Уотърфърдският полилей беше спуснат толкова ниско, че висулките му се полюшваха само на около два метра от пода и всяка от хилядите му призми беше излъскана и блестеше с всичките цветове на дъгата. Дебелата му месингова верига се проточваше чак до тавана. Върху продълговати кремави маси с позлата уотърфърдски лампи стояха до уотърфърдски пепелници и уотърфърдски вази, пълни с розови и чайни рози. Големите кресла бяха тапицирани наново в копринено бежово моаре и подредени в уютни кътчета, а към тях примамливо бяха придърпани удобни големи табуретки за краката. В един огрян от слънцето ъгъл стоеше старинен клавесин и върху него — грамадна ваза с розови и чайни рози. Над камината бе окачен портрета на бабата на Фий с нежнорозовата си кринолинена рокля, а срещу нея, в другия край на стаята, висеше още по-голям портрет на Мери Карсън като млада, с червеникава коса и лице, напомнящо кралица Виктория на младини, в черна пристегната рокля с модни на времето турнюри.

— Така — рече един ден Фий, — сега вече можем да напуснем къщата край реката. Другите стаи ще подредя една по една на спокойствие. О, колко е хубаво да имаш пари и прилична къща, за която да ги харчиш!

Няколко дни преди да се преместят, една ранна утрин, когато слънцето още не беше изгряло, петлите в кокошарника се разкудкудякаха възбудено.

— Негодници — възмути се Фий, докато опаковаше в стари вестници порцелановите си сервизи. — За какво вдигат толкова врява, като в полога няма и едно яйце за закуска, а и мъжете няма да стават рано за пасищата, докато не приключим с пренасянето. Меги, ще трябва ти да слезеш до кокошарника, аз си имам работа. — Тя се взря в една пожълтяла страница от „Сидни морнинг херълд“ и презрително изсумтя над някаква реклама за корсети, пристягащи талията съвсем неестествено. — Защо ли настоява Пади да получаваме всички тези вестници, като никой няма време да ги чете? Само се трупат и не успяваме дори да ги изгорим в печката. Сега поне ще ми послужат за опаковането.

Колко е хубаво, че мама е така весела — си мислеше Меги, докато тичаше надолу по задното стълбище и през прашния двор. Всички очакваха, разбира се, с нетърпение, да се настанят в Къщата, но майка й направо жадуваше за това, сякаш имаше някакъв спомен от живот в голяма къща. Колко беше умна и какъв прекрасен вкус имаше! А досега никой не бе забелязал това, защото нямаха нито време, нито пари, за да проличи. Меги потръпна от вълнение: татко беше ходил при бижутера в Гили и с част от петте хиляди лири беше купил на мама огърлица от истински перли, а също и перлени обици с мънички диаманти по тях. Щеше да й ги подари на първата вечеря в новия им дом. Видяла вече как изглежда майка й без обичайната суровост, Меги нямаше търпение да види изражението й, когато получи перлите. Всички деца — от Боб до близнаците — трескаво чакаха този момент, защото Пади им беше показал голямата плоска кожена кутия и я отвори да видят млечнобелия матов наниз върху ложето му от черно кадифе. Разцъфналото щастие на майката беше подействало силно на всички, сякаш виждаха как завалява хубав, напоителен дъжд. Дотогава не предполагаха колко много е страдала през всичкото време, откакто я познаваха.

Кокошарникът беше голям, обитаван от четири петела и над четиридесет кокошки. Нощем те се прибираха в курника, по чийто грижливо пометен под бяха наредени щайги от портокали, пълни със слама, където да снасят яйцата, а в дъното на различна височина имаше летви — да кацат по тях. Денем пернатите важно се разхождаха и къткаха из широкия си двор, ограден с тел. Когато Меги отвори вратата на оградата и се вмъкна вътре, всички я заобиколиха нетърпеливо, очаквайки, че им носи храна. Но понеже ги хранеше само вечер, Меги се разсмя на глупавата им врява и ги разбута, за да влезе в колибата им.

— Ей, ама наистина сте били много загубени птици — нареждаше тя строго, докато ровеше из полозите. — Четирийсет, а снесли само петнайсет яйца. Няма да стигнат и за закуска, а камо ли за сладкиш. Предупреждавам ви съвсем сериозно: ако не направите нещо в най-скоро време, всички ще идете на дръвника. Това важи и за вас, господа, както за жените ви, така че не перчете опашки и не надувайте гуши, сякаш не говоря на вас.

Събрала внимателно яйцата в престилката си, Меги забърза обратно към кухнята, като си тананикаше.

Фий седеше в стола на Пади, вторачена в една страница от „Смитс уийкли“, лицето й беше бяло, устните й се мърдаха. Меги чу, че мъжете вече са станали; шестгодишните Джимс и Патси се смееха в кошарата си: не им разрешаваха да стават оттам, докато мъжете не са излезли.

— Какво има, мамо? — попита Меги.

Фий не отговори и остана с вперен напред поглед, по горната й устна бяха избили капки пот, очите й бяха застинали в отчайваща болка и тя като че събираше всичките си останали сили, за да не извика.

— Татко, татко! — нададе Меги остър, изплашен вик.

Гласът й го накара да се спусне, недозакопчал още долната си фланела, а Боб, Джек, Хюи и Стю го последваха. Меги безмълвно посочи майка си.

Сърцето на Пади сякаш заседна в гърлото му. Той се наведе над Фий, вдигна с една ръка отпуснатата й китка.

— Какво ти е, мила? — заговори й той с нежност, каквато децата не бяха свикнали да чуват от него, но усещаха някак, че когато са сами, той й говори точно с такъв глас.

Тя, изглежда, също разпозна този глас, защото дойде на себе си, и извърна към него големите си сиви очи, добри и уморени, вече не млади.

— Виж — промълви тя, като сочеше малка колонка новини в долния край на страницата.

Стюърт беше застанал зад майка си, сложил леко ръка на рамото й. Преди да започне да чете, Пади погледна сина си в очите — досущ като тези на Фий — и той му кимна. Към Стюърт не можеше никога да изпита ревността, която се надигаше у него срещу Франк: обичта и на двамата към Фий ги свързваше, а не ги разделяше. Пади зачете високо, бавно, с все по-тъжен и по-тъжен глас. Заглавието гласеше:

БОКСЬОР, ОСЪДЕН НА ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР

Франсис Армстронг Клийри, 26-годишен, професионален боксьор, беше признат днес от областния съд на Гулбърн за виновен в убийството на Ронълд Албърт Къминг, 32-годишен, работник, извършено през юли. Съдебните заседатели взеха това решение само след десетминутно съвещание и препоръчаха на съда да издаде най-суровата присъда. Според съдията Фитцхю Кънийли касаело се за съвсем ясен от юридическа гледна точка случай. Къминг и Клийри се скарали в бара на „Харбър хотел“ на 23 юли. По-късно същата нощ сержант Том Биърлсмър от полицията в Гулбърн заедно с двама други полицаи бил извикан от собственика на хотела, Джеймс Оугилви. В двора зад хотела полицията заварила Клийри да рита в главата изпадналия в безсъзнание Къминг. Юмруците му били окървавени и стискали кичури от косата на Къминг. Когато го арестували, Клийри бил пиян, но в пълно съзнание. Обвинили го в нанасяне на тежка телесна повреда, а после и в убийство, след като Къминг вследствие мозъчни травми починал в болницата на Гулбърн.

Адвокатът Артър Уайт пледира за оневиняване на подсъдимия поради невменяемост, но четирима медицински експерти на прокуратурата единодушно установили, че по нормите на М’Нагтън, Клийри не може да бъде смятан за невменяем. Обръщайки се към съдебните заседатели, съдията Фитцхю Кънийли заяви, че нямало съмнение за вината на подсъдимия, но ги помолил да обсъдят внимателно дали ще искат строга или снизходителна присъда, тъй като за последната си дума щял да се ръководи от тяхното мнение. Когато произнасяше присъдата, съдията окачестви престъплението като проява на „нечовешка жестокост“ и изрази съжаление, че поради употребата на алкохол и липсата на предумисъл извършителят не може да бъде обесен, но според него ръцете на Клийри били не по-малко опасни от пушка или нож. Клийри беше осъден на доживотен затвор и каторга, които да бъдат излежани в затвора на Гулбърн, отреден специално за особено опасни затворници. Запитан дали има да каже нещо, Клийри отговори: „Само не казвайте на майка ми.“

Пади потърси датата в горния край на страницата: 6 декември 1925 г.

— Станало е преди повече от три години — промълви той безпомощно.

Никой не му отговори и не се помръдна, защото никой не знаеше какво трябва да се направи. От предната стая се носеше веселият смях на близнаците, които вече викаха с тънките си гласчета.

— Само… не казвайте… на майка ми — повтори Фий сковано. — И никой не ми е казал! О, господи! Мой клети, клети Франк!

Пади изтри сълзите си с опакото на свободната си ръка, после приклекна край Фий и взе да гали нежно скута й.

— Фий, мила, стягай багажа. Отиваме при него.

Тя се надигна, но веднага пак се отпусна, а на малкото й лице очите й светеха неподвижни, като мъртви, с разширени зеници, покрити с позлата.

— Не мога да ида — рече тя без нотка на болка, но всички почувстваха нейната мъка. — Той няма да понесе да ме види. О, Пади, няма да го понесе! Така добре го познавам — и гордостта му, и амбицията му, и желанието му да бъде уважаван. Нека да носи срама си сам: такова е неговото желание. Нали прочете? „Само не казвайте на майка ми.“ Трябва да му помогнем да запази своята тайна. Каква полза за него или за нас да го видим?

Пади още плачеше, но не за Франк: за жизнеността, изчезнала от лицето на Фий, за угасналите й очи. Все нещастия носеше това момче — като несретника Йов10. Застанал вечно между Фий и него, той беше причината да бъде тя далеч от сърцето му, далеч от сърцата на неговите деца. Всеки път, когато щастието като че ли се усмихваше на Фий, той й го отнемаше. Но любовта на Пади към нея беше така дълбока и неизкоренима, както нейната към Франк, и той нямаше вече сърце да използва момчето като изкупителна жертва, поне не след онази нощ в презвитерството.

Затова й каза:

— Щом мислиш, че е по-добре да не правим опит да го видим, така да бъде. Но бих искал да се уверя поне, че е добре и да направя каквото мога за него. Дали да не пиша на отец Ралф де Брикасар и да го помоля да се погрижи за Франк?