Когато отец Ралф им написа за Франк, надеждите й, че той може би ще използва повода да ги посети, рухнаха. С внимателно подбрани думи той им разказваше за отиването си до Гулбърнския затвор, за да не проличи, че психозата на Франк се влошава. Той напразно се опитвал да издейства прехвърлянето на Франк в затвора за невменяеми „Морисит“. Затова просто създаваше впечатлението за един Франк, който се е примирил с необходимостта да изкупи греховете си към обществото, и в един пасаж изрично уверяваше Пади, че Франк не подозира, че те знаят за станалото. Обяснил на Франк, че научил от вестниците в Сидни и щял да се погрижи семейството му никога да не узнае. Като чул това, Франк се успокоил и не искал нищо повече.

Пади споменаваше да продадат кестенявата кобила на отец Ралф. Меги яздеше, както и по-рано, дългокракия черен кон, защото той беше с по-гъвкава захапка и по-добър нрав от капризните кобили или злонравите скопци по пасищата. Повечето коне бяха умни, но не и кротки. Дори липсата на жребци не ги правеше по-дружелюбни.

— Недей, татко, моля те! Аз ще яздя и кобилата — замоли се Меги. — Представи си, че след всичката си любезност към нас отецът дойде да ни види и разбере, че сме му продали коня!

Пади се вгледа в нея замислено.

— Меги, отец Ралф няма да дойде.

— Може и да дойде. Не се знае.

Той не можеше да устои на погледа й, досущ като на Фий, не му даваше сърце да нарани клетото създание.

— Добре, Меги, ще оставим кобилата, но гледай да яздиш и двата коня редовно, защото не искам затлъстели коне в Дройда, разбра ли?

Дотогава Меги не беше яздила коня на отец Ралф, но започна вече да ги редува, за да си заслужат овеса.

Добре, че мисис Смит, Мини и Кет бдяха като луди за близнаците, защото двете деца се чувстваха съвсем свободни, откакто Меги тръгна по пасищата, а Фий седеше с часове пред бюрото си в гостната. Правеха и пакости, но бяха толкова весели и добродушни, че никой не можеше дълго да им се сърди. Вечер в малката си къщичка мисис Смит, станала отдавна католичка, коленичеше за молитва с дълбока признателност в сърцето, която трудно можеше да изрази. Докато Роб беше жив, собствени деца не я бяха ощастливили, а години наред в Къщата не бе стъпвало дете и на обитателите й бе забранено да общуват със семействата на говедарите. Но Клийри бяха все пак роднини на Мери Карсън и най-после доведоха деца. А ето че Джимс и Патси вече живеят в самата Къща.

Зимата беше суха, а летни дъждове не паднаха. Висока до коленете и тучна, светлокафявата трева изсъхна на силното слънце, сбръчка се дори сърцевината на всяко стръкче. През пасището можеше да се гледа само с присвити очи и ниско нахлупена шапка, тревата беше огледално-сребриста и вятърът на тънки вихри се втурваше между трептящите сини миражи, като разнасяше мъртви листа и накъсана трева от една мърдаща купчина върху друга.

Каква суша! Даже дърветата изсъхнаха и кората им се лющеше на твърди, чупливи ивици. Все още нямаше опасност овцете да останат без храна — тревата щеше да им стигне поне за още една година, а може би и повече, — но на никого не беше приятно, че всичко съхне така. Не беше изключено да не завали и догодина, та дори и следващата. В добри години падаха по триста до четиристотин милиметра дъжд, а в лоши едва се събираха и пет.

Въпреки жегата и мухите Меги обичаше да живее сред пасищата, да следва върху кестенявата кобила блеещо стадо овце и да наблюдава как кучетата полягат по корем на земята с изплезени езици, привидно разсеяни. Но само някоя овца да се отлъчи от гъстата маса, и най-близкото куче е вече на крака, втурва се настървено към нея и острите му зъби са жадни да се забият в злочестия крак на непокорницата.

Меги яздеше пред стадото — истинско облекчение, след като беше дишала прахта му няколко мили — и отвори вратата на оградата. Изчака търпеливо, докато кучетата, доволни от възможността да й покажат на какво са способни, вкарваха овцете, като ги гонеха и хапеха. По-трудно беше да се води стадо едър добитък, защото животните ритаха или нападаха и често се случваше да убият някое невнимателно куче. Точно тогава пастирът трябваше да е готов да се намеси, да използва камшика си, но и самите кучета обичаха вкуса на опасността, когато трябваше да пазят едрия добитък. Това обаче не влизаше в задълженията на Меги: Пади се занимаваше с тази работа.

Кучетата непрестанно будеха възхищение у Меги: интелигентността им беше поразителна. Повечето бяха шотландска порода, с наситено-кафява козина и бежови лапи, гърди и вежди, но имаше и куийнслендски овчарки, по-едри, със синьо-сиви кожуси, изпъстрени с черно, а след тях идваха всякакви мелези между едните и другите. Като се разгонеха женските, заплождаха ги методично, после те наедряваха и се окучваха, а щом малките биваха отбити от майките и поотраснеха, изпробваха ги за пасищата — ако се окажеха добри овчари, или ги задържаха, или ги продаваха, ако не — убиваха ги.

Като подсвирна на кучетата, Меги затвори вратата зад стадото и обърна кобилата към къщи. Наблизо имаше доста гъста гора от евкалипти с чемшир между тях. Тя с благодарност се запъти към сянката им да си почине и да се наслади на гледката. Евкалиптите гъмжаха от папагалчета, които се мъчеха да подражават на птичите песни, сипки описваха кръгове от клон на клон, две папагалчета какаду със светложълти коремчета бяха извили главички на една страна и с примигващи очи я гледаха как се приближава, палави стърчиопашки, вирнали смешните си задници, кълвяха из пръстта мравки, врани грачеха безспирно и жално. Те издаваха най-неприятния звук в целия птичи концерт: безрадостен, унил, смразяващ кръвта, напомнящ за нещо гнило, за леш, за мухи. Та нима би могла враната да пее като пойна птица: на нея й прилягаше само да грачи и да оплаква.

Мухи имаше навсякъде. Лицето си Меги пазеше с воала на шапката, но насекомите не щадяха голите й ръце. Кобилата пък постоянно махаше с опашка, а кожата й постепенно потръпваше и настръхваше. Меги се чудеше, че дори през дебелата си кожа с козина конят усеща дребните и леки мухи. Тези насекоми смучеха пот, затова тормозеха така и коне, и хора. Но тях поне не можеха да използват за онова, за което им служеха овцете — да снасят яйцата си във вълната около задниците им и навсякъде, където тя беше влажна и замърсена.

Въздухът жужеше от пчели, пърхаха лъскави водни кончета и търсеха отводнителните тръби, летяха изящни пъстроцветни пеперуди. Конят събори с копито един гнил пън, Меги погледна какво има под него и я побиха тръпки. Плъзнаха зловещи червеи, тлъсти, бели и гадни, дървесни въшки и плужеци, грамадни стоножки и паяци, зайци наизскачаха от дупките си и плашливо се стрелнаха встрани, пак се мушнаха вътре, размахали във въздуха бели пухчета като за пудра, после подаваха главички с трепкащи муцуни. По-нататък една ехидна се отказа да гони мравките, стресната от приближаването на Меги: като копаеше така бързо, че силните й лапи с извити нокти изчезнаха за секунди, животното скоро цяло се изгуби под големия пън. Тялото й се кривеше много смешно, а острите шипове по него бяха прибрани, за да не пречат на потъването й в пръстта, която тя изхвърляше на купчини.

Меги излезе от горичката и тръгна по пътя към дома. Нещо като пъстро сив килим се стелеше в прахта. Розови какаду кълвяха за насекоми или личинки, но като я чуха, хвръкнаха всички вкупом. После сякаш я плисна тъмно пурпурна вълна: над главата си видя само гърдички и крила, омагьосани изведнъж — от сиви в пурпурно розови. „Ако трябва утре да напусна Дройда — помисли си тя — и никога да не се върна, в сънищата си ще я виждам обагрена в розовия цвят по перушината на тези папагалчета. Сушата отвъд трябва да е станала още по-непоносима: кенгурата постоянно прииждат ли, прииждат…“

Голямо стадо кенгура, може би две хиляди, които пасяха кротко, се сепнаха от ятото какаду и побягнаха с дълги грациозни скокове — пробягваха разстоянията по-бързо от което и да е друго животно, с изключение на емуто. Конете не можеха да ги настигнат.

Дори и при това очарователно общуване с природата отец Ралф както винаги не излизаше от ума на Меги. Пред себе си тя никога не окачествяваше чувството си към него като ученическо увлечение, а го наричаше просто любов, както пишеха в книгите. Симптомите и усещанията й не се различаваха от тези на героините на Етел Дел. И смяташе, че е несправедливо, дето такава изкуствена пречка като призванието му заставаше между нея и онова, което искаше от него, а именно да й стане съпруг. Да живее с него, както татко с мама, в такова разбирателство, че да я обожава, както татко обожаваше мама. На Меги винаги й се беше струвало, че мама не прави кой знае какво, за да заслужи това, но татко все пак я боготвореше. И Ралф скоро би се убедил, че е много по-добре да живее с нея, отколкото сам, но не й минаваше през ум, че Ралф нямаше да напусне Църквата в никакъв случай. Знаеше, разбира се, че е забранено да се омъжиш за свещеник или да го обичаш, но успяваше някак си да заобикаля този факт, като не мислеше за църковния сан на отец Ралф. В религиозното си образование не беше стигнала дотам да знае какво означава да се посветиш на Църквата, пък и самата тя не чувстваше нужда от религия и не я изповядваше убедително. Молитвите не й даряваха душевен мир и Меги се подчиняваше на църковните закони само защото иначе щеше вечно да гори в ада.

Сега замечта за блаженството да живеят заедно, да спят заедно, както татко спеше с мама. Мисълта за близост с него я възбуди, накара я да се размърда неспокойно на седлото и в мечтите си тя превърна това в порой от целувки, защото в нея не съществуваха други представи. Язденето из пасищата не беше допринесло с нищо за половата й просвета, защото животните само като подушеха куче в далечината, губеха всякакво желание да се чифтосват, а както в другите ферми, така и тук не оставяха това да става безразборно. Когато в някое пасище пуснеха кочове между овцете, изпращаха Меги другаде, а видеше ли някое куче да се качи на гърба на друго, за нея това означаваше само, че трябва да ги шибне с камшика си, за да спре „играта“ им.