Някой ден Светият отец трябваше да възнагради и австралийската църква с кардиналска мантия, но беше още рано за това. Засега трябваше само да проучи свещениците от възрастовата група на отец де Брикасар, измежду които той беше безспорно най-интересният. Така да бъде. Нека отец де Брикасар премери силите си с италианеца. Може да е забавно. Но защо не беше поне малко по-нисък?

Докато отпиваше с благодарност от чая си, отец Ралф беше необичайно мълчалив. Архиепископът папски нунций забеляза, че той изяде един малък триъгълен сандвич и се въздържа от другите деликатеси, но изпи жадно четири чаши чай, без да им слага нито захар, нито мляко. Е, така пишеше и в доклада му: в навиците си свещеникът е забележително скромен и единствената му слабост е добрата (и много бърза) кола.

— Името ви е френско, отче — обърна се към него архиепископът папски нунций с тих глас, — но разбирам, че сте ирландец. — Как да си обясня това? Сигурно сте от френски произход.

Отец Ралф поклати глава и се засмя.

— Името е нормандско, ваше преосвещенство, и то много старо и благородно. Пряк потомък съм на Ранулф де Брикасар, барон при двора на Вилхелм Завоевателя. В 1066 година той бил с Вилхелм при завладяването на Англия и един от синовете му се заселил там. Неговият род преуспял по времето на нормандските крале на Англия и по-късно някои от потомците му прекосили Ирландското море при царуването на Хенри Четвърти и се установили в Източна Ирландия. Когато Хенри Осми отделил английската църква от Рим, ние сме запазили вярата на Уилям, което ни е свързвало преди всичко с Рим, а не с Лондон. Но по времето на Кромуел ние безвъзвратно сме загубили земите си заедно с титлите. Чарлз пък раздал ирландската земя на английските си фаворити. Не е без причина, както виждате, омразата на ирландците към англичаните.

Постепенно нашият род потънал едва ли не в забвение, оставайки лоялен на Църквата и Рим. По-големият ми брат има доходен конезавод в графството Мийт и се надява един ден да отгледа някой шампион на Дарби или дори на националния стипълчейз. Аз съм вторият син, а според семейната традиция той се посвещава на Църквата, стига да има такова влечение. Не крия, че се гордея много с името и потеклото си. Родът де Брикасар съществува от петнадесет века.

Аха, много добре! Старо аристократично име с отличната репутация, че е запазило вярата си въпреки емиграцията и преследванията.

— А защо се казвате Ралф?

— Съкратено от Ранулф, ваше преосвещенство.

— Разбирам.

— Много ще ми липсвате, отче — заговори архиепископ Клюни Дарк, намаза обилно мармалад и сметана върху половин кифличка и я лапна наведнъж.

Отец Ралф се разсмя.

— Поставяте ме в затруднено положение, ваше преосвещенство. Както съм седнал така между сегашния си началник и бъдещия, ако с отговора си зарадвам единия, ще разочаровам другия. Затова позволете ми да кажа, че ще съжалявам за вас, ваше преосвещенство, и очаквам с нетърпение да служа на вас, ваше преосвещенство.

Браво на него, дипломатически отговор. Архиепископ ди Контини-Верчезе започна да мисли, че ще бъде доволен от новия си секретар. Само дето беше с толкова хубава външност и такива изящни черти, с прекрасно телосложение и толкова смугъл.

Отец Ралф отново потъна в мълчание, загледан в масата, без да я вижда. Той си мислеше за младия свещеник, когото току-що беше наказал, и за погледа в изстрадалите му очи, когато разбра, че няма да го оставят дори да се сбогува със своето момиче. Господи, ами ако това се беше случило с него и с Меги? На някои може би им се разминаваше за известно време, ако проявяват дискретност, други биха се прикривали по-дълго време, ако ограничават връзките си с жени само през годишния си отпуск далеч от енорията. Но стигнеше ли се до сериозни чувства към една жена, непременно щяха да ги разкрият. Имаше периоди, в които се въздържаше да не вземе следващия влак за Гили и Дройда само ако стоеше с часове, докато се схване от болка, на колене върху мраморния под в дворцовия параклис. Казваше си, че просто е станал жертва на самотата, че му липсва човешката обич, която бе имал в Дройда. Казваше си, че нищо не се е променило от това, дето се е поддал на слабостта да отвърне на целувката на Меги, че обичта му към нея е само плод на въображението и възторга му и не е прераснала в тревожно и разстройващо го състояние, каквото не познаваше преди. Защото не можеше дори пред себе си да признае промяната и пазеше в съзнанието си Меги като малко момиченце, отпъждайки всички други представи за нея, които биха го опровергали.

Но грешеше. Болката не затихна. Напротив, ставаше сякаш по-силна, мъчителна, вцепеняваща. По-рано самотата му не беше свързана с никого и той не можеше да каже, че нечие присъствие в живота му би я излекувало. Но сега вече самотата имаше име: Меги, Меги, Меги, Меги…

Излязъл от унеса си, той установи, че архиепископ ди Контини-Верчезе го гледа втренчено, а тези големи тъмни очи бяха много по-опасно проницателни от кръглите живи очички на досегашния му шеф. Достатъчно умен, за да не се преструва, че няма причина за мрачното му настроение, отец Ралф отвърна на своя бъдещ шеф със същия проницателен поглед, после се усмихна леко и вдигна рамене, сякаш искаше да каже: всеки човек таи някаква болка и не е грях да си спомни за нея.

— Кажете, отче, този внезапен упадък в икономиката засегна ли вашите финанси? — запита невъзмутимо италианският прелат.

— Засега нямам никакво основание за безпокойство, ваше преосвещенство. „Майкар лимитид“ е почти неуязвим за колебанията в пазара. Според мен най-много е загубил онзи, който е вложил капиталите си по-неразумно от мисис Карсън. Естествено фермата Дройда малко ще пострада: цената на вълната спада. Но мисис Карсън беше достатъчно умна да не влага парите си само в селското стопанство, а предпочете нещо по-солидно, като метала например. При все че по мое мнение сегашният момент е много подходящ да се купува земя и не само ферми, а къщи и сгради в големите градове. Цените са смешно ниски, но няма да останат такива. Поземлената собственост, купена сега, ще носи печалба и след години. Все някой ден депресията ще мине.

— Така е — съгласи се архиепископът папски нунций. Значи, отец де Брикасар беше не само дипломат, но у него имаше и нещо от бизнесмена! Рим наистина не трябва да го изпуска от поглед.

9

Но беше 1930 година и Дройда почувствува депресията с цялата й сила. Навсякъде из Австралия мъже оставаха без работа. Някои не желаеха да плащат повече наеми, а се отказваха и да търсят работа. Те тръгваха да скитат по пътищата и оставяха жените и децата си да се справят сами — в колибите на общинска земя и по опашки за помощта за безработни. Събираше мъжът в едно одеяло най-необходимото, превързваше го с ремък, мяташе го на гръб и тръгваше с надеждата, че във фермите по пътя си ще получи поне малко храна, ако не работа.

Цените на храните спаднаха и Пади прибра всичко в килерите и складовете на Дройда. Всеки скитник знаеше, че в Дройда ще напълнят торбата му. И прииждаха все нови скитници; но интересно, щом се заситеха с хубава топла храна и се натовареха с продукти за из път, не се и опитваха да останат и пак тръгваха да дирят кой знае какво. Съвсем не всеки дом беше така гостоприемен и щедър като Дройда, затова беше още по-странно, че никой от тези пътници не искаше да остане. Може би умората и празнотата от това, че нямат собствен дом, където да се приберат, ги караше да се лутат. Повечето издържаха, а ако намереха някой умрял, погребваха го, преди гаргите и глиганите да са оглозгали костите му. Необятна и самотна беше вътрешността на континента.

Стюърт пак трябваше да си остане в къщи, а пушката стоеше винаги подпряна до вратата на готварницата. В пасищата можеха да минат и без него — лесно се намираха добри говедари и Пади беше зачислил в тефтерите си деветима мъже, настанени в старите бараки за работниците. Фий престана да държи парите пръснати из къщи и накара Стюърт да направи зад олтара в параклиса нещо като сейф. Малцина от скитниците бяха лоши хора. Който имаше лоши намерения, предпочиташе да остане в големите градове, защото по пътищата на провинцията нямаше нито кого, нито какво да се граби. Но никой не би обвинил Пади, че проявява прекалена предпазливост за жените: Дройда беше известна навред и естествено беше да привлече и малцината злосторници по пътищата.

Зимата донесе силни бури, някои сухи, други дъждовни, а след това с пролетта и лятото паднаха такива дъждове, че тревата в Дройда избуя по-тучна и по-висока от когато и да било.

На кухненската маса на мисис Смит Джимс и Патси приготвяха уроците си за задочното училище и сега си приказваха какво ще бъде, като стане време да отидат в пансиона в Ривървю. Но мисис Смит толкова се гневеше и цупеше на такива приказки, че те се научиха да не споменават пред нея, че ще напускат Дройда.

Отново настана суша, високата до над колене трева съвсем изсъхна, изпече се, стана сребриста и се трошеше. Свикнали през десетте години из тези равнини с произволното редуване на суша и порой, мъжете вдигаха рамене и посрещаха всеки ден така, сякаш само той имаше значение. А то и така си беше: гледаха само да издържат от една добра година до следващата, когато и да дойде тя. Никой не можеше да предскаже дали ще завали. Имаше един човек в Бризбейн на име Инайго Джоунс, който доста точно предвиждаше валежите за големи периоди, като използуваше някаква нова теория за активността на слънчевите петна, но там из равнините малцина вярваха на думите му. Нека жените в Сидни и Мелбърн да се допитват до него, жителите на равнините щяха да се осланят само на онова познато усещане в костите си.

През зимата на 1932 година пак дойдоха сухите бури и донесоха лют студ, но буйната трева задържаше прахта и мухите не бяха чак толкова много. Най-много страдаха току-що остриганите овце, които зъзнеха. Мисис Доминик О’Рурк, която живееше в съвсем обикновена дървена къща, много обичаше да кани гости от Сидни и една от главните забележителности, които им показваше, беше Дройда. Тя ги водеше там, за да им докаже, че и в далечната провинция някои хора живеят изискано. И разговорът все някак си се завърташе около тези измършавели, заприличали на плъхове овце, оставени през зимата без руното, което трябва да стигне десет-дванадесет сантиметра дължина още преди да е настъпила лятната жега. Но Пади обясни любезно на един от тези гости, че това се прави, за да бъде вълната по-качествена. Вълната е важна, а не овцете. Не мина много време, откакто беше казал това, и в „Сидни морнинг херълд“ се появи читателско писмо, което настояваше парламентът незабавно да приеме закон, с който да се сложи край на „изтезанията на добитъка“. Горката мисис О’Рурк беше потресена, но Пади така се смя, че го заболяха ребрата.