— Да знаеш как усещам всеки затаен дъх в черквата, Меги! С всеки изминат ден умирам и с всяка утринна литургия се възраждам. Но дали е, защото съм избран от бога да му служа, или защото долавям, че в църква хората едва дишат от захлас и знам каква власт имам над тях?

— Какво значение има? Важното е, че е така.

— За теб може да е без значение, но за мен не е. Измъчват ме съмнения, Меги, много съмнения.

Тя измести разговора на темата, която я вълнуваше.

— Не знам как ще живея без вас, отче. Първо Франк, сега вие. С Хал е някак по-различно: знам, че е мъртъв и няма никога да се върне. Но вие и Франк сте живи! Винаги ще се питам къде ли сте, какво ли правите, дали сте добре, дали мога с нещо да ви помогна. Може дори да си помисля дали не ви се е случило нещо лошо.

— И с мен ще бъде същото, Меги, а съм сигурен, че и с Франк е така.

— Не, Франк ни е забравил… Вие също ще ни забравите.

— Никога не бих могъл да те забравя, Меги — докато съм жив. А за мое наказание ще живея много, много дълго. — Той стана, изправи и нея на крака и я прегърна леко и нежно. — Сега трябва да се сбогуваме, Меги. Няма да можем вече да останем насаме.

— Ако не бяхте свещеник, отче, щяхте ли да се ожените за мен?

Обръщението го подразни.

— Не ме наричай вече така. Името ми е Ралф.

Но това не беше отговор на въпроса й.

Въпреки че я беше прегърнал, той нямаше никакво намерение да я целуне. Лицето, доближено до неговото, беше почти невидимо в тъмнината, понеже луната бе залязла. Той усещаше там до гърдите си нейните малки заострени гърди: странно, обезпокояващо усещане. При това ръцете й се бяха протегнали нагоре и бяха обгърнали врата му така здраво и непринудено, сякаш го правеха всеки ден.

Не беше целувал истински никого, не искаше да го прави и сега, а и Меги не иска — мислеше си той. Само една сърдечна целувка по бузата, една кратка прегръдка, каквато би очаквала от баща си, ако той заминаваше. Тя беше чувствителна и горда: трябва да я е засегнал дълбоко с хладнокръвния анализ на най-съкровените й мисли. Вероятно и тя като него бързаше да свърши по-скоро с това сбогуване. Дали би я утешило, ако знаеше, че неговата болка е много по-силна от нейната? Когато се наклони към нея, тя се повдигна на пръсти и по-скоро случайно, отколкото нарочно, докосна с устните си неговите. Той рязко отметна глава, усетил сякаш отровата на паяка, но пак се наведе бързо, преди да я е загубил, опита се да продума нещо над притворените нежни устни, които, за да му отвърнат, се разтвориха. Тялото й сякаш се размекна, разтопи се: тъмна разливаща се топлина. С едната си ръка я бе обхванал през кръста, с другата през раменете и заровил пръсти в косата на тила й, държеше лицето й до своето, сякаш се боеше, че в следващия миг няма да я има и той не ще успее да улови и да запомни това чудновато присъствие — Меги. Ала тази Меги беше съвсем друга, непозната досега; неговата Меги не беше жена, не я чувстваше като жена, никога не можеше да бъде за него жена. Така както и той не можеше да бъде за нея мъж.

Тази мисъл го изтръгна от унеса, той откопчи ръцете й от врата си, отстрани я от себе си и се опита да види лицето й в тъмнината. Но главата й бе сведена и тя не го погледна.

— Време е да вървим, Меги — промълви той.

Без да продума, тя отиде при коня си, възседна го и зачака. Досега обикновено той я чакаше.



Отец Ралф имаше право: по това време на годината Дройда беше потънала в рози, а Къщата беше направо засипана с тях. До осем сутринта в градината почти не остана роза. Малко след като опустошиха и последния розов храст, започнаха да пристигат хората за погребението; в малката столова беше сервирана лека закуска — кафе и току-що изпечени кифлички с масло. След полагането на Мери Карсън в гробницата чакаше ги по-солиден обяд, за да се подкрепят, преди да поемат дългия път обратно. Мълвата се беше разнесла навред: телефонните връзки на Гили, разклонени като дива лоза, позволяваха на всички да слушат едновременно. И докато устните изричаха обичайните за случая слова, очите и умовете работеха, правеха изводи, лукаво се подсмиваха.

— Чувам, че сме щели да ви загубим, отче — каза мис Кармайкъл язвително.

Никога не бе изглеждал така далеч от всичко, така лишен от човешки чувства както тази сутрин, облечен в семпъл стихар и строг черен филон със сребърен кръст. Сякаш присъстваше само с тялото си, докато духът му витаеше другаде. Но насочи разсеян поглед към мис Кармайкъл, после сякаш се опомни и се усмихна съвсем искрено.

— Неведоми са делата господни, мис Кармайкъл — отвърна той и отиде да разговаря с другиго.

Какво му беше в ума, никой не можеше да познае. Той мислеше за предстоящия си сблъсък с Пади относно завещанието: боеше се от гнева на Пади, но се и нуждаеше от този гняв, както и от презрението на Пади.

Преди да започне погребалната служба, той застана пред паството си: салонът беше препълнен и розите ухаеха така силно, че и разтворените прозорци не разсейваха тежкия им мирис.

— Не смятам да се впускам в дълга реч — започна той с чистата си, почти оксфордска дикция, с лека ирландска окраска. — Всички познавахте Мери Карсън. Тя беше опора на нашето общество, стълб на църквата, която обичаше повече от което и да е същество на земята.

На това място една част от присъствуващите можеха да се закълнат, че в очите му има насмешка, но други бяха не по-малко убедени, че същите тези очи са премрежени от истинска и дълбока скръб.

— Стълб на църквата, която обичаше повече от всяко живо същество — повтори той още по-отчетливо: на човек като него не можеше да не се вярва. — В последния си час тя беше сама, но не и самотна. Защото в часа на смъртта ни Христос е с нас, в самите нас, за да поеме товара на агонията. Както най-великият, така и най-низшият не умират сами и затова смъртта не е страшна. Сега сме се събрали тук да се помолим за безсмъртието на душата й, за да бъде тази, която обичахме приживе, заслужено възнаградена и във вечността. Да се помолим.

Набързо скованият ковчег, плътно покрит с рози, беше поставен върху количка, която момчетата бяха сглобили от разни части на селскостопански машини. Въпреки отворените прозорци лошата миризма се усещаше. Докторът беше споделил по телефона с Мартин Кинг:

— Като стигнах в Дройда, тя така се беше разложила, че стомахът ми не издържа. За никого не ми е така жал, както за Пади Клийри, и то не само защото му отнемат Дройда, а загдето трябваше да изсипе тази отвратителна шупнала маса в ковчега.

— Тогава нямам никакво желание да съм един от тези, дето ще носят ковчега й — отвърна Мартин съвсем тихо, защото знаеше, че и всички други слушалки са вдигнати, но докторът не го чу добре и го накара да повтори.

Затова направиха количката: никой не искаше да подложи рамо под тленните останки на Мери Карсън по пътя от Къщата до гробницата в края на градината. И на никого не му беше мъчно, когато вратата на гробницата се затвори зад нея — най-сетне можеха да дишат нормално.

Докато другите се трупаха в голямата столова да ядат или да си дават вид, че ядат, Хари Гау поведе Пади, семейството му, отец Ралф, мисис Смит и двете прислужнички към кабинета. Никой от гостите не искаше още да си отива и затова се правеха, че ядат. Всички искаха да видят каква физиономия ще има Пади, като чуе завещанието. От добри чувства към Пади и към семейството му те бяха запазили мълчание по време на погребението. Какъвто си беше добродушен, Пади бе плакал за сестра си, а Фий се държеше както обикновено — безучастна към всичко, което й се случва.

— Пади, ти трябва да оспорваш — настоя Хари Гау, като прочете изумителния документ с остър, негодуващ глас.

— Виж я ти старата кучка! — не се стърпя мисис Смит: тя харесваше свещеника, но много повече обичаше Клийри, изпълнили живота й с бебета и деца.

Но Пади поклати глава:

— Не, Хари, не мога да го направя. Имуществото си е нейно, нали? Тя е имала пълното право да прави с него, каквото пожелае. Щом иска да го даде на Църквата, да го даде. Не отричам, че съм малко разочарован, но нали съм обикновен човек — сигурно е за добро. Мисля, че не е за мен отговорността да притежавам такова голямо имение, каквото е Дройда.

— Но ти не разбираш, Пади — възрази му адвокатът тихо и отчетливо, сякаш обясняваше на дете. — Не става дума само за Дройда. Тя е най-малкото от онова, което оставя сестра ти, повярвай ми. Тя държи главния дял от акциите на сто преуспяващи компании, притежава металургични фабрики и златни мини, нейна е и „Майкар лимитид“ — с десететажна административна сграда в Сидни. Тя е по-богата от когото и да е в Австралия. Сега си спомням, че ме беше накарала да се обадя на директорите на „Майкар лимитид“ и да проверя точната стойност на авоарите и, и то преди по-малко от месец. Когато умря, тя е имала малко повече от тринадесет милиона лири.

— Тринадесет милиона лири! — повтори Пади, сякаш ставаше дума за нещо толкова непонятно, колкото е разстоянието между Земята и Слънцето. — Това решава въпроса, Хари: не желая да нося отговорността за толкова пари.

— Няма никаква отговорност, Пади! Още ли не разбираш? Многото пари сами се грижат за себе си. Ти нито ще се занимаваш с тях, нито ще ги събираш: работата на стотици хора е да се грижат за тях от твое име. Подай възражение, Пади, моля те! Ще ти намеря най-добрите адвокати в страната и ще се боря за теб дори ако трябва да стигна до кралския таен съвет.

Като се сети изведнъж, че това засяга семейството му не по-малко от него, Пади се обърна към Боб и Джек, седнали смутени един до друг на мраморната флорентинска пейка.

— Момчета, вие какво ще кажете? Да гоним ли тринадесетте милиона лири на леля ви Мери? Ако искате, ще оспорвам — иначе няма.

— Но ние можем да си останем в Дройда: нали там така е казано? — запита Боб.

Отвърна му Хари:

— Никой не може да ви мръдне от Дройда, докато е жив и един от внуците на баща ви.