Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

„Кленси в Разлив“ беше любимото стихотворение на всички, а Банджото — любимият им поет. Грубовати и наивни, разбира се, тези стихотворения изобщо не бяха писани за литератори — те бяха от обикновени хора и за обикновени хора и по онова време повече австралийци можеха да кажат наизуст по-скоро тези стихове, отколкото стиховете на Тенисън и Уъртзуърт, изучавани в училище, защото тези двама поети черпеха вдъхновение от Англия — техните туфи от жълти нарциси и полето, осеяно цяло в асфодел, не можеха да въздействат върху въображението на Клийри, живеещи в климат, където нямаше нито едното, нито другото.

Клийри разбираха тази своеобразна австралийска поезия по-добре от мнозина, понеже Разливът беше кажи-речи, в тяхната мера, а стадата по пътищата бяха ежедневие. Пътят, по който минаваше добитъкът, се виеше покрай реката Барун — общинска земя, използвана за прехвърляне на жива стока от единия до другия край на източната половина на континента. В миналото джелепите и техните гладни стада, опустошаващи тревата, били нежелани, а воловарите направо ги ненавиждали навсякъде, когато тръгнели със стада от по двадесет до осемдесет глави през най-хубавите пасища на първите заселници. Но тъй като тези пътища за стадата бяха вече само легенда, и джелепите се помириха със скотовъдците фермери.

Минаващи от време на време наемни пастири бяха винаги добре дошли, когато се отбиваха да изпият чаша бира, да поприказват или да хапнат домашна гозба. Понякога те водеха със себе си и жени, седнали в раздрънкани стари двуколки с умърлушени впрегатни коне между тегличите сред тенджери, тигани и шишета, които се клатушкаха и подрънкваха, окачени където падне. Това бяха или най-веселите, или най-навъсените жени в тази част на континента, поели от Кинуна за Пару, от Гундиуинди за Гундагей или от Кетрин за Къри. Особени жени бяха те — не знаеха покрив над главите си, нито постеля под твърдите си като желязо гърбове. Мъж не смееше да им посегне: бяха сурови и издръжливи като земята, която неуморните им нозе оставяха зад себе си. Диви като птиците в окъпаните от слънце дървета, децата им се спотайваха зад колелата на двуколката или хукваха да се крият зад купа дърва, докато родителите им пиеха чай, увличаха се в приказки, надпреварваха се да разказват небивалици, разменяха си книги, обещаваха да предадат някакви непонятни съобщения на Хупирън Колинс или Бръмби Уотърс или разказваха невероятната история за младия Поми, който отишъл да работи в Гнарлунга. И човек някак си долавяше, че всеки от тези бездомници някъде бе копал гроб, за да зарови в него я дете, я жена, съпруг или приятел; под някой евкалипт, който той помнеше винаги, някъде по дългите пътища, отъпкани от стадата и привидно еднакви за онзи, който не знае по какъв начин сърцето различава това дърво от хилядите други.

Меги нямаше представа какво означава един толкова обикновен израз като „женски работи“, защото обстоятелствата сякаш нарочно се бяха струпали така, че да й преградят всички пътища, по които би могла да го узнае. В семейството баща й строго разделяше мъжете от жените; въпроси като заплождане или ягнене никога не се обсъждаха пред нея и майка й, а мъжете се явяваха пред тях само напълно облечени. Онези книги, от които би могла да научи нещичко, изобщо не се появяваха в Дройда, а самата тя нямаше приятелки на своята възраст, които да я просветят. Животът й бе подчинен изцяло на ежедневието в къщата, а там нямаше нищо, свързано с пола. Мери Карсън не заплождаше коне, а ги купуваше от Мартин Кинг в Бугела, който се занимаваше с това. Ако не бяха нужни за разплод, жребците бяха истинска беля и затова в Дройда не взимаха жребци. Имаше само един бик, диво и свирепо животно, до чийто обор беше забранено да се ходи, а и Меги толкова се боеше от него, че никога не го доближаваше. Кучетата държаха вързани за верига към колибите им и чифтосването ставаше при строг контрол и под зоркото око на Пади или Боб, следователно пак забранено за другите. Нямаше време да се наблюдават и прасетата, които Меги и без това мразеше да храни. В същност не й оставаше време да гледа никого освен двете си малки братчета. А невежеството поражда невежество и несъбуденото тяло е сляпо за явленията, които осведоменият веднага разпознава.

Точно преди петнадесетия си рожден ден, когато лятната горещина клонеше към умопомрачителния си връх, Меги забеляза на гащичките си кафеникави петънца на ивици. След ден-два те изчезнаха, но шест седмици по-късно се появиха отново и срамът й прерасна в ужас. Първия път бе помислила, че петната са от това, дето не се е избърсала добре, и се засрами, но втория път нямаше съмнение, че са от кръв. Тя не можеше да си представи откъде идва кръвта, но реши, че е отдолу. Лекото кръвотечение мина за три дни и не се повтори повече от два месеца; изпраните скришом гащи останаха незабелязани, защото тя и без това переше повечето дрехи в къщи. Следващия път усети болка — никога не я беше боляло толкова — ниско под стомаха. И кръвотечението беше по-силно, много по-силно. Тя измъкна крадешком няколко пелени, които вече не използваха за близнаците, и се опита да ги прикрепи от вътрешната страна на гащичките си, страшно изплашена да не би да се забележи кръвта.

Смъртта, отнесла Хал, беше някак призрачна, връхлетяла изневиделица, но един така протакан край на собственото и съществуване я изпълваше с ужас. Как да отиде при Фий или при Пади и да им съобщи, че умира от някаква унизителна, срамна болест там, долу? Само Пред Франк би изляла мъката си, но Франк беше толкова далеч, че не знаеше как да го намери. Беше чувала жените, като се събират на чай, да приказват за тумор и рак, за страхотна бавна смърт, измъчила техни приятелки, майки или сестри. Меги беше убедена, че някакъв израстък я разяжда отвътре и се приближава все повече до свитото й сърце. О, как не искаше да умре!

Имаше само смътна представа за смъртта. Не й беше ясно дори каква ще бъде в онзи непонятен друг свят. За Меги религията бе много повече определени закони, отколкото някакво духовно извисяване, и поради това не можеше да потърси утеха в нея. В съзнанието й, обзето от паника, се блъскаха откъслечни думи и изрази, чути от родителите й, от техни приятели, от сестрите в манастира, от свещеници при проповед или прочетени в книгите, където ги изричаха лоши хора, заплашващи да отмъстят на някого. Но, така или иначе, тя не можеше да приеме смъртта. Нощи наред лежеше съвсем объркана от ужас и се мъчеше да си представи дали смъртта е вечна нощ или бездна от пламъци, която трябваше да прескочи, за да стигне до златните полета от другата страна, или пък някаква сфера, като вътрешността на гигантски балон, изпълнена с божествено песнопение и мека светлина, която струи през необятни стъклописи.

Стана много мълчалива, но то бе съвсем различно от тихия мечтателен унес на Стюърт; тя приличаше повече на вцепенено от страх животно, приковано от стъкления поглед на змия. Ако я заговореха, тя изведнъж се сепваше, а ако малките заплачеха за нея, засуетяваше се около тях в агонията на изкуплението за проявената към тях немарливост. А случеше ли се да остане за момент свободна, хукваше към гробището при Хал, който беше единственият й близък покойник.

Всички забелязваха промяната, но я приемаха като естествена за възрастта на Меги, без нито веднъж да се запитат какво в същност означава за Меги това, че расте: тя твърде добре прикриваше страданията си. Старият урок бе добре научен; тя умееше да се владее изключително добре, а гордостта й беше безгранична. Никой не биваше да разбере какво става в нея и трябваше докрай да остане невъзмутимо спокойна на вид. Пример можеше да взима и от Фий, и от Франк, та дори и от Стюърт, а в жилите й течеше същата кръв и това й беше вродено.

Тъй като често посещаваше Дройда, отец Ралф забелязваше, че промяната у Меги, направила я отначало женствено привлекателна, започва да изсмуква цялата й жизненост, и безпокойството му прерасна в тревога, а после в страх. Тялото и душата й линееха пред очите му, тя малко по малко му се изплъзваше и за него беше непоносимо да я вижда как се превръща във втора Фий. На малкото посърнало личице бяха останали сякаш само очите, вперени в нещо страшно напред, а млечнобялата матова кожа, която не познаваше нито лунички, нито слънчев загар, ставаше все по-прозрачна. Ако продължава така — мислеше си той, — някой ден собствените й очи ще я погълнат, както змията изяжда опашката си, и тя ще се понесе във вселената във вид на незабележимо стълбче кристално сива светлина, доловимо и с периферното зрение като трепкащи сенки и тъмни насекоми, плъзнали по бяла стена.

Добре тогава, насила ще разбере какво става с нея. Тези дни Мери Карсън беше много капризна: зловидеше и се всяка минута, която той прекарваше долу в къщата на главния пастир. Само благодарение на безкрайното си търпение и на умението да прикрива мислите си той успяваше да не се разбунтува срещу нейната властност. Но колкото и да беше загрижен за Меги, практичността и благоразумието му не го напущаха и той изпитваше истинска наслада, като виждаше как действа чарът му върху такъв своенравен и мъчен човек като Мери Карсън. И докато в съзнанието му все по-упорито дълбаеше непознатата досега нужда да се грижи за друго човешко същество, той си даваше сметка и за още едно чувство, съжителствуващо с първото — хищнически хладнокръвното и жестоко желание да надхитри, да се подиграе с надменната и властна жена. Ах, колко му се щеше да я надвие! Никога няма да се даде на този стар паяк.