Те кимнаха отново.

— Внимателно се подпишете, както обикновено, и означете ясно постоянните си адреси. Все ми е едно дали е „до поискване“ или нещо друго, стига да могат да ви намерят, когато трябва.

Двамата я гледаха как написа името си — за пръв път почеркът й не беше сбит. Приближи се Том, заскърца мъчително с писалката по листа, после другият с големи кръгли букви написа „Ч. Хокинс“ и някакъв адрес в Сидни. Мери Карсън ги наблюдаваше внимателно. Като свършиха, тя даде всекиму по една червеникава банкнота от десет лири и ги отпрати, като строго им заръча да си затварят устата.

Меги и свещеникът отдавна се бяха изгубили от погледа й. Мери Карсън се стовари тежко на стола си, извади нов лист хартия и започна пак да пише. Този път не й вървеше така лесно и бързо. От време на време се спираше да помисли, разтегляше устни в безрадостна усмивка и продължаваше. По всичко личеше, че има много да пише — сбиваше думите и редовете плътно едни до други и въпреки това й трябваше втори лист. Накрая прочете написаното, събра листата, сгъна ги и ги пъхна в плик, който запечата с червен восък.



На празненството щяха да идат Пади, Фий, Боб, Джек и Меги, а на Хю и Стюърт — за голямо тяхно облекчение — беше възложено да пазят най-малките. Като никога досега Мери Карсън беше отворила широко кесията си, та всеки се премени в нови дрехи — най-хубавите, които можеха да се намерят в Гили.

Пади, Боб и Джек стояха като истукани с колосаните си нагръдници, високи яки и бели папийонки, черни фракове, черни панталони и бели жилетки. Всички щяха да бъдат много официални — мъжете във фракове, жените — с бални рокли.

Роклята на Фий беше от креп в особено наситен синьо-сив цвят и много й отиваше: спускаше се на меки дипли до земята, с дълбоко деколте и тесни ръкави до китките, богато обшити с мъниста — почти в стила „кралица Мери“. Подобно на същата кралица Фий беше с вдигната прическа и пищни букли по тила. От магазина в Гили бе купила огърлица и обици от изкуствени перли, но имитацията беше толкова добра, че само много набитото око можеше да познае. Прелестно ветрило от щраусови пера, боядисани в цвета на роклята й, завършваше тоалета, който в същност беше по-скромен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. А времето беше необичайно горещо и в седем вечерта термометърът още показваше над 37 градуса.

Когато Фий и Пади излязоха от стаята си, момчетата ахнаха: през живота си не бяха виждали своите родители така царствено красиви, така празнични. Със своите шейсет и една години Пади имаше изискания вид на дипломат, а Фий изведнъж се бе подмладила с десет години и никой не можеше да й даде нейните четирийсет и осем — хубава, жизнена и загадъчно усмихната. Джимс и Патси се разреваха и не искаха да погледнат вече мама и татко, докато не станат пак като преди. Сред всеобщото смайване изискаността беше забравена, мама и татко се държаха както обикновено и скоро близнаците грейнаха от възторг.

Но погледите на всички останаха най-дълго вперени в Меги. Спомнила си навярно собствената младост и ядосана, че другите момичета бяха поръчали роклите си направо от Сидни, шивачката в Гили вложи цялото си сърце в роклята на Меги. Тя беше без ръкави и с драпирано дълбоко деколте. Фий не беше много съгласна, но Меги я молеше настойчиво, а шивачката я увери, че всички момичета ще бъдат облечени така — нали тя не иска да се подиграват на дъщеря й, че е провинциална и старомодна? Най-сетне Фий отстъпи великодушно. Направена от креп-жоржет и тежък шифон, роклята беше съвсем леко вталена, но имаше широк колан от същия плат на височината на ханша. Беше убито пепеляво розова — по това време наричаха този цвят „пепел от рози“, а шивачката избродира по нея и ситни розови пъпки. Меги се беше подстригала съвсем късо — по модата, проникнала вече дори сред момичетата от Гили. Въпреки това косата й си оставаше прекалено къдрава, но така й отиваше повече, отколкото дълга.

Пади понечи да се скара, защото това не беше неговата малка Меги, но бързо затвори уста и думите останаха неизречени: още помнеше поуката от онази сцена с Франк в презвитерството, много отдавна. Не, той не можеше вечно да я има за малко момиче — тя беше млада жена, и без това смутена от поразителната промяна, която й разкри огледалото. Защо да измъчва още повече клетото създание?

Той се усмихна нежно и й подаде ръка:

— О, Меги, колко си хубава! Ела, ела, аз ще те водя, а Боб и Джек ще водят майка ти.

Само след месец тя щеше да навърши седемнайсет години и за пръв път през живота си Пади се почувствува наистина стар. Но Меги беше най-скъпото му същество и нищо не биваше да развали първия й празник с големите.

Те вървяха до господарската къща бавно и пристигнаха много преди другите гости, защото трябваше да вечерят с Мери Карсън и после да й помагат при посрещане на поканените. Никой не искаше да е с мръсни обувки и след една миля път през прахта на Дройда трябваше да се отбият в готварницата да си лъснат обувките и да изчеткат прахта от панталоните и полите на роклите.

Отец Ралф беше в расо — както обикновено — и никое мъжко вечерно облекло не би му отивало така добре, както тази строга дреха с леко разширяващи се надолу линии, с безбройните малки платнени копчета от горе до долу и широкият колан с пурпурни краища, както изискваше неговият сан.

Мери Карсън бе решила да е в бял атлаз с бяла дантела и бяло щраусово ветрило. Фий я загледа изумена, нарушила обичайното си безразличие. Роклята на Мери бе нелепо булчинска и дразнещо неподходяща — защо, за бога, се беше натруфила като нарисувана стара мома, която се прави на булка? Напоследък беше и много затлъстяла, от което изглеждаше още по-зле.

Но Пади, изглежда, не намираше нищо нередно и целият грейнал, отиде да се ръкува със сестра си. Какъв мил човек — помисли си отец Ралф, като гледаше тази кратка сцена, която му беше забавна, но и безразлична.

— О, Мери! Колко добре изглеждаш! Като младо момиче!

В действителност тя изглеждаше точно като кралица Виктория на онази прочута снимка, направена малко преди смъртта й. Дълбоките бръчки личаха от двете страни на властния й нос, упоритата уста бе свита, малко изпъкналите студени очи бяха вторачени, без да мигат, в Меги. А красивите очи на отец Ралф се плъзнаха от племенницата към лелята и отново се върнаха на племенницата. Мери Карсън се усмихна на Пади и го хвана под ръка:

— Можеш вече да ме отведеш на вечеря, Падрайк. Отец де Брикасар ще придружи Фиона, а момчетата ще вземат Мегън помежду си. — И извръщайки глава назад, тя през рамо попита Меги: — Ще танцуваш ли тази вечер, Мегън?

— Тя е още малка, Мери. Няма седемнайсет — отвърна бързо Пади, като си спомни още един свой родителски пропуск: никое от децата му не умееше да танцува.

— Колко жалко! — забеляза Мери Карсън.

Приемът беше прекрасен, пищен, блестящ, великолепен — тези определения се чуваха наоколо най-често. Там беше Ройъл О’Мара от Инишмъри, на двеста мили оттук — бе дошъл от най-далеч с жена си, синовете си и единствената си дъщеря. Хората, които живееха около Гили, рядко биха пропътували двеста мили дори за мач на крикет, а какво остава за някакво си празненство. Беше и Дънкън Гордън от Ийч Юсидж, когото никой не можеше да накара да обясни защо е нарекъл толкова отдалечената си от океана ферма с шотландско-галското наименование за „морско конче“. Дошъл беше и Мартин Кинг с жена си, със сина си Ентъни и неговата жена. Мартин се смяташе за най-старият заселник — аристократ в Гили, понеже Мери Карсън — като жена — не можеше да носи това звание. Бяха и Ивън Пу от Брейк-и-Пул, Доминик О’Рурк от Дибън-Дибън, Хори Хоуптън от Бийл-Бийл и още десетки други.

Почти всички бяха от католически родове, а някои се гордееха с англосаксонските си имена: броят на ирландци, шотландци и уелсци беше приблизително еднакъв. Там, по родните си места, бяха загубили надежда да получат национална самостоятелност, а католиците в Шотландия и Уелс бяха гледани с лошо око от местните протестанти. Но тук, на хиляди квадратни мили около Гилънбоун, те бяха лордове, по-истински и от английските, господари на всичко, докъдето поглед стига. Дройда, най-голямото имение, надхвърляше по площ няколко европейски кралства. Хей вие, принцове на Монако и херцози на Лихтенщайн, внимавайте! Мери Карсън е по-велика. И ето ги сега как се носеха във валс под звуците на лъскавите инструменти на музикантите, дошли чак от Сидни, или се отдръпваха встрани да погледат със задоволство децата си, танцуващи чарлстон, как поглъщаха пирожките с омари и изстудените сурови стриди, пиеха петнайсетгодишното френско шампанско и дванайсетгодишно шотландско малцово уиски. Ако ги попитаха, биха си признали, че предпочитат да ядат печено агнешко бутче или осолено говеждо и да пият евтиния силен ром „Бъндаберг“ или бира „Графтън“ направо от бъчвата. Но колко приятно беше да знаят, че щом поискат, могат да имат и по-изисканите неща на този свят.

Вярно, имаше и оскъдни години, и то не малко. Парите от добрия добив на вълна биваха грижливо скътвани за черни дни, защото никой не можеше да предвиди кога ще вали. Но засега всичко вървеше добре, и то от доста време, а в Гили нямаше за какво толкова да се харчат пари. Пък и родени из необятния чернозем на Северозапада, за тях нямаше другаде по-хубаво място. Носталгията не ги пращаше на поклонение в родината на прадедите им — вместо да ги приласкае, тя беше поругала религията им. А Австралия беше гостоприемна към католиците и не ги унижаваше. Северозападът на Нови Южен Уелс бе станал истинската им родина.

При това тази вечер пиршеството беше за сметка на Мери Карсън. А тя можеше да си го позволи. Мълвеше се, че можела да купи и краля на Англия дори. Имаше акции в стоманодобива, в цветната металургия, в медните и златните мини и на още сто други места — все такива, които носеха печалба и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Дройда отдавна вече не бе основният източник на доходите й, а само едно изгодно хоби.