— Е, можеше да се очаква такъв пожар. Последният беше през 1919-а. Аз ще ида с няколко души до Бийл-Бийл. Тук има достатъчно хора, а идват и още. Ще останем да помагаме. Слава богу, че съм на запад от Дройда, само това мога да кажа.

Боб се засмя:

— Ама че успокоение, Мартин.

Мартин се огледа.

— Къде е баща ти, Боб?

— И той е на запад като Бугела. Отиде до Уилга да избере овце за ягнене, а това е най-малко на пет мили западно от мястото, където е започнал пожарът.

— За някой друг безпокоиш ли се?

— Засега не, слава богу.

Прилича на война — мислеше си Меги, — като влизаше в Къщата: действаше се умерено бързо, приготвяха се храна и напитки, за да се поддържат силата и духът на хората. Тегнеше заплаха от неминуемо бедствие. Мъжете, които пристигаха, отиваха да секат малкото дървета по брега на потока и да изкореняват по-избуялата трева наоколо. Меги си спомни как още като пристигна в Дройда, си помисли, че би било много по-хубаво, ако и около къщите има пищна растителност, та да не изглеждат така голи и мрачни. Едва сега разбра защо е така. Самият стопански двор представляваше грамадна кръгла преграда срещу пожар.

Всички говореха за пожарите, които Гили бе виждал през седемдесетте и нещо години на своето съществуване. Интересно, че пожарите никога не бяха опасни при продължителна суша, защото тогава нямаше достатъчно трева да пренася огъня. Но точно по такова време като сега — една-две години след поройните дъждове, от които тревата беше избуяла и тучна, тъкмо за прахан — Гили помнеше най-големите пожари, които бяха бушували неудържими, понякога със стотици мили.

Мартин Кинг пое ръководството на тристата мъже, останали да защищават Дройда. Той беше най-старшият скотовъдец в областта и се беше борил с пожари цели петдесет години.

— Бугела е на 120 000 акра — разказваше той — и през 1905-а загубих всичките овце и дървета по нея. Трябваха ми петнадесет години да стъпя пак на крака и понякога ми се струваше, че няма да мога, защото по онова време нито вълната беше много доходна, нито говеждото месо.

Вятърът още свиреше и разнасяше миризмата на изгоряло. Нощта бе настъпила, но небето на запад бе озарено от зловещо сияние; пушекът, който се стелеше ниско, ги давеше. Малко след това видяха и първите пламъци — широки езици, високи по тридесет метра, които скачаха и се виеха в дима, и до ушите им стигна грохот като от огромна полудяла тълпа на футболен мач. Дърветата от западната страна на пояса около фермата се запалиха и лумнаха в плътна огнена стена; като гледаше зашеметена от верандата, Меги можа да различи на фона на огнената маса дребните като пигмеи силуети на мъже, подскачащи насам-натам като грешници в ада.

— Меги, ела тук и събери чиниите на бюфета, момиче! Да не сме на пикник! — чу се гласът на майка й. Тя неохотно се прибра.

Два часа по-късно пристигнаха, залитайки, първата смяна изтощени мъже — да хапнат и пийнат, за да съберат още малко сили за борбата с огъня. Жените се бяха погрижили да има и яхния, и питки, и чай, и ром, и бира в изобилие дори за триста души. При пожар и мъже, и жени правеха кой каквото може, а това означаваше жените да готвят, за да поддържат физическата сила на мъжете. Каса след каса бутилки биваха изпивани и веднага донасяха нови; почернели от сажди, олюляващи се от умора, мъжете пиеха обилно, тъпчеха в уста големи залъци, излапваха набързо пълните чинии гореща яхния, изпиваха по една последна чаша ром и хукваха пак към огъня.

Колкото пъти отиваше до готварницата, Меги спираше и гледаше пожара със страхопочитание и ужас. Своеобразната му красота не можеше да се сравни с нищо на тази земя, защото той принадлежеше на небесата, на светила — така далечни, че дотук стигаше само студеното им сияние, — на бога и на дявола. Предната му линия се беше придвижила с голяма скорост още по на изток и вече бяха изцяло заобиколени. Меги забелязваше сега онова, което отблизо не можеше да се различи. Имаше и черно, и оранжево, и бяло, и жълто, черният силует на едно високо дърво с оранжева кора, която гореше бавно и светеше; червени въглени се носеха и въртяха из въздуха като игриви призраци; с жълти отблясъци туптяха гаснещите сърца на изгорели дървета; пурпурни искри се разсипаха, когато един евкалипт се пръсна; оранжеви и бели пламъчета близнаха нещо, което беше устояло досега, но в края на краищата се бе предало на огъня. О, колко красиво беше все пак в нощта: тя щеше да запомни това за цял живот.

Вятърът внезапно се засили и тъй като всички мъже бяха далеч от Къщата, жените, увити в чували, се покатериха по клоните на глицинията върху сребристо-металния покрив. С по няколко мокри чувала в ръце — пръстите и колената им обгаряха даже и през тях — те удряха въглените по нажежения покрив, обзети от ужас, че горящи отломки можеха да паднат и върху дървените подпори долу. Но най-силният пожар бушуваше сега на десет мили източно, в Бийл-Бийл.

Постройките на Дройда отстояха само на три мили от източната граница на чифлика, който беше най-близо от всички до Гили. Веднага след него идваше Бийл-Бийл, а зад него още по на изток беше Нарингенг. Когато вятърът задуха не с четиридесет, а с шестдесет мили в час, всички в областта разбраха, че ако не завали, пожарът щеше да вилнее седмици наред и да опустоши стотици квадратни мили най-хубава земя.

Къщите край реката устояха на най-силния огън благодарение на Том, който като обезумял пълнеше цистерната, поливаше, пак пълнеше и пак поливаше. Но щом вятърът се засили, те пламнаха и Том се оттегли с колата, ридаейки.

— Ти по-добре паднѝ на колене и благодари на бога, че не духаше така, докато фронтът ни се падаше от запад — каза му Мартин Кинг. — Тогава щеше да отиде не само Къщата, но и ние всички. Исусе Христе, дано да са живи в Бийл-Бийл!

Фий му подаде голяма чаша хубав ром; той не беше вече млад, но мъжки се бори с огъня и ръководеше умело операциите.

— Глупаво е — сподели тя, — но когато ми се стори, че всичко е свършено, взех да мисля за най-невероятни неща. Не че мога да умра, нито за децата, нито за това, че тази хубава къща ще изгори. Мислех си само за кошницата с ръкоделие, за недовършената плетка, кутията с най-различни копчета, които събирам от години, сърцевидните формички за сладкиши, които Франк ми беше измайсторил много отдавна. Как ще живея без тях? Всички онези дреболии, разбираш ли, нещата, които не могат да се направят отново или да се купят в магазин.

— Така биха мислили в същност повечето жени. Интересно как реагира съзнанието, нали? Спомням си, че през 1905-а жена ми се втурна в горящата ни къща да си вземе гергефа с някаква бродерия на него, а аз крещях като луд подире й. — И той се усмихна при спомена. — Но все пак се измъкнахме навреме, макар че останахме без къща. А като построих новата, първото нещо, с което се залови жена ми, беше да довърши бродерията си. Един от онези някогашни пейзажи, нали ги знаеш? А под него имаше надпис „Ех, роден дом“. — Той остави празната чаша, поклащайки глава на тези женски странности. — Трябва да вървя. Гарит Дейвис ще има нужда от нас в Нарингенг, а ако не се лъжа, след него идва ред на Енгъс от Рудна Хуниш.

Фий пребледня.

— О, Мартин! Чак дотам ли?

— Ами да, Фий. В Буру и Бурк вече се стягат.



Още три дни пожарът вилня, придвижвайки се на изток по все по-широк и по-широк фронт, докато най-сетне заваля пороен дъжд, който продължи почти четири дни и угаси и последния въглен. Но огънят се беше разпрострял на повече от сто мили и бе оставил двадесет мили широка овъглена, почерняла ивица — откъм средата на Дройда, та чак до границата на последното имение на изток в района на Гилънбоун — Рудна Хуниш.

Докато не започна да вали, никой не очакваше вест от Пади, защото вярваха, че е в безопасност отвъд опожарената зона и не може да стигне до тях през нажежената земя и димящите още дървета. Ако пожарът не беше прекъснал телефонните жици — мислеше Боб, — сигурно Мартин Кинг щеше да им се обади, защото Пади естествено щеше да поеме на запад и да се подслони в Бугела. Но след като бе валяло вече шест часа и още нямаше и следа от него, те се разтревожиха. Почти четири дни непрестанно се мъчеха да си внушават, че няма причини за безпокойство, тъй като вероятно той просто не може да се придвижи, и зачакаха, докато стане възможно да си тръгне направо за в къщи, вместо да се отбива в Бугела.

— Би трябвало вече да е тук — каза Боб, като крачеше нагоре-надолу из гостната, а останалите бяха вперили поглед в него. Като по странно съвпадение в мраморната камина пак гореше буен огън, понеже дъждът беше донесъл хлад и влага.

— И какво смяташ, Боб? — попита Джек.

— Смятам, че е крайно време да тръгнем да го търсим. Може да е ранен, а може да е останал без кон и да трябва да измине целия път пеша. Конят му може да се е уплашил и да го е хвърлил и той да лежи сега някъде и да не може да ходи. Имаше със себе си храна, но тя не би му стигнала за четири дни, макар че от глад не би могъл да умре. Засега по-добре да не вдигаме шум, затова няма да викам хората да се връщат от Нарингенг. Но ако не го намерим до довечера, ще ида при Доминик и утре ще вдигнем цялата област на крак. Ех, защо не побързат ония момчета с телефонните линии!

Фий трепереше, очите й гледаха трескаво, почти диво.

— Сега ще си сложа един панталон — каза тя. — Не мога да стоя тук и да чакам.

— Мамо, остани си в къщи — помоли я Боб.

— Ако е ранен, Боб, кой знае къде и в какво състояние е. Ти изпрати пастирите в Нарингенг и тук няма достатъчно хора, за да го търсите. Ако аз тръгна с Меги, двете все ще можем да се справим, но ако Меги е сама, трябва някой от вас да я придружава и тогава от нея няма много полза, а от мен — никак.

Боб склони.

— Добре тогава. Вземи коня на Меги — нали с него дойде при пожара. Всеки да вземе пушка и много патрони.

Те пресякоха потока и навлязоха в самото сърце на опустошенията. Докъдето поглед стигаше, никъде не бе останало нищо зелено или кафяво — само мокри черни въглени, които, колкото и невероятно да беше след толкова часове дъжд, все още димяха. Всяко листо по дърветата се беше сгърчило в навита висяща нишка, а там, където е имало трева, се виждаха на места малки черни купчинки — овце, погълнати от огъня — или по-голяма купчина от вол или глиган. По лицата им сълзите се смесваха с дъжда.