С течение на времето негласно бе решено Стюърт да не отива да работи из пасищата с Пади и другите момчета, макар да беше достатъчно голям. Оставиха го да пази къщата, да цепи дърва, да се грижи за зеленчуковата градина, да дои млякото — огромен брой задължения, за които жените — с трите малки деца в къщи — нямаха време. Беше от полза у дома да има мъж, пък бил той и невръстен: това само по себе си бе предупреждение, че наблизо има други мъже. Защото идваха най-различни посетители — току затропат чужди ботуши по дървените стълби на задната веранда и непознат глас пита:

— Добър ден, стопанке. Дали има нещо за ядене?

По тези места гъмжеше от скитници; нарамили вързопите си, обикаляха от ферма на ферма, дошли чак от Куийнсленд на север или от Виктория на юг, хора, които търсеха късмета си или не обичаха да се залавят за постоянна работа, а предпочитаха да бродят пешком хиляди километри и само те си знаеха защо. Повечето бяха добри хора, идваха, нахранваха се обилно, скътваха по малко чай, захар и брашно в торбата и се загубваха надолу по пътя към Баркула или Нарингенг, а очуканите канчета подскачаха на гърба им и по петите им се влачеше някое мършаво куче с провиснал корем. Австралийските скитници яздеха рядко; те вървяха пеш.

От време на време се появяваше и лош човек: търсеше жени, чиито мъже са далеч, за да ги ограби, не да ги напада. Затова Фий държеше постоянно заредена пушка в един ъгъл на кухнята, където малките деца не можеха да я стигнат, и гледаше тя да е винаги по-близо до нея, отколкото гостът, докато опитното й око прецени намеренията му. А след като къщата беше окончателно предоставена на грижите на Стюърт, Фий с готовност му повери и пушката.

Но не всички посетители бяха скитници. Идваше например човекът от Уоткинс със своя стар „Форд“ модел „Т“. Той носеше всичко — от мехлем за набити от седлата коне до ароматен сапун, съвсем различен от твърдите като камък калъпи, които Фий приготвяше от лой и сода каустик в големия бакър; той носеше още лавандулова вода и одеколон, пудри и кремове за обгоряла от слънцето кожа. Имаше някои неща, които никой не би купил от другаде, освен от Уоткинс: мехлемът му, по-добър от кремовете на всеки аптекар или лекар, можеше да излекува всичко — от раздрана козина по корема на овчарско куче до рана върху кожата на човек. Жените се скупчваха в кухните, където той влизаше, и нетърпеливо чакаха да отвори големия си куфар със стока.

Имаше и други пътуващи търговци, които не обикаляха така редовно отдалечените краища, но пак бяха добре дошли. Продаваха какво ли не — като се почне от фабрични цигари и скъпи лули и се стигне до цели топове плат и дори разкошно съблазнително бельо и корсети, украсени с панделки. Принудени да се задоволят с едно или две пътувания в годината до най-близкия град, далеч от блестящите магазини на Сидни, далеч от модата и от всякакъв лукс, жените от фермите копнееха за такива неща.

В живота им като че ли имаше предимно мухи и прах. Не беше валяло отдавна нито капчица дъжд, та да слегне прахта и да удави мухите. А нямаше ли дъжд, все повече ставаха мухите, все повече прах се вдигаше.

Таваните на всички стаи бяха обточени с дълги, лениво полюшващи се ленти от лепкава хартия, която само за един ден почерняваше от мухи. Оставеха ли нещо непокрито макар и за миг, то се превръщаше или в пиршество, или в гробница за мухите, а мебелите, стените, календарът от универсалния магазин на Гилънбоун бяха целите оплюти от мухи.

Ами прахолякът! Нямаше отърваване от него, от тази фина кафява прах, която проникваше и в най-плътно покритите съдове, сплъстяваше току-що измитата коса, правеше кожата грапава, отлагаше се в гънките на дрехите и пердетата, стелеше се по полираните маси в тънък пласт, който, едва изтрит, се наслояваше отново. Целият под беше покрит с прах, внесен от небрежно изтритите обувки или от горещия сух вятър през отворените врати и прозорци. Фий се принуди да навие персийските си килими от всекидневната и накара Стюърт да закове на пода линолеума, който беше купила бог знае кога от магазина в Гили.

Кухнята, където най-много се влизаше отвън, беше настлана с тикови дъски, добили — от постоянното миене с телена четка и сапунена луга — цвета на стари кости. Фий и Меги насипваха по пода стърготини, които Стюърт събираше внимателно около дръвника, поръсваха стърготините с малко от тъй скъпата вода и измитаха влажната, ухаеща на тръпчиво смес през вратата и от верандата надолу в зеленчуковата градина да се разлага на хумус.

Нищо не можеше да ги предпази за дълго от прахта, а след време реката пресъхна и се превърна в ивица локви, така че от нея не можеше вече да се изпомпва вода за кухнята или банята. Стюърт отиде и напълни цистерната от артезианския кладенец, после я изля в един от резервните варели за дъждовна вода и жените трябваше да привикнат с нея, макар че беше отвратителна за миене на чиниите, за пране и къпане. Вонящата на сяра минерална вода трябваше да се избърсва старателно от чиниите, а при миене правеше косата суха и твърда като слама. Малкото дъждовна вода, която беше останала, използваха само за пиене и готвене.

Отец Ралф наблюдаваше Меги нежно. Тя решеше с четка къдравата червеникава коса на Патси, а Джимс, застанал малко несигурно на крачетата си, послушно чакаше своя ред. Двата чифта светлосини очи бяха вперени в нея с обожание. Тя бе досущ като малка майчица. Трябва да им е вродено — помисли си свещеникът, — тази особена слабост, която жените изпитват към децата, иначе на нейната възраст тя би приемала това като задължение, а не като удоволствие и щеше да гледа час по-скоро да се залови с нещо по-приятно. Напротив, тя съзнателно протакаше заниманието си, като навиваше кичурите на Патси около пръстите си, за да направи букли от немирната му коса. Известно време свещеникът бе като запленен от движенията й, после плесна с камшика по кончова на прашния си ботуш и зарея меланхолно поглед през верандата към Къщата, притулена зад призрачните евкалипти и лози, които разделяха самотата й от гъмжилото около дома на главния пастир.

— Отче, но вие не гледате! — укори го Меги.

— Прощавай, Меги. Бях се замислил. — Той пак се обърна към нея, докато тя вече приключваше с Джимс; и тримата го загледаха с очакване и той се наведе, грабна близнаците и ги намести удобно в двете си ръце. — Хайде да идем да видим леля Мери, а?

Меги го последва по пътеката, като държеше камшика му и поводите на кестенявата кобила. Той носеше децата много умело и с лекота — те, изглежда, не му тежаха, макар че имаше почти цяла миля от реката до Къщата. При готварницата предаде близнаците на изпадналата във възторг мисис Смит и с Меги до себе си, продължи по алеята към къщата.

Мери Карсън седеше в креслото си. Тя почти не ставаше от него тези дни, а и не беше необходимо, след като Пади така добре се грижеше за всичко. Когато отец Ралф се приближи, хванал Меги за ръка, тя стрелна детето с поглед, пълен с неприязън. Отец Ралф усети как пулсът на Меги се ускори и насърчително стисна ръката й. Момичето направи неумел поклон пред леля си и изрече едва чуто поздрава.

— Върви в кухнята, дете, да пиеш чая си с мисис Смит — каза й Мери Карсън рязко.

— Защо не я обичате? — запита отец Ралф, като сядаше в креслото, което вече бе свикнал да смята за свое.

— Защото ти я обичаш — отвърна тя.

— Е, хайде, хайде! — Този път той почувствува, че не знае какво да й отговори. — Тя е просто едно самотно дете, Мери.

— Не това виждаш в нея и много добре го знаеш.

Благородните сини очи се спряха на нея язвително: беше си възвърнал непринудеността.

— Да не искате да кажете, че посягам на деца? Та аз съм духовник в края на краищата!

— Ти си мъж преди всичко, Ралф де Брикасар! А расото просто те кара да се чувстваш в безопасност.

Изненадан, той се разсмя. Днес някак си не можеше да спори с нея, сякаш тя бе открила пролуката в бронята му и беше проникнала вътре с отровните си пипала. А той се променяше, може би остаряваше, започваше да се примирява със затънтения Гилънбоун. Огънят в него гаснеше — или може би гореше сега за друго?

— Не съм мъж — отвърна той. — Свещеник съм… Това е може би от жегата, от прахоляка и от мухите… Но не съм мъж, Мери. Свещеник съм.

— О, Ралф, колко си се променил! — предизвикваше го тя. — Възможно ли е кардинал де Брикасар да говори така?

— Няма да стане — каза той и в погледа му пробягна тъга. — Струва ми се, че вече не го и искам.

Тя се разсмя, залюля се напред-назад в креслото си, без да снема очи от него.

— Тъй ли, Ралф? Не искаш ли вече? Добре, ще те оставя да се пържиш още малко, но ще дойде и твоят час да избираш, не забравяй! Може би не още, може би дори не и в близките три-четири години, но непременно ще дойде. А аз ще бъда като дявола и ще ти предложа… Но стига толкова! Обаче не бива да се съмняваш, че ще те накарам горко да страдаш. Ти си най-възхитителният мъж, когото съм срещала. И ни предизвикваш с красотата си, презирайки ни за глупостта ни. Но аз ще те прикова на кръста на твоята собствена слабост. Ще те накарам да се продадеш като последна проститутка. Какво, съмняваш ли се?

Усмихнат, той се облегна назад:

— Не се съмнявам, че ще се опитате. Но смятам, че не ме познавате така добре, както си мислите.

— Така ли? Времето ще покаже, Ралф, само времето. Аз съм стара и на мен ми е останало само времето.

— А какво мислите, че ми остава на мен? — запита я той. — Време, Мери, нищо друго освен време. Време, прах и мухи.



Започнаха да се събират облаци по небето и Пади се обнадежди, че ще завали.

— Суха буря — отсече Мери Карсън. — Не е на дъжд. Няма да вали още дълго.

Ако Клийри мислеха, че са изпитали вече и най-лошото, което суровият климат на Австралия можеше да им предложи, то бе само защото още не бяха преживели сухата буря в изгорелите равнини. Останали без омекотяващата влага, изсушената земя и сухият въздух се триеха силно и с пукот в болезнена схватка, която можеше да завърши само с гигантско изригване на натрупаната енергия. Небето се прихлупи и така притъмня, че вътре Фий трябваше да запали лампите. В оборите конете потръпваха и се стряскаха при най-лекия шум; кокошките бяха накацали по прътите, скрили глави в разтуптените си гърди; кучетата се зъбеха и хапеха помежду си, домашните прасета, които обикновено риеха из бунището на фермата, заравяха муцуни в прахта и надничаха оттам със светлите си плашливи очи. Незнайни сили, заприщени в небето, всяваха страх у всяко живо същество, а огромните бездънни облаци погълнаха слънцето цяло-целеничко и се готвеха да изсипят върху земята неговия огън.