Отец Ралф не заговори Меги нито но време на вечерята, нито след нея и през цялата вечер старателно я отбягваше. Засегната, тя го диреше с очи, където и да мръднеше той из залата. Той усещаше погледа й и изгаряше от желание да спре до стола й и да й обясни, че заради доброто й име (пък и за неговото) не е уместно да й обръща повече внимание, отколкото например на мис Кармайкъл, мис Гордън или мис О’Мара. Също като Меги и той не танцуваше, но върху двамата бяха насочени много погледи — те бяха несравнимо най-красивите в залата.

Част от него я ненавиждаше, каквато бе тази вечер — с късата коса, с хубавата рокля, с изящните копринени пантофки в цвят на прашец от рози и с токчета по два инча: тя се беше източила и фигурата й бе станала много женствена. Но с другата част на душата си беше ужасно горд, че тя засенчва всички останали девойки. Мис Кармайкъл например имаше патрициански черти, но й липсваше великолепието на тези огнено златисти коси; мис Кинг носеше прекрасни руси плитки, но нямаше и следа от изящество във фигурата й, а мис Макейл с поразителното си тяло приличаше в лицето на кон, който гризе ябълка през телена ограда. Въпреки това отец Ралф изпитваше силно желание да върне времето назад: не искаше Меги да пораства, искаше да си остане все малкото момиченце, на което гледаше като на скъпоценност. Върху лицето на Пади той долови отражението на собствените си мисли и се усмихна леко. Какво блаженство би било поне веднъж в живота си да покаже своите истински чувства! Но навикът, дисциплината и благоразумието бяха твърде дълбоко вкоренени в него.

С напредването на вечерта танците ставаха все по-свободни; от шампанско и уиски се премина на ром и бира; атмосферата взе да напомня повече на селски празник, устроен по обичая след приключване на стригането. Към два часа сутринта — ако липсваха ратаи и прислужнички — балът щеше да прилича на една от забавите, каквито редовно ставаха в околностите на Гили.

Пади и Фий още бяха там, но точно в полунощ Боб и Джек си тръгнаха заедно с Меги. Фий и Пади не забелязаха това — те се забавляваха твърде много. Децата им не умееха да танцуват, но те двамата танцуваха добре и почти без почивка, по-често един с друг. Като ги гледаше, на отец Ралф му се стори, че между тях има по-голяма хармония навярно защото твърде рядко можеха да бъдат сами и на спокойствие. Не си спомняше да ги е виждал без поне едно дете край тях и си помисли, че на родители с големи семейства сигурно не е лесно да останат от време на време насаме — освен вечер в спалнята, където естествено ги вълнуваха други неща и не им беше до разговори. Пади беше винаги весел и жизнерадостен, но Фий тази вечер буквално блестеше и когато Пади отиде да покани от вежливост съпругата на някакъв фермер, тя веднага бе заобиколена от кавалери, нетърпеливи да танцуват с нея. А много други жени, значително по-млади, скучаеха седнали край стената и никой не ги канеше.

Отец Ралф нямаше много време да наблюдава двамата Клийри. Почувствал се с десет години по-млад, той се оживи, щом Меги напусна залата, и смая всичките госпожици — Хоуптън, Макейл, Гордън и О’Мара, като изтанцува, и то безупречно, с мис Кармайкъл един от най-модерните танци. След това започна да кани наред момичетата в залата, та дори и грозничката мис Пу. А тъй като по това време всички се държаха вече съвсем непринудено и излъчваха благосклонност, никой и не помисли да упреква свещеника. Нито пък някой можеше да каже, че дъщеря му не е успяла да танцува с отец де Брикасар. Разбира се, на обществено място той никога не би и помислил да танцува, но колко хубаво беше да видиш поне веднъж как един мил човек като него се весели.

В три часа Мери Карсън стана и се прозя.

— Не, не прекъсвайте празненството! Ако съм уморена, както и съм, мога да си легна и точно това ще направя. Но има още много за ядене и пиене, оркестърът е нает да свири, докато има макар и само един човек, на когото му се танцува, а малкото шум само ще ме приспи по-бързо. Отче, бихте ли ми помогнали да се кача по стълбите?

Щом излязоха от залата, тя не сви към величественото стълбище; облегната тежко на ръката му, поведе свещеника към кабинета си. Вратата беше заключена. Тя почака той да завърти ключа, който му подаде, и влезе пред него.

— Чудесен празник, Мери — заговори той.

— Моят последен празник.

— Не говорете така, мила.

— Защо не? Уморена съм от живота, Ралф, и ще спра дотук. — В студените й очи имаше насмешка. — Не ми ли вярваш? Повече от седемдесет години правя точно каквото искам и когато искам и ако смъртта си въобразява, че тя ще решава кога ще ме прибере, много се лъже. Ще умра, когато аз реша, и то без самоубийство. Нашата воля ни кара да се вкопчваме в живота, Ралф, затова не е трудно да спрем, когато наистина пожелаем. А аз съм уморена и искам да спра. Толкова е просто.

Той също беше уморен, но не точно от живота, а от безкрайното лавиране, от климата, от липсата на приятели със същите интереси, от самия себе си. Кабинетът беше слабо осветен от високата газена лампа със скъпо рубинено стъкло, което хвърляше прозирна сянка върху лицето на Мери Карсън и придаваше на властните й скули нещо демонично. Краката и гърбът го боляха — отдавна не беше танцувал толкова, макар да се гордееше, че не изостава от новостите в светския живот. На тридесет и пет години и само свещеник в провинцията. А какво стана с кариерата му в църквата? Свърши още преди да е започнала. Ех, младежки мечти! Тези непредпазливи младежки приказки, тази младежка избухливост! Не се беше оказал достатъчно силен да издържи на изпитанието. Но нямаше да повтори същата грешка вече никога, никога вече…

Той се размърда нетърпеливо, въздъхна. Каква полза? Втори път нямаше да му се удаде такъв случай. Време е да си даде ясна сметка за това, време е да престане да се надява и да мечтае.

— Спомняш ли си, като ти казах, Ралф, че ще те надхитря? Че ще те уловя в собствената ти клопка?

Сухият й старчески глас го изтръгна от унеса, който го бе обладал поради умората. Той погледна към Мери Карсън и се усмихна.

— Мила Мери, никога не забравям думите ви. Не знам какво бих правил без вас тези седем години. Острият ви ум, вашата жлъч, вашата проницателност…

— Ако бях по-млада, щях да те привлека с друго, Ралф. Нямаш представа как съм копняла да хвърля през прозореца тридесет години от живота си. Ако сатаната бе дошъл при мен и бе предложил да купи душата ми, за да ми върне младостта, бих я продала начаса, и то без да съжалявам за сделката като онзи глупак Фауст. Но няма сатана. Знаеш ли, никога не съм могла да повярвам нито в бога, нито в сатаната. Нямам ни най-малко доказателство за това, че съществуват. А ти?

— Аз също. Но вярата не почива на доказателства за съществуването им, Мери. Трябва просто да се вярва и това е пробният камък на религията. Без вяра няма нищо.

— Твърде съмнителна догма.

— Може би. Според мен вярата се ражда у човека. Самият аз непрестанно се боря за нея и никога няма да отстъпя.

— Ще ми се да те унищожа.

Сините му очи се смееха, придобили сив оттенък от светлината на лампата.

— Естествено, мила ми Мери! Знам това добре.

— Но знаеш ли защо?

Облъхна го ужасяваща нежност, почти нахлу в него, но той се бореше ожесточено.

— Знам, Мери, и повярвайте ми, много съжалявам.

— Освен майка ти, колко други жени са те обичали?

— Чудя се дали майка ми ме е обичала. Във всеки случай накрая ме мразеше. Както и повечето жени. Трябвало е да ме нарекат Иполит.

— Охо! Това вече говори много!

— А колкото до други жени, мисля, че само Меги… Но тя е още малка. Сигурно няма да преувелича, ако кажа, че стотици жени са ме искали, но дали са ме обичали? Много се съмнявам.

— Аз те обичам — каза тя прочувствено.

— Не, не ме обичате. Аз съм само тръпката на вашите старини. Напомням ви за онова, което не можете да направите поради възрастта си.

— Грешиш. Обичам те. Боже, колко много те обичам! Нима мислиш, че годините ми го изключват автоматично? Добре тогава, отче де Брикасар, чуй какво ще ти кажа. Вътре в това противно тяло аз все още съм млада — способна съм да чувствувам, да мечтая, да беснея срещу ограниченията, които ми налага това тяло. Старостта е най-суровото наказание, което нашият отмъстителен бог ни налага. Защо не направи да остарява и душата ни? — Тя се изпъна назад в стола и притвори очи, а зъбите й грозно се показаха. — Аз ще ида в ада, разбира се. Но преди това се надявам да успея да кажа на господа какво подло, зло и жалко подобие на бог е той.

— Много отдавна сте вдовица, Мери. Бог ви е дал възможност да избирате. Могла сте да се омъжите повторно. А щом сте решили да не го правите и поради това самотата ви е дотежала толкова, вие сте си виновна, а не господ.

Известно време тя не проговори, вкопчила здраво ръце в дръжките на креслото, после се отпусна и отвори очи. Те блестяха на светлината зачервени, но не от сълзи, а от нещо по-силно, по-неудържимо. Той затаи дъх, усетил страх. Тя приличаше на паяк.

— Ралф, на бюрото ми има един плик. Би ли ми го подал, моля те!

С болка и страх той стана, отиде до бюрото, взе писмото и го огледа озадачен. Пликът не беше надписан, но беше добре запечатан с червен восък, върху който личеше нейният герб — глава на овен с едно главно „Д“. Той протегна ръка да й го подаде, но тя не го пое, а му направи знак да седне.

— За теб е — каза тя с нервен смях. — В него е лостът на съдбата ти. Моят последен и най-значителен принос в дългата ти борба. Жалко само, че няма да съм тук да видя какво ще стане. Но аз знам какво ще стане, защото те познавам, да, познавам те по-добре, отколкото предполагаш. Каква самонадеяност, а? В този плик лежи съдбата на твоя живот и твоята душа. Щом трябва да те загубя заради Меги, направих така, че и тя никога да не може да те има.

— Защо толкова много мразите Меги?

— Вече ти казах. Защото ти я обичаш.

— Но не в този смисъл, който влагате. Тя е детето, което аз никога не ще имам, розата на моя живот. Меги е само един блян, Мери, само един блян.