Старицата се изсмя подигравателно.

— Не желая да говорим за твоята скъпоценна Меги! Няма повече да те видя и затова не искам да си губя времето в приказки за нея. Сега за писмото. Искам да ми се закълнеш в свещеническия си сан, че няма да го разпечатваш, докато не видиш с очите си мъртвото ми тяло, и че тогава ще го прочетеш незабавно, преди да са ме погребали. Закълни се!

— Няма нужда да се кълна, Мери. Ще направя както искате.

— Закълни ми се, иначе ще си го взема!

Той вдигна рамене.

— Добре тогава. Кълна се в свещеническия си сан да не разпечатвам писмото, докато не ви видя мъртва, а после да го прочета, преди да са ви погребали.

— Точно така.

— Мери, не се разстройвайте, моля ви. Това е само въображение. Утре сутрин ще се смеете над всичко това.

— Няма да видя утрото. Тази нощ ще умра. Не съм толкова слаба, че да робувам на удоволствието да те виждам. Каква развръзка, а? Това е всичко! Сега си лягам. Ще ме придружиш ли до горе?

Той не й вярваше, но разбра, че няма смисъл да спори, а тя не беше в такова настроение, че да я разсее с шеги. Единствено бог решава кога да умре човек — освен ако някой не се възползува от даденото му право да си отнеме сам живота. А тя каза, че няма да го направи. Затова той й помогна да се изкачи задъхана по стълбите, а горе взе ръцете й в своите и се наведе да ги целуне. Тя ги дръпна.

— Тази вечер не така, Ралф! Целуни ме по устата, като че сме влюбени.

На силната светлина от полилея, на който за празника бяха запалили четиристотин восъчни свещи, тя прочете по лицето му отвращение, инстинктивен ужас; тогава поиска да умре, поиска го силно и неустоимо.

— Мери, аз съм духовник! Не мога!

Тя се изсмя, остро, зловещо.

— О, Ралф, какъв измамник си ти! Нито мъж, нито свещеник! И като си помисля, че веднъж имаше дори дързостта да ми предложиш да се любим! Толкова ли беше сигурен, че ще ти откажа? Как съжалявам, че ти отказах! Душата си бих дала да видя как ще се измъкнеш, ако онази нощ се повтори. Измамник, измамник! Такъв си ти, Ралф! Безсилен, ненужен измамник! Безсилен като мъж, безсилен като свещеник! Ти не би могъл да станеш мъж и заради самата Дева Мария! Някога бил ли си мъж, отец де Брикасар? Измамник такъв!



Навън още не беше се зазорило, дори и не просветляваше. Мрак, гъст и топъл, обгръщаше Дройда. Веселбата беше станала прекалено шумна — ако наблизо имаше съседска къща, отдавна да бяха извикали полиция. На верандата някой повръщаше обилно и шумно, а край една купа сено две смътни фигури се бяха прегърнали. Като гледаше да не се приближава нито до единия, нито до другите, отец Ралф безшумно закрачи през меката прясно окосена ливада, но мислите му така го терзаеха, че той нито знаеше, нито го бе грижа къде върви. Искаше само да се махне от нея, от ужасния стар паяк, толкова сигурен, че в тази прекрасна нощ тъче пашкула на своята смърт. В такъв ранен час горещината не беше мъчителна. Въздухът се движеше тежко и едва-едва, витаеха томителни ухания на борония и на рози и цареше божествен покой, познат само в тропика и субтропика. О, господи, колко е хубаво да се живее, да се диша! Да се слееш с нощта, да живееш, да си свободен!

Той спря в другия край на ливадата и вдигна очи към небето, сякаш инстинктивно търсеше там господ. Да, някъде там горе, сред трепкащите точици светлина, тъй чисти и неземни… Как казваха за нощното небе? Че като се вдигне синият похлупак на деня, човек може да надникне във вечността. Нищо друго освен звездната панорама не би могло да убеди човека, че бог съществува.

Тя е права естествено. Измамник, истински измамник. Нито свещеник, нито мъж. Просто човек, който иска да знае как да бъде двете. Не! Не и двете! Не можеш да бъдеш едновременно и свещеник, и мъж — ако си мъж, значи, да не си свещеник. „Защо изобщо се заплетох в мрежата и? Отровата и е силна, може би по-силна, отколкото предполагах. Какво ли има в писмото? Само Мери може така да ме измъчва. Какво ли знае и какво само подозира? А какво ли има да се знае или да се подозира? Само безсилие и самота. Съмнения и болка. Постоянна болка. Но ти грешиш, Мери. Аз мога да бъда мъж. Само че не искам и години наред съм се опитвал да докажа на себе си, че съм в състояние да надвия, да овладея, да подчиня мъжа в мен. Защото само обикновеният човек доказва своята мъжественост, а аз съм свещеник.“

Някой ридаеше на гробището. Меги, разбира се. На кого друг би му дошло наум да иде там? Той повдигна полите на расото си и прекрачи през желязната оградка с чувството, че му предстоеше разговор и с Меги тази нощ. Щом като се беше заел да се обясни с едната от жените в своя живот, неизбежно трябваше да го стори и с другата. Насмешливото му отчуждение се завръщаше — о, тя не можеше за дълго да го прогони у него… колкото и силна да беше отровата й. Проклет стар паяк! Господ да я убие!

— Не плачи, мила ми Меги — заговори я той, като седна на росната трева до нея. — Ето, вземи — обзалагам се, че нямаш чиста кърпичка. Вие, жените, все нямате. Ето ти моята да си изтриеш очите като добро момиче.

Тя пое кърпата и послушно изтри сълзите.

— Не си преоблякла дори хубавата си рокля. От полунощ ли седиш тук?

— Да.

— Знаят ли Боб и Джек къде си?

— Казах им, че си лягам.

— Какво има, Меги?

— Дори не ме заговорихте тази вечер!

— А! Така си и мислех. Слушай, Меги, погледни ме.

Далеч на изток се бе появило перлено сияние, гъстият мрак отстъпваше и ранобудните петли на Дройда поздравяваха зората. Така че той можа да види как дори продължителният плач не бе нарушил красотата на очите й.

— Меги, ти беше несравнимо най-красивото момиче на празненството, а всички знаят, че аз идвам в Дройда по-често, отколкото е необходимо. Тъй като съм свещеник, трябва да съм извън всяко подозрение — нещо като жената на Цезар, — но боя се, че мислите на хората не са така невинни. За свещеник съм млад и не изглеждам зле. — Той замълча, представяйки си как Мери Карсън би посрещнала подобен намек, и беззвучно се изсмя. — Ако бях проявил и най-малко внимание към теб, за часове щеше да се разчуе из Гили. Та чак и телефонните жици из околността ще забръмчат от приказки. Разбираш ли какво имам пред вид?

Тя поклати глава; подстриганите къдрици светлееха в настъпващото утро.

— Още си млада наистина, за да знаеш как стоят нещата на този свят, но трябва да се научиш и, изглежда, все на мен се пада да те просвещавам, а? Исках да ти кажа, че хората ще започнат да мислят, че се интересувам от теб като мъж, а не като свещеник.

— Отче!

— Не е хубаво, нали? — засмя се той. — Но точно така биха казали хората, уверявам те. Виждаш ли, Меги, ти вече не си малко момиче. Ти си млада дама. Но още не си се научила да прикриваш чувствата си към мен и ако бях те заговорил пред очите на всички онези хора, ти щеше да ме гледаш по начин, който би бил зле изтълкуван.

Тя го гледаше странно, някаква внезапна непроницаемост бе засенила очите й, после се извърна рязко и той виждаше само профила й.

— Да, разбирам. Колко глупава съм била да не го разбера досега.

— Не е ли време вече да се прибираш? Сигурен съм че всички ще спят до късно, но ако случайно някой се събуди в обичайния час, ще изпаднеш в неудобно положение. А не можеш да кажеш, че си била с мен Меги — дори и на родителите си.

Тя стана и задържа погледа си надолу към него.

— Прибирам се, отче. Но ми се ще да ви познаваха по-добре и тогава никога не биха си помислили такива неща за вас. Вие просто не сте такъв човек, нали?

Кой знае защо, от думите й го заболя, заболя го дълбоко в душата, където жестокият присмех на Мери Карсън не беше стигнал.

— Да, Меги, права си. Не съм такъв човек. — Той скочи на крака, усмихвайки се тъжно. — Ще се учудиш ли, ако ти кажа, че бих искал да не е така? — Той сложи ръка на челото си. — О, как бих искал да не е така! Върви си Меги, върви си!

Лицето й беше помръкнало.

— Лека нощ, отче.

Той взе ръцете й в своите, наведе се и ги целуна.

— Лека нощ, скъпа моя Меги.

Проследи я с поглед как върви през гробовете, как прекрачва оградата. В роклята на розови пъпки отдалечаващата се фигура беше изящна, женствена и сякаш безплътна. Пепел от рози.

— Точно пепел от рози — обърна се той към ангела.

Автомобилите напускаха шумно Дройда, когато той се прибираше по пътеката — празненството най-сетне бе свършило. Вътре музикантите прибираха инструментите си, залитайки от рома и от изтощение, а уморените прислужнички и онези, наети за вечерта, се бяха заели да разтребват. Отец Ралф кимна на мисис Смит.

— Идете всички да спите. Много по-лесно ще си свършите работата, когато си отспите. Ще се погрижа мисис Карсън да не се сърди.

— Искате ли да хапнете нещо, отче?

— За бога, не! Лягам си веднага.



Късно следобед една ръка докосна рамото му. Безсилен да отвори очи, той посегна пипнешком да я задържи и се опита да я допре до бузата си.

— Меги! — прошепна той.

— Отче, отче! Събудете се, моля ви!

Като чу гласа на мисис Смит, веднага отвори широко очи.

— Какво има, мисис Смит?

— Мисис Карсън, отче… Мъртва!

Часовникът му показваше шест вечерта; замаян от тежкия унес, в който го бе потопила страхотната горещина през деня, той с мъка съблече пижамата и надяна свещеническите си дрехи, преметна на врата си тесен пурпурен епитрахил, взе миро, светена вода, големия сребърен кръст и кехлибарената броеница. И през ум не му мина да се усъмни в думите на мисис Смит; беше сигурен, че паякът е мъртъв. Дали все пак не беше глътнала нещо? Само се молеше, ако беше така, да не е останало никакво доказателство в стаята, а и докторът да не забележи нищо. И каква ли полза имаше да я миросва? Но трябваше да го направи. Ако откаже, ще има аутопсия и всякакви други усложнения. И не че се колебаеше заради внезапното си подозрение, че се е самоубила, а просто му се струваше скверно да полага нещо свято върху тялото на Мери Карсън.