхна облекчено: не искаше жените да пристигнат първи.

Обърнат така, той не видя кога грамадният глиган се появи между дърветата на север, но усети миризмата му. Едро като на крава, туловището му се поклащаше и тресеше върху късите силни крака, а наведената глава риеше из изгорялата мокра земя. Изстрелите го бяха стреснали, а го и болеше. Рядката черна четина от едната страна на тялото му беше опърлена и се виждаше разранена до червено кожа. Насочил цялото си внимание на юг, Стюърт долови приятната миризма на препечена свинска кожа — като върху месо, току-що извадено от огнището, и най-хрупкава там, където е срязана. Сепнат от обзелата го странно кротка скръб, която му се струваше толкова позната, той извърна глава: мислеше си, че е бил тук и преди, че това подгизнало почерняло място е било врязано в някакво кътче на съзнанието му още откакто се е родил.

Той се сниши, посегна опипом за пушката, но си спомни, че не е заредена. Глиганът беше спрял, малките му зачервени очички бяха обезумели от болка, а дебелите жълти бивни стърчаха, завити нагоре в полукръг. Конят на Стюърт изцвили, подушил звяра; едрата глава на глигана се изви да го види, после се наведе, готова за нападение. Стюърт използва тази единствена възможност, докато вниманието на глигана беше върху коня, наведе се бързо за пушката, дръпна затвора и с другата ръка бръкна в джоба си за патрон. Дъждът валеше и поглъщаше всички останали шумове с неизменния си ромон. Но глиганът чу щракането на затвора и в последния миг смени посоката на нападението си от коня към Стюърт. Беше вече почти върху него, когато Стюърт успя да изстреля един куршум право в гърдите на животното, без да спре устрема му. Бивната се изви нагоре и встрани и разпра слабините му. Той падна, кръвта шурна като от отворен кран, обля дрехите му и рукна на земята. Глиганът се опита да го намушка отново, спъна се, олюля се и залитна. Цялото му туловище от седемстотин и повече килограма рухна върху Стюърт и смаза лицето му в черната кал. Известно време ръцете му неистово ровеха земята от двете страни в отчаян опит да се освободи. Това, значи, бе чакал през цялото време, затова не се бе надявал на нищо, не беше мечтал, не бе кроил планове, само беше стоял встрани и поемал околния свят така дълбоко, че не му беше останало време да скърби за съдбата, която го очаква. „Мамо, мамо! Не мога да остана при теб, мамо!“ — помисли си той в мига, когато сърцето му се пръсна.



— Защо ли Стю не стреля пак? — запита Меги, докато се приближаваха в тръс към посоката на първите два трикратни изстрела, без да могат да ускорят ход поради калта и изтръпнали от тревога.

— Сигурно е решил, че сме чули — отвърна Фий, но си спомни лицето на Стю, когато тръгваха да търсят в различни посоки, спомни си как протегна ръка да стисне нейната, как й се усмихна. — Сигурно сме наблизо — каза тя и смушка коня си, който мудно мина в галоп, като постоянно се подхлъзваше.

Джек беше стигнал пръв, Боб след него; двамата се опитаха да спрат жените, наближили вече мястото, откъдето бе започнал пожарът.

— Не отивай там, мамо — каза й Боб, докато тя слизаше от коня.

Джек беше отишъл при Меги и държеше ръцете й.

Двата чифта сиви очи се обърнаха не толкова в недоумение или уплаха, колкото с разбиране, сякаш не беше нужно да се казва нищо повече.

— Пади? — попита Фий с глас, който не беше неин.

— Да. И Стю.

Никой от синовете й не беше в състояние да я погледне.

— Стю ли? Стю! Как така Стю? О, господи, какво има, какво е станало? Не и двамата… Не!

— Татко е бил в пожара, той е мъртъв. Стю сигурно е стреснал глиган и е бил нападнат. Стрелял, но звярът се хвърлил върху му и умирайки, го е задушил. Мъртъв е, мамо.

Меги изпищя и се задърпа да се изтръгне от ръцете на Джек, а Фий — в изцапаните с кръв ръце на Боб — стоеше като вкаменена, с безжизнен, стъклен поглед.

— Това е вече много — проговори тя най-сетне и вдигна очи към Боб, докато дъждът се стичаше по лицето и косата й и капеше от падналите на врата златисти кичури. — Пусни ме при тях, Боб. Аз съм жена на единия и майка на другия. Не можеш да ме спираш, нямаш право да ме спираш. Пусни ме при тях.

Меги беше притихнала и се бе отпуснала в ръцете на Джек, склонила глава на рамото му. Когато Фий тръгна през опустошеното място с Боб, хванал я през кръста, Меги ги проследи с поглед, но не понечи да ги последва. Хюи се появи през завесата от дъжд; Джек кимна към майка си и Боб.

— Иди при тях, Хюи, и остани с тях. Меги и аз ще се върнем в Дройда да докараме каруцата. — Той пусна Меги и й помогнала възседне кобилата. — Хайде, Меги, стъмва се. Не може да ги оставим тук цяла нощ, а те няма да тръгнат, докато не ги приберем.



Беше невъзможно в калта да се движи каруца или каквото и да било на колела; накрая Джек и старият Том вързаха един лист гофрирана ламарина с вериги за два товарни коня и Том ги поведе, яхнал друг кон, а Джек яздеше най-отпред с най-силния фенер, който имаше в Дройда.

Меги остана в къщи и седна пред камината в гостната, а мисис Смит се опитваше да я убеди да хапне нещо и по лицето й се стичаха сълзи, като гледаше как момичето седи неподвижно в безмълвно вцепенение, без да плаче. При звука от чукчето на предната врата тя се обърна и тръгна да отвори, чудейки се кой ли е успял да стигне дотук през калта и изненадана както винаги от бързината, с която новините изминаваха дългите мили между отдалечените ферми.