— А защо спира кръвта, когато чакат бебе?

— Не зная, наистина не зная. Съжалявам, Меги.

— А защо кръвта ми тече отдолу, отче?

Той стрелна с поглед ангела, който го гледаше най-спокойно, далеч от женските грижи. Отец Ралф изпадаше във все по-затруднено положение. Интересно: колко е настойчива сега, след като обикновено е така сдържана. Но съзнавайки, че е станал извор на познанията й за всичко онова, което не намираше в книгите, и като я познаваше достатъчно добре, той не можеше да си позволи да издаде с нещо смущението или неудобството си. Тя би се затворила в себе си и вече не би го питала за нищо. Затова й отвърна търпеливо:

— Не точно отдолу, Меги. Там има и един друг канал, който е във връзка с раждането на деца.

— А, през него излизат, искате да кажете — зарадва се тя. — Пък аз винаги съм се чудила как излизат бебетата.

Той се засмя широко и я свали от пиедестала.

— Сега вече знаеш. А знаеш ли как се получават бебетата, Меги?

— О, да! — отвърна тя важно, доволна, че най-после знае нещо. — Поникват, отче.

— И от какво поникват?

— Когато много силно ги искаш…

— Кой ти е казал това?

— Никой. Сама го разбрах.

Отец Ралф притвори очи и си каза, че не могат да го нарекат страхливец, загдето е оставил разговорът да свърши тук. Можеше само да я съжалява, но не и да й помогне повече от това. Което не може, не може. Някои неща бяха наистина невъзможни.

7

Мери Карсън навършваше седемдесет и две години и смяташе да устрои най-голямото празненство в Дройда от петдесет години насам. Рожденият й ден се падаше в началото на ноември, когато е горещо, но още поносимо — поне за жителите на Гили.

— И к’во излезе, мисис Смит? — пошепна Мини. — К’во излиза — че била родена на трети ноември, а?

— Какво си си наумила, Мин? — недоумяваше икономката. Келтската загадъчност на Мини дразнеше здравите й английски нерви.

— Ами тя била Скорпион, а? Жена Скорпион, и как още!

— Представа нямам за какво говориш, Мин.

— Най-лошият знак, под който може да се роди една жена, миличка мисис Смит. Ой, дъщери на дявола са те! Помнете ми думата — намеси се Кет, ококорила очи, и се прекръсти.

— Ама наистина, Мини, ти и Кет сте невъзможни! — каза мисис Смит съвсем невъзмутима.

Но всеобщата възбуда растеше все повече. Старият паяк от креслото си точно в центъра на своята мрежа издаваше неспирен поток от заповеди: това да се направи, онова да се направи, тези и тези неща да се извадят, еди-какво си да се прибере. Двете ирландски прислужници тичаха насам-натам, излъскваха сребърните прибори, миеха скъпите порцеланови сервизи, превръщаха параклиса отново в приемна и подреждаха съседните столови.

Повече да пречат, отколкото да помагат, двете най-малки момчета на Клийри се въртяха около Стюърт и няколкото общи работници, които окосиха тревата и оплевиха цветните лехи, поръсиха верандите с влажни стърготини, за да изчистят прахта между испанските керамични плочки, и настъргаха тебешир по пода на салона, за да може по-леко да се танцува. Оркестърът на Кларънс О’Туул щеше да дойде чак от Сидни, както и стридите, скаридите, раците и омарите; за временни помощнички бяха наети няколко жени от Гили. Закипя цялата област от Рудна Хуниш през Инишмъри и Бугела до Нарингенг.

Когато из облицованите с мрамор коридори отекнаха необичайните шумове от местене на мебели и се разнесоха човешки викове, Мери Карсън се премести от креслото зад бюрото си, извади лист тънка хартия, потопи перото в мастилницата и започна да пише. Не се колебаеше, нито спираше да се замисли над мястото на някоя запетая. От пет години насам беше подреждала грижливо в ума си всяка сложна фраза, докато всичко бе станало идеално точно. Не след дълго привърши, изписвайки два листа, на втория от които повече от една четвърт остана празна. Сложи и последната точка и постоя още малко на мястото си. Стилното й бюро беше до един от големите прозорци, така че бе достатъчно да извърне глава, и обхващаше с поглед цялата градина. Смях, долетял отвън, я накара да се обърне небрежно, но после се вбеси. Дявол да го вземе и него, и тази негова любимка!

Отец Ралф беше научил Меги да язди. Макар и израснала в селско семейство, тя не беше възсядала кон и свещеникът се зае да запълни този пропуск. Колкото и странно, дъщерите на бедните селски семейства яздеха рядко. Това беше развлечение за богатите млади жени както на село, така и в града. А момичетата с потеклото на Меги караха двуколки или цял впряг товарни коне, дори трактори и понякога коли, но не яздеха. Да екипираш дъщеря си за езда, струваше скъпо.

Отец Ралф бе донесъл от Гили еластични къси ботушки и брич от мек вълнен плат, които тупна шумно на кухненската маса у Клийри. Пади, изненадан, вдигна поглед от книгата, която четеше след вечеря.

— Какво сте донесли, отче?

— Дрехи за езда на Меги.

— Какво? — гръмна гласът на Пади.

— Какво? — пригласи му тънкото гласче на Меги.

— Дрехи за езда на Меги. Честно казано, Пади, ти си истински глупак! Наследник си на най-голямата и най-богата ферма в Нови Южен Уелс, а да не научиш дъщеря си да язди кон! Как мислиш, че ще заеме мястото си между мис Кармайкъл, мис Хоуптън и мисис Ентъни Кинг — все добри ездачки? Меги трябва да се научи да язди както по дамски, така и по мъжки, разбра ли? Виждам, че не ти е до това и затова ще я уча аз, а ако ти не одобряваш — твоя си работа. И да й пречи на домакинските задължения, много съжалявам. По няколко часа в седмицата Фий просто ще трябва да се оправя без Меги. Това е.

Колкото и да искаше, Пади не можеше да спори с един свещеник. И Меги скоро се научи да язди. Години наред беше мечтала за това и даже веднъж се осмели плахо да попита баща си може ли, но той забрави начаса и тя не повтори въпроса си, мислейки, че това е начинът, по който татко казва „не“. Да учи нещо под ръководството на отец Ралф, представляваше за нея голяма радост, тя обаче не я показваше, защото досегашното й благоговение пред него се бе превърнало вече в пламенно девическо увлечение. Съзнавайки, че това в никой случай не можеше да се сбъдне, тя все пак си позволи удоволствието да го сънува, да си мечтае той да я вземе в прегръдките си и да я целуне. По-далеч от това въображението й не можеше да стигне, защото тя нямаше представа какво идва после и изобщо, че има нещо друго. А и да знаеше, че не бива да се сънува така един свещеник, тя едва ли можеше да си наложи да не го прави. Единственото, което й оставаше, беше да внимава той да не разбере нищо за волностите на нейните мисли.

Мери Карсън гледаше през прозореца на стаята си отец Ралф и Меги да се връщат от конюшнята, която беше между Къщата и жилището на главния пастир. Мъжете във фермата яздеха необучени коне, които през живота си не бяха вкарвани в конюшня и шареха из двора, впрегнати в работа, или пасяха из тревата, щом ги разпрегнеха. В Дройда имаше конюшня, макар че сега я използуваше само отец Ралф. Мери Карсън държеше две чистокръвни кобили на негово разположение: грубите работни коне не подхождаха на отец Ралф. Когато той я попита дали и Меги може да използва конете му, тя нямаше как да му откаже. Момичето й беше племенница и той имаше право — Меги наистина трябваше да се научи да язди прилично.

До мозъка на старите си болни кости Мери Карсън се измъчваше от желанието да откаже или поне да язди с тях. Но нито можеше да откаже, нито вече да яхне кон. И тя се задушаваше от жлъч, като ги гледаше сега как крачат заедно през тревата — мъжът в бричове, високи ботуши и бяла риза, грациозен като танцьор, и до него момичето, стройно в бричовете си, красиво по момчешки. От тях се излъчваше непринудено приятелство и за стотен път Мери Карсън се запита защо на никой друг освен на нея не се зловидят близките им, почти сърдечни отношения. Пади се радваше много, Фий — мумия такава! — както обикновено не казваше нищо, а момчетата ги считаха като брат и сестра. Дали защото самата тя обичаше Ралф де Брикасар, та виждаше онова, което никой друг не забелязваше? Или просто си въобразяваше и това бе наистина само приятелство между един мъж на около тридесет и пет години и момиче, което още не е станало жена? Глупости! Никой мъж на тридесет и пет, дори и Ралф де Брикасар, не можеше да остане сляп за разцъфващата роза. Дори и Ралф де Брикасар ли? Ами да! Та тъкмо Ралф де Брикасар! Нищо не убягваше на този човек.

Ръката й трепереше; писалката изпръска с тъмносини петна долната част на листа. Кокалестите пръсти измъкнаха нов лист от преградката, потопиха отново писалката в мастилото и преписаха текста така уверено, както и първия път. Тогава тя се надигна от стола и придвижи месестото си тяло към вратата.

— Мини! Мини! — провикна се тя.

— Господ да ни е на помощ, това е тя! — чу се ясно гласът на момичето откъм салона отсреща. Луничавото й лице, ни младо, ни старо, се показа на вратата. — К’во желаете, мисис Карсън? — попита тя, като не разбираше защо старицата не позвъни за мисис Смит, както й беше навикът.

— Върви да намериш Том и работника, дето прави оградите. Прати ми ги веднага.

— Да не викна ли първо на мисис Смит?

— Не! Правѝ, каквото ти се казва, момиче!

Градинарят Том беше стар, съсухрен човек, който преди седемнайсет години бе минал случайно оттук с торбичка и канчета на рамо и се бе заловил уж временно за работа, но после се влюби в градините на Дройда и не му даваше сърце да ги напусне. Работникът, който правеше оградите, скитник като другите си побратими, беше прекъснал безкрайната си работа да опъва тел между коловете в пасищата, за да поправи за празника белите колони на предната ограда. Само след няколко минути те се изправиха пред нея по работни панталони, тиранти и долни фланели, усуквайки нервно шапки в ръце.

— Можете ли да пишете? — попита ги Мери Карсън.

Те кимнаха, преглъщайки от смущение.

— Добре. Искам да видите как подписвам този лист, а после да си напишете имената и адресите точно под моя подпис. Разбрахте ли ме?