Най-сетне успя да се откъсне от Мери Карсън и откри Меги в малкото гробище под сянката на бледия кротък ангел-отмъстител. Тя бе вдигнала очи към застиналия му печален лик и на лицето й бе изписан мъчителен страх. Великолепен контраст между изживяваното и изобразеното чувство — помисли си отец Ралф. Само че какво дири той тук — преследваше я като стара квачка, без изобщо да му влиза в работата какво й е, майка й и баща й трябваше сами да разберат това. Но те не забелязваха нищо и за тях тя не беше онова, което бе за него. Пък и щом е свещеник, нали трябва да дава утеха на самотните и падналите духом? Не можеше да търпи да я гледа така нещастна, но същевременно се боеше, че се явяваха все нови поводи да се обвързва с нея. Вече беше натрупал толкова много случки и спомени от нея, че го обземаше страх. Обичта му към Меги и инстинктивният му стремеж като свещеник да се отдава духом всячески се бореха с постоянния му ужас да не стане съдбоносно необходим за някого и някой да не стане съдбоносно необходим за него.

Като чу шума от стъпките му през тревата, тя се обърна към него невъзмутима, скръстила ръце в скута и забила поглед в нозете си. Той седна до нея и обгърна с ръце коленете си; расото му, надиплено небрежно, не можеше да скрие голямото изящество на грациозното тяло под него. Няма смисъл от заобикалки — реши той, — ако може, тя пак ще се изплъзне.

— Какво става с теб, Меги?

— Нищо, отче.

— Не ти вярвам.

— Моля ви, отче, недейте! За нищо на света не мога да ви кажа!

— Ех, Меги, нямаш ли доверие в мен! Можеш да ми кажеш всичко, абсолютно всичко! Та нали съм за това, нали за това съм свещеник! Избран съм да представлявам господ тук на земята и като говориш на мен, все едно, че говориш на бога, а също мога и да прощавам от името на бога. И трябва да знаеш, миличка Меги, че няма нещо на този свят, което бог да не може да прости. Трябва да ми кажеш какво ти е, обич моя, защото, ако някой може да ти помогне, това съм аз. Докато съм жив, все ще гледам да ти помагам, да бдя над теб. Нещо като ангел-закрилник, ако щеш, и то много по-добър от този мрамор над главата ти. — Той си пое въздух и се наклони напред. — Меги, ако ме обичаш, кажи ми!

Тя вкопчи длани една в друга.

— Отче, аз умирам! Болна съм от рак!

Отпърво го обзе буйно желание да се изсмее, да отприщи насъбралото се напрежение; после се вгледа в прозрачно синята кожа, в изтънелите малки ръце и силно зажадува да заплаче, да ридае, да вие от такава несправедливост, та чак небето да го чуе. Не, Меги не би могла само да си въобразява: сигурно има сериозна причина.

— Откъде знаеш, момичето ми?

Необходимо й беше много време, за да се реши, и когато заговори, той трябваше да наведе глава досам устните й, несъзнателно заел поза като при изповед, закрил с длан лице и поднесъл само изящното си ухо към гласа на грешника.

— Вече от шест месеца, отче. Получавам ужасни болки в корема, но не като от жлъчка и… ох, отче… тече ми много кръв отдолу.

Той се отдръпна назад, както не бе правил никога в изповедалнята, и впери поглед в сведената й от срам глава, обладан от толкова много и различни чувства, че не можеше да си събере мислите. Невероятно, сладостно облекчение; гняв към Фий, и то така яростен, че му идеше да я убие; удивление и възторг пред това малко създание, понесло всичко така смело; и страхотно, неудържимо объркване.

Той беше също така пленник на своето време, както и тя. Леките момичета във всеки град, където бе служил — от Дъблин до Гилънбоун, — нарочно идваха в изповедалнята да му разказват шепнешком различни измислици, които представяха за истински случки, защото ги привличаше едно-единствено нещо в него — мъжът; и не искаха да си признаят, че не е по силите им да го предизвикат. Те разказваха шепнешком как мъже осквернили всяко отвърстие на тялото им и как се отдавали на непозволени игри с други момичета, шепнеха за страсти и прелюбодеяния, а някои — с особено развито въображение — стигаха дори дотам, да му описват в подробности сексуалните си връзки с някакъв свещеник. Той ги слушаше съвсем невъзмутим, само с презрение и отвращение, защото бе минал през суровото възпитание на семинарията и трудности от този род не го плашеха. Но момичетата никога не бяха споменавали за онзи интимен процес, който ги правеше по-различни и ги караше да се срамуват.

Колкото и да се мъчеше, той не можа да удържи парещата вълна, която се надигна в него: извърнал лице зад дланта си, отец Ралф де Брикасар беше разкъсван от спазъм на унижение поради първото си изчервяване.

Но на неговата Меги не й бе станало по-леко. Щом се увери, че червенината се е оттеглила от лицето му, той се изправи, повдигна я и я настани на един мраморен пиедестал, така че лицата им да са на една височина:

— Меги, погледни ме. Чуваш ли, погледни ме!

Тя вдигна изплашените си като на преследвано животинче очи и видя, че той се усмихва. Неизказано облекчение я изпълни изведнъж. Той не би се усмихвал така, ако тя щеше да умре: знаеше добре какво представлява за него, защото той никога не го криеше.

— Меги, ти нито ще умреш, нито имаш рак. Не е моя работа да ти обяснявам какво ти е, но мисля, че е по-добре все пак да го направя. Майка ти трябваше да ти е казала още преди години и да те е подготвила; недоумявам защо не го е направила.

Той погледна нагоре към непроницаемото лице на ангела от мрамор и се изсмя странно, полузадавено.

— Господи! Какво ли не си ми възлагал да върша!

После заговори на Меги, която чакаше:

— Ще минат години, ще пораснеш, ще научиш много неща за живота и спомниш ли си днешния ден, може да изпиташ смущение, дори срам. Но недей си спомня така за този ден, Меги. В това няма нищо срамно или неудобно. И сега, както и във всичко, което върша, аз просто изпълнявам волята божия. Това е единственото ми призвание на земята и нямам право на друго. Ти беше много изплашена, имаше нужда от помощ и бог ти я изпрати в мое лице. Само това запомни, Меги. Аз съм служител на бога и говоря от негово име.

С теб става това, което става с всички жени, Меги. Веднъж на месец в продължение на няколко дни отделяш кръв. Това започва обикновено на дванадесет или тринадесет години — ти имаш ли толкова?

— На петнадесет съм, отче.

— Вече на петнадесет ли? — Той поклати глава с леко недоверие. — Е, щом казваш, че си на толкова, трябва да ти вярвам. Което значи, че си позакъсняла в сравнение с повечето момичета. Но това ще се повтаря всеки месец, докато станеш на петдесет години. При някои жени е редовно като циклите на луната, а при други може да закъснее или да избърза. Някои жени не чувстват болка, докато при други тя е много силна. Никой не знае защо има такива разлики. Но кръвотечението всеки месец е признак, че си съзряла. Знаеш ли какво означава да си съзряла?

— Разбира се, отче! Чела съм. Значи да съм пораснала.

— Добре. Това е достатъчно. Докато се повтаря кръвотечението, можеш да имаш деца. Кръвотечението е част от цикъла за създаване на потомство. Казано е, че преди грехопадението Ева не е имала менструация. Така се казва — менструация. Но когато Адам и Ева изпаднали в грях, бог наказал жената по-сурово от мъжа, защото вината за грехопадението им била в същност нейна. Тя изкусила мъжа. Спомняш ли си в Библията думите му: „В мъка ще раждаш децата си.“ Бог искал да каже, че при жената всичко, свързано с децата й, причинява болка. Голяма радост, но и голяма болка. Такава е съдбата ти, Меги, и трябва да я приемеш.

Тя не знаеше, че той по същия начин би предложил утеха и помощ на всеки от своите енориаши, макар и без да влага толкова лични чувства, пак така състрадателно, но без да участва в чуждото нещастие. И колкото и странно, може би именно поради това неговата утеха и помощ бяха още по-големи. Сякаш като се извисяваше така, ежедневните грижи неизбежно трябваше да отпаднат. Не го правеше съзнателно — никой от потърсилите при него подкрепа не оставаше с чувството, че той ги гледа отвисоко или ги обвинява за слабостта им. Много свещеници оставяха у енориашите си чувство на вина, на малоценност или примитивност, но не и той. Защото ги караше да вярват, че и той подобно на тях е преживявал своите огорчения и водил своята борба: непонятни за тях огорчения и своеобразна борба; може би, но не по-малко истински от техните собствени. Той не знаеше, нито би проумял, че ги привличаше и им допадаше не толкова с личността си, а с онова извисено, почти божествено и все пак много човешко нещо в душата му.

Колкото до Меги, той й говореше така, както й бе говорил Франк — като на равна нему. Само дето беше по-възрастен, по-мъдър и много по-образован от Франк, следователно много по-добър съветник. А колко приятен бе гласът му, с леко ирландски акцент в звучния му английски. Той разсея всичките й страхове и болка. А тя беше млада, изпълнена с любопитство, нетърпелива да узнае всичко и не я терзаеха сложните размисли на онези, които постоянно се питаха не кои са, а защо са. Той й беше приятел, скъп идол на сърцето й, новото слънце на нейния небосвод.

— Защо да не ми го кажете вие, отче? Защо трябвало мама да ми го каже?

— За това нещо се говори само между жени. Не е прието да се споменава за менструация или неразположение пред мъже и момчета. То си е просто женска работа.

— Защо?

Той поклати глава и се разсмя.

— Право да ти кажа, и аз не знам защо. Бих искал даже да не е така. Но ти трябва да ми повярваш, каквото ти казвам. Никога не говори за това с когото и да било освен с майка си, а и на нея не казвай, че си споделила с мен.

— Добре, отче, няма.

Дяволски трудно било да си майка: толкова работи трябва да помниш!

— Меги, иди си в къщи, кажи на майка си, че ти тече кръв и я питай как да се грижиш за хигиената си.

— И с мама ли става същото?

— С всички нормални жени. Но когато очакват бебе, кръвотечението спира, докато се роди бебето. По това жените познават, че ще имат бебе.