Може би никое човешко същество не е в състояние да прецени кое е по-лошо: едва зародилият се копнеж и съпътстващите го безпокойство и възбуда или осъзнатото желание с непреодолимия стремеж да бъде то осъществено. Клетата Меги копнееше, без да знае за какво точно, но влечението вече съществуваше и неумолимо я теглеше към Ралф де Брикасар. Тя го сънуваше, бленуваше, желаеше, но й беше мъчно, дето макар да бе показал, че я обича, толкова малко държеше на нея, че не идваше да я види.

Мислите й бяха прекъснати от Пади, който яздеше към къщи по нейния път. Тя му се усмихна, дръпна юздите на кобилата и го изчака да я настигне.

— Виж ти, каква приятна изненада — рече Пади, като изравни стария си дорест кон с доста по-младата кобила на Меги.

— Да, наистина — отвърна Меги. — Голяма ли е сушата към вътрешността, татко?

— Малко по-зле оттук, струва ми се. Ей, никога не съм виждал толкова много кенгура! Трябва да е съвсем пресъхнало към Милпаринка. Мартин Кинг казваше да започнем да ги стреляме, но според мен и цял взвод картечари да дойде, пак няма да проличи, че са намалели.

Той беше много мил, много внимателен, незлоблив и любещ, а тя просто рядко оставаше насаме с него, без някое от момчетата да е наблизо. И преди да се откаже, Меги зададе бързо онзи въпрос, който все се боеше да изрече, но който я глождеше и терзаеше, колкото и да го отпъждаше.

— Татко, защо отец де Брикасар вече не идва при нас?

— Много е зает, Меги — отвърна й той с явна предпазливост.

— Нали и свещениците имат отпуск? Той толкова много обичаше Дройда и сигурно би искал да прекара отпуската си тук.

— Да, свещениците имат отпуск, Меги, но дори и тогава не са свободни. Например всяка сутрин трябва да четат молитва, дори и когато са сами. Според мен отец де Брикасар е много умен човек и знае, че не може да се върне към един живот, който е вече отминал. За него, Меги, Дройда е част от миналото. Ако се върне, няма да му е така хубаво както преди.

— Искаш да кажеш, че ни е забравил — отвърна тя унило.

— Не, не е. Ако ни е забравил, нямаше да ни пише толкова често и да пита за всекиго поотделно. — Той се изви на седлото към нея и я погледна съчувствено. — Аз мисля, че е по-добре да не идва, Меги, и за да не го карам да мисли за това, не го и каня.

— О, татко!

Пади настойчиво продължи:

— Слушай, Меги, не е редно да се увличаш по един свещеник и крайно време е да го разбереш. Ти много добре пазеше тайната си и едва ли някой знае какво чувстваш към него. Но щом първа ми спомена, ще ти отговоря. Повярвай ми, трябва да престанеш, разбра ли? Отец де Брикасар е дал свещен обет и знам, че няма никакво намерение да го нарушава, а ти погрешно си разбрала отношението му към теб. Когато те видя за пръв път, той беше зрял мъж, а ти — малко момиченце. Точно така гледа той на теб и сега.

Тя мълчеше, изразът на лицето й не се промени. Няма що — помисли си той, — нали е дъщеря на Фий.

След малко тя заговори с усилие:

— Но той би могъл да се откаже от Църквата. Аз просто не успях да поговоря с него за това.

По лицето на Пади се изписа такова искрено смайване, че порази Меги по-силно от разпалените му думи.

— Меги! О, господи, ето най-лошото на нашето отшелничество! Ти трябваше да ходиш на училище, момичето ми, и ако леля Мери беше умряла по-рано, щях да те изпратя в Сидни поне за няколко години, да ти налеят в главата малко здрав разум. Но вече си твърде голяма и не искам да ти се смеят, клетото ми момиче. — Той продължи по-спокойно, като отделяше думите си, за да звучат отчетливо, остро и безпощадно, макар че не искаше да е жесток, искаше само веднъж завинаги да унищожи илюзиите. — Отец де Брикасар е свещеник, Меги, и никога, никога няма да престане да бъде свещеник, разбери това. Обетът, който е дал, е свещен и толкова тържествен, че не може да бъде нарушен. Щом човек е станал свещеник, връщане назад няма, а и неговите възпитатели в семинарията са му внушили достатъчно добре в какво се кълне, преди да го направи. Онзи, който положи тази клетва, дори и не помисля, че може да я наруши. Отец де Брикасар я е положил и няма никога да се отрече от нея. — Той въздъхна. — Сега вече разбра, нали, Меги? От този момент нататък нямаш никакво оправдание да мечтаеш за отец де Брикасар.

Бяха влезли в двора откъм предната му страна, така че конюшните бяха по-близо до кошарите. Без да продума, Меги насочи кобилата към конюшнята и остави баща си да продължи сам. Известно време той се обръщаше да я проследи с поглед, но когато тя се скри зад оградата, той смушка дорестия кон и препусна в галоп, като ненавиждаше и себе си, и това, че трябваше да й казва тези неща. Дявол да я вземе тази история с мъжете и жените! Нейните правила противоречаха на всякакви закони.



Гласът на отец Ралф де Брикасар беше студен, но още по-студени бяха очите му, приковани в пребледнялото лице на младия свещеник, докато изричаше тежките, добре премислени думи.

— Поведението ти не отговаря на изискванията, които нашият бог Исус Христос поставя пред своите служители. Знаеш защо, и то по-добре от нас, които те порицаваме, но аз трябва да те накажа от името на нашия архиепископ, който е не само твой събрат по призвание, но и твой висшестоящ. Ти му дължиш пълно подчинение и не е в правото ти да оспорваш неговото становище или решенията му.

Даваш ли си сметка за позора, който си нанесъл на себе си, на енорията и най-вече на Църквата, която си се заклел да обичаш повече от всяко човешко същество? Клетвата за целомъдрие е не по-малко тържествена и обвързваща от другите и нарушаването й е тежък грях. Разбира се, ти няма никога вече да видиш тази жена, но дългът ни повелява да ти помогнем да се пребориш с изкушението. Затова уредихме да заминеш незабавно на служба в енорията на Даруин, в Северната територия. Ще тръгнеш тази вечер за Бризбейн с експреса и оттам ще продължиш пак с влак за Лонгрийч. В Лонгрийч ще вземеш самолета на „КУАНТАС“ за Даруин. В момента опаковат багажа ти и ще го занесат на влака преди тръгването му. Така че не е необходимо да се връщаш вече в енорията.

А сега иди в параклиса с отец Джон и се моли. Ще останеш там, докато дойде време за влака. За удобство и утеха отец Джон ще те придружи до Даруин. Свободен си.

Мъдри и бдителни бяха тези отци от управата: не биваше да дават на грешника никаква възможност отново да установи връзка с момичето, което беше направил своя любовница. В енорията му беше избухнал цял скандал и положението беше безкрайно неприятно. А колкото до момичето — нека да чака и да се чуди. Отсега до пристигането му в Даруин нейният свещеник щеше да бъде под наблюдението на добродетелния отец Джон, който беше получил вече нареждания, а после всяко писмо, изпращано от Даруин, щеше да бъде отваряно и нямаше да му се позволи да води по телефона междуградски разговори. Тя никога нямаше да узнае къде е, нито той щеше да има възможност да й съобщи. А нямаше да има и възможност да се захване с друго момиче: Даруин беше на границата на цивилизования свят и жени там почти нямаше. Обетът беше неотменим и той не можеше никога да се откаже от него; ако беше твърде слаб да се контролира сам, Църквата трябваше да го направи вместо него.

Като изпрати младия свещеник и другия, комуто беше възложено да го съпровожда, отец Ралф стана от бюрото си и влезе в една вътрешна стая. Архиепископ Клюни Дарк седеше в обичайния си стол, а под прав ъгъл от него беше седнал смирено друг човек с пурпурен колан и шапчица. Архиепископът беше едър мъж, с буйна хубава коса и подчертано сини очи, много жизнен, със силно чувство за хумор и слабост към хубавата трапеза. Гостът му беше пълна противоположност: дребен и слаб, с няколко оскъдни кичури черна коса покрай шапчицата, а под тях — ъгловато, аскетично лице с жълтеникава кожа, тъмна, гъста брада и големи тъмни очи. На външен вид можеше да е между тридесет и петдесет години, но в същност беше на тридесет и девет — три години по-възрастен от отец Ралф де Брикасар.

— Седнете, отче, вземете чаша чай — покани го сърдечно архиепископът. — Тъкмо си мислех, че трябва да ни донесат още чай. Отпратихте ли младия човек с полагащото му се предупреждение да поправи поведението си?

— Да, ваше преосвещенство — отвърна кротко отец Ралф и се настани на третия стол край масата за чай, отрупана с фини като нафора сандвичи, с ефирни розово-бели сладкиши със сладолед, топли кифлички с масло, с кристални купички за конфитюр и сметана, със сребърен чайник и чаши от фин порцелан, покрити с тънка позлата.

— За такива случаи може само да се съжалява, драги ми архиепископе, но дори и ние, ръкоположени да служим на нашия бог, носим в себе си съвсем човешки слабости. Сърцето ми изпитва жалост към него и тази вечер ще се моля той да намери повече сили за в бъдеще — каза гостът.

Говореше с подчертано чужд акцент, с тих глас и произнасяше „с“-тата леко шипящо. По националност беше италианец, по ранг — папски нунций към Австралийската католическа църква, а името му беше Виторио Скрабанца ди Контини-Верчезе. Нему беше възложена деликатната мисия да поддържа връзката между австралийската църковна йерархия и центъра във Ватикана, което означаваше, че е най-важният духовник в тази част на света.

Преди да го изпратят тук, той се бе надявал естествено за Съединените американски щати, но като поразмисли, реши, че и в Австралия ще е много добре. Макар и по-малка по население, но не и по площ, Австралия беше много по-католическа. За разлика от останалата част на английски говорещия свят, да си католик в Австралия, не означаваше, че си в по-ниска социална категория, нито беше пречка за амбициозния политик, бизнесмен или юрист. А страната беше богата и добре поддържана. Не можеше да се опасява, че Рим ще го забрави, докато е в Австралия.

Архиепископът папски нунций беше много проницателен човек и погледът му над златния ръб на чашата за чай беше насочен не към архиепископ Клюни Дарк, а към отец Ралф де Брикасар, който скоро щеше да стане негов секретар. Всеизвестен факт беше, че архиепископ Дарк харесваше свещеника безкрайно много, но архиепископът папски нунций се чудеше доколко такъв човек би допаднал на самия него. Толкова едри хора бяха тези ирландско-австралийски свещеници, все по-високи от него: омръзнало му беше да извива глава нагоре, за да види лицата им. Отец де Брикасар се държеше безупречно със сегашния си началник: непринудено, спокойно, с уважение, но и с достойнство, с много чувство за хумор. Как ли би се приспособил към напълно различен шеф? Обикновено секретарят на нунция беше италиански духовник, но Ватиканът прояви голям интерес към отец Ралф де Брикасар. Забележителното у него беше не само че е много богат (противно на общото мнение, неговите висшестоящи нямаха пълномощия да разполагат с парите му, а и той не беше проявил желание да им ги предаде), но и това, че съвсем сам беше донесъл на Църквата много пари. Така че Ватиканът реши да назначи отец де Брикасар за секретар на папския нунций, та да може той да опознае отблизо младия духовник и да разбере що за човек е.