— Добре, че онзи глупак не е видял как стригачът срязва понякога корема на овцата и после го зашива с губерка — успокояваше той притеснената мисис О’Рурк. — Няма защо да се тревожите, мисис Доминик. Там в градовете нямат представа как живее другата половина от хората и могат да си позволят лукса да треперят над животните си като над деца. Но тук е друго. Тук няма да видите някой мъж, жена или дете да се нуждаят от помощ, а да бъдат отминати, докато в града същите тези хора, които примират за кучетата и котките си, няма да обърнат никакво внимание на вик за помощ.

Намеси се и Фий:

— Той е прав, мисис Доминик. Обикновено не ценим онова, което имаме в изобилие: тук овцете, а в града — хората.

Само Пади беше в полето онзи августовски ден, когато се изви голямата буря. Той слезе от коня, върза го здраво за едно дърво и седна зад един евкалипт да изчака да премине бурята. Треперейки от страх, петте кучета се свиха до него, а овцете, които смяташе да прехвърли в друго пасище, се пръснаха на групи и се защураха напосоки. Беше страхотна буря, която като че ли нарочно се разрази с пълна сила точно над него. Пади запуши уши с пръсти, замижа и взе да се моли.

Недалеч от мястото, където седеше и където засилващият се вятър шибаше един в друг и огъваше клоните на евкалипта, имаше купчина изсъхнали дънери, обрасли с висока трева. По средата на бялата като скелет купчина беше останал голям изсъхнал евкалипт и оголеното му стъбло стърчеше повече от десет метра нагоре към черните като нощ облаци, а на края изтъняваше в остър, разклонен връх.

Блесна син пламък, толкова ярък, че го ослепи дори през затворените клепачи и го накара да скочи на крака, но веднага след това тласък от силна експлозия го събори по очи като играчка. Когато повдигна лице от земята, той видя последните пламъчета на мълнията да трептят като ослепително сини и морави сияния, плъзнали по сухото стъбло на евкалипта. И преди да проумее какво става, всичко пламна. И последната капка влага отдавна се беше изпарила от тъканите на тези мъртви дървета, а тревата наоколо бе дълга и суха като хартия. Земята сякаш отвърна на гнева на небето и гигантското дърво лумна в огнен стълб много по-високо от върха му. В същия миг пламъците обхванаха и околните дънери и огънят запълзя на широки ивици около центъра, а вятърът ги разнасяше все по-далеч и по-далеч: Пади дори не успя да стигне до коня си.

Изсъхналият евкалипт, до който се беше прислонил, се запали и смолата в меката му сърцевина избухна навън. Накъдето и да се обърнеше Пади, пред него се издигаха плътни огнени стени, дърветата горяха яростно, в пламъци бушуваше и тревата под краката му. Чу коня си да цвили пронизително и сърцето му се сви: как да остави клетото животно да умре вързано и безпомощно. Някакво куче започна да вие и воят му премина в почти човешки писък на агония. Видя го за миг как пламва, как се извива — същинска жива факла — и после как рухва в горящата трева. Нададоха вой и другите кучета, като побягнаха, но бяха настигнати от огъня, по-бърз от всяка твар по земята или във въздуха. Един летящ метеор опърли косата му, докато той за части от секундата се спря да помисли откъде най-бързо ще стигне до коня си, после погледна надолу и видя как в краката му се печеше един голям папагал.

Изведнъж Пади разбра, че това е краят. От този пъкъл нямаше да излезе нито той, нито конят му. Още докато го мислеше, зад него друг пресъхнал евкалипт, чиято смола бе избухнала, пръсна пламъци във всички посоки. Кожата по ръката на Пади се сбръчка и почерня, косата на главата му вече не се отразяваше като най-светлото петно на общия фон. Такава смърт е неописуема, защото огънят прониква отвън навътре. Последните, които умират опечени, са сърцето и мозъкът. С пламнали дрехи Пади започна да тича и да се върти из тази пещ, ревейки и стенейки. И всеки страшен стон бе името на жена му.



Другите мъже успяха да стигнат в Дройда преди бурята, вкараха конете в конюшните и се прибраха или в Къщата, или в бараките. В силно осветената гостна на Фий, където в камината от бежово розов мрамор пращяха няколко големи пъна, момчетата седяха, заслушани в бурята, без никакво желание вече да излязат навън да я гледат. Много по-примамливи бяха приятният тръпчив мирис на горящия евкалипт и отрупаната със сладкиши и сандвичи масичка на колела за чай. Не очакваха Пади да се върне в такова време.

Към четири часа облаците се изтеглиха на изток и всички неволно отдъхнаха; човек не можеше да е спокоен в такава суха буря, макар че всяка постройка в Дройда имаше гръмоотвод. Джек и Боб станаха и казаха, че излизат да подишат свеж въздух, но в същност искаха да си въздъхнат свободно навън.

— Погледни! — извика Боб, като посочи на запад.

Над дърветата, опасващи стопанския двор, се надигаше огромен бронзов облак дим с разръфани краища, които вятърът отвяваше на ивици.

— Господи Исусе! — викна Джек и се спусна вътре към телефона.

— Пожар, пожар! — закрещя той в слушалката и онези, които бяха вътре, се обърнаха изумени към него, а после изтичаха навън да видят. — Пожар в Дройда! Голям пожар!

И окачи слушалката. Не беше необходимо да казва нищо повече на телефонистката в Гили и на другите към същата линия, които по навик вдигаха слушалките, щом чуеха първото издрънкване. Въпреки че откакто бяха пристигнали Клийри, около Дройда не беше ставал голям пожар, всеки знаеше какво трябва да се направи.

Момчетата хукнаха към конюшните, а говедарите се трупаха пред бараката, докато мисис Смит отключи един от складовете и им раздаде десетки чували от зебло. Пушекът се издигаше на запад, а вятърът духаше точно от тази посока, което значеше, че огънят идва към фермата. Фий свали дългата си пола и обу едни панталони на Пади, после се спусна с Меги към конюшнята — необходим беше всеки чифт ръце, способни да държат чувал.

В готварницата мисис Смит стъкна огъня в голямата печка, а момичетата свалиха големите казани от куките по тавана.

— Добре, че вчера заклахме вола — каза икономката. — Мини, ето ти ключа от килера с напитките. Донесете с Кет всичката бира и ром, които имаме, и се заемайте с хляба, докато аз правя яхнията. И по-бързо, по-бързо!

Конете, още неспокойни от бурята, бяха подушили дима и сега не даваха да ги оседлаят. Фий и Меги възседнаха двата породисти коня, които тъпчеха тревожно на място в двора пред конюшнята, и се опитваха да ги обуздаят. Докато Меги още се бореше с кестенявата кобила, двама скитници дотичаха по пътеката откъм пътя за Гили.

— Пожар, мисис, пожар! Имате ли два коня за нас? Дайте ни няколко чувала.

— Вървете ей там в двора. Божичко, дано никой не е останал там! — каза Меги, без да знае къде е баща й.

Двамата мъже грабнаха от ръцете на мисис Смит чувалите от зебло и меховете с вода, Боб и останалите бяха тръгнали преди пет минути, скитниците ги последваха, а Фий и Меги се спуснаха в галоп през потока към облаците дим.

Зад тях Том, градинарят, тъкмо беше напълнил голямата цистерна с вода от гейзера и бе запалил мотора. Такъв пожар можеше да се изгаси само с пороен дъжд, но и цистерната щеше да е необходима поне да се мокрят чувалите и хората, които ги размахват. Като се мъчеше да изкачи колата по отсрещния бряг на потока, той погледна за миг назад към празната къща на главния пастир и другите две необитавани постройки зад нея. Там беше слабото място на фермата, защото единствено там имаше запалителни неща, твърде близо до дърветата на отсрещния бряг, и пламъците можеха да ги достигнат. Старият Том хвърли поглед на запад, поклати глава, взе някакво решение и на заден ход отново върна колата през дерето и по отсамния бряг. Няма да могат да потушат огъня в пасищата и ще се върнат. Точно над дерето и зад къщата на главния пастир, в която Том живееше временно, той прикрепи маркуча към цистерната и започна да полива постройката, а след нея и двете по-малки къщи. Ето как щеше да е най-полезен: като намокри тези три къщи, та да не се запалят.

Докато Фий и Меги яздеха една до друга, зловещият облак на запад растеше и вятърът все по-силно носеше миризма на изгоряло. Стъмваше се. От запад, през пасищата, на големи групи прииждаха всякакви бягащи животни: кенгура и диви прасета, изплашени овце и говеда, ему и гоани, хиляди зайци. Боб беше оставил портите навсякъде отворени, забеляза Меги, докато яздеше от Сондажа към Била-Била: всяко пасище в Дройда имаше име. Овцете са толкова глупави, че ще се блъснат в оградата и ще спрат на три стъпки от отворената порта, но няма да я видят — помисли си тя. Когато забелязаха пожара, той беше обхванал вече десет мили и сега се разпростираше настрани по фронт, който растеше всяка минута. Високата суха трева и силният вятър прехвърляха пламъците от една група дървета до друга и двете жени едва удържаха изплашените и дърпащи се коне и безпомощно гледаха на запад. Нямаше смисъл да се опитват да се борят с огъня: тук и цяла армия не би успяла. По-добре да се върнат във фермата, та да опазят нея, ако могат. Огненият фронт беше пет мили и ако не пришпорят уморените коне, пламъците ще погълнат и тях. Жалко за овцете, много жалко. Но какво можеха да сторят?

Старият Том още поливаше къщите до реката, когато конските копита изтрополиха през тънкия слой вода при брода.

— Браво, Том! — викна му Боб. — Давай така, докато ти стане горещо, и после се махай, без да се бавиш, чуваш ли? Никакъв отчаян героизъм! Ти си по-ценен от дървото и стъклото там.

Дворът около Къщата беше изпълнен с коли и други фарове светеха и подскачаха по пътя от Гили. Голяма група мъже вече стояха и ги чакаха, докато Боб сви към конюшнята.

— Голям ли е пожарът, Боб? — запита Мартин Кинг.

— Според мен твърде голям, за да го спрем — отвърна Боб отчаяно. — Към пет мили на ширина, а вятърът го носи почти със скоростта на галопиращ кон. Не знам дали ще успеем да спасим фермата, но Хори трябва да е готов да защищава своята. Той ще е следващият, защото не знам дали ние ще се справим.