Отец Ралф сведе очи към ръцете си и запримига.

— О, Пади, каква болка е животът! Слава богу, че нямам смелост да проникна в него по-дълбоко от повърхността му!

Пади се изправи, беше малко несигурен на краката си.

— Хубава я свърших, отче. Прогоних Франк и Фий няма никога да ми прости.

— Не трябва да й казваш, Пади. Никога не трябва да узнае. Кажи й просто, че Франк е избягал с боксьорите, и толкова. Тя знае, че Франк е буен, и ще ти повярва.

— Не мога да го направя, отче! — недоумяваше Пади.

— Трябва, Пади. Не й ли стигат болките и страданията? Защо да й причиняваш нови? — А в себе си помисли: кой знае, може би тя най-сетне ще съумее да даде на теб обичта, която е изпитвала към Франк — на теб и на онова малко същество горе.

— Наистина ли мислите така, отче?

— Наистина. Станалото тази вечер не бива да отива по-далеч.

— Ами Меги? Тя чу всичко.

— Не се безпокой за Меги. Аз ще се погрижа за нея. Едва ли е разбрала нещо повече от това, че ти и Франк сте се скарали. Ще й обясня, че сега, като го няма Франк, ако каже на майка си и за кавгата, ще й причини още по-голяма болка. Освен това имам чувството, че Меги и без това не казва на майка си всичко. — Той стана. — Лягай си, Пади. Не забравяй, че утре трябва да изглеждаш добре и да се въртиш цял ден около Мери.

Меги не беше заспала. Лежеше с широко отворени очи на мъждивата светлина от малката лампа до леглото. Свещеникът седна до нея и забеляза, че косата й още е сплетена. Той внимателно развърза тъмносините панделки и нежно разпусна косата й, докато тя се разстла като вълнист меден лист върху възглавницата.

— Франк замина, Меги — рече й той.

— Знам, отче.

— Знаеш ли защо, миличка?

— Скара се с татко.

— Какво ще правиш сега?

— Ще отида с Франк. Той има нужда от мен.

— Не може, момичето ми.

— Може. Щях да го намеря още тази вечер, но просто не мога да стоя на краката си, а и не обичам тъмното. Но утре ще го потърся.

— Не бива, Меги. Разбери, Франк трябва да живее свой живот и е крайно време да се отдели. Знам, че не искаш да си отива, но той отдавна се гласи да го направи. Не бъди егоистка. Трябва да го оставиш да има свой живот. — „Повтаряй го, мислеше си той, повтаряй го, докато й го втълпиш.“ — Когато човек порасне, естествено е и има право да поиска да живее далеч от дома, в който се е родил. А Франк е вече мъж. Той трябва да си има свой собствен дом, своя жена и семейство. Разбираш ли, Меги? Кавгата между татко ти и Франк само показа, че Франк иска да си върви. Не че не се обичат, но повечето млади мъже напускат дома си точно по този начин — като за оправдание. Караницата беше просто оправдание за Франк да направи това, което отдавна е искал, оправдание да си иде. Разбираш ли, Меги?

Погледът й се премести върху лицето му и остана там. Очите й бяха толкова уморени, пълни с толкова болка, с толкова зрелост.

— Знам — отвърна тя. — Знам, Франк искаше да си иде още когато бях малка, но не можа. Татко го върна и го накара да остане при нас.

— Но този път няма да го върне, Меги, татко ти не може вече да го задържи насила. Франк си отиде завинаги, Меги, и няма да се върне.

— Никога ли повече няма да го видя?

— Не знам — отвърна той искрено. — Бих искал да те уверя, че ще го видиш, но никой не може да предскаже бъдещето, Меги… дори свещениците. — Той си пое въздух. — Не бива да казваш на мама, че са се карали, Меги, чуваш ли? Много ще се разстрои, а тя и без това не е добре.

— Защото ще има ново бебе ли?

— Какво знаеш за това?

— Мама обича да има бебета и е имала много. Нейните бебета са толкова хубави, отче, дори когато не е била добре. И аз ще си имам едно бебе като Хал и тогава Франк няма да ми липсва толкова, нали?

— С непорочно зачатие ли? — промърмори той. — Желая ти успех, Меги. Ами ако не можеш да имаш бебе като Хал?

— Нали сега си имам Хал — отвърна тя сънливо, като се намести в леглото. После попита: — Отче, и вие ли ще си идете? И вие ли?

— Може би някой ден, Меги. Но няма да е скоро, мисля. Така че не се безпокой. Няма да мръдна от Гили още дълго, дълго време — каза свещеникът с тъга в очите.

6

Нямаше как — Меги трябваше да напусне учението. Фий не можеше да се справя без нея, а щом остана сам в манастирското училище на Гили, Стюърт започна гладна стачка, така че и него трябваше да приберат в Дройда.

Беше август и лют студ. Една година, откакто бяха дошли в Австралия, но тази зима бе по-студена от предишната: нямаше дъжд и въздухът беше толкова сух, та чак дращеше дробовете. Горе по върховете на Високото било, триста мили на изток, от няколко години насам не бе падал такъв дебел сняг, но на запад от Бърън Джънкшън не бе валяло от мусонното наводнение миналото лято. Хората в Гили говореха за нова суша — отдавна й било времето, трябвало да дойде и може би вече е на път.

Като видя майка си, Меги разбра, че голяма тежест се стоварва върху й: може би от усещането, че се сбогува с детството и от предчувствието какво е да си жена. Външно майка й не бе се променила — освен големия корем, но вътрешно Фий бе изтощена като стар часовник, който все повече изостава и изостава, докато някой ден ще спре съвсем. У майка й я нямаше вече онази пъргавост, на която Меги бе свикнала. Фий повдигаше крак и пристъпваше, сякаш не е уверена как става това — дори в походката й се долавяше някакво лутане на духа. Не се радваше и на идващото бебе, нямаше го дори онова сдържано задоволство, което бе проявявала с Хал.

Малкото червенокосо създание пълзеше из цялата къща, пъхаше се навсякъде, но Фий не правеше опит да го възпитава, нито дори го наглеждаше. Тя пристъпваше тежко в своя вечен кръг между печката, кухненската маса и мивката, сякаш нищо друго не съществуваше. И Меги се видя принудена да запълни празнотата в живота на детето и да бъде негова майка. Тя не смяташе, че прави жертва, защото много го обичаше и за нея това беззащитно същество бе подходящ обект за цялата обич, която тя все по-силно искаше да дава някому. Хал плачеше за нея, проговори най-напред нейното име, протягаше ръчички към нея да го вдигне и всичко това я изпълваше с радост. И въпреки тежката еднообразна работа — плетене, кърпене, шиене, пране, гладене, грижа за кокошките и всичко друго, което трябваше да върши, Меги намираше живота си приятен.

Никой изобщо не споменаваше за Франк, но всеки шест седмици Фий вдигаше глава, щом чуеше, че пощата пристига, и се оживяваше за известно време. А когато мисис Смит донасяше каквото беше за тях и нямаше писмо от Франк, искриците на болезнено очакване угасваха.

Семейството се увеличи с още двама. Фий роди близнаци — малки червенокоси момченца, същински Клийри, които нарекоха Джеймс и Патрик. Приветливи и добродушни като баща си, те веднага преминаха под грижите на всички, тъй като Фий — освен дето ги кърмеше — не се интересуваше от тях. Скоро съкратиха имената им на Джимс и Патси и те станаха любимци на жените в Къщата — двете неомъжени прислужнички и овдовялата бездетна икономка, които бяха зажаднели за прелестта на бебетата. Стана така, че Фий ги забрави с магическа лекота: те си имаха вече три много грижовни майки и постепенно се създаде навикът да прекарват повечето от времето, когато са будни, в Къщата. За Меги беше просто непосилно да ги вземе под крилото си и едновременно с това да се грижи за Хал, който искаше тя да му принадлежи изцяло. На него не му допадаха недодяланите и поривисти ласки на мисис Смит, Мини и Кет. Меги беше ядрото обич в света на Хал — той признаваше единствено Меги и искаше само Меги.

Блуи Уйлямс смени хубавите си товарни коне и здравата каруца с камион и пощата започна да пристига на всеки четири седмици вместо на шест, но от Франк нямаше и ред. Постепенно споменът за него поизбледня, както става с всички спомени, дори и с онези, свързани с много любов; сякаш в самите нас протича някакъв несъзнателен лечебен процес, който оздравява раните въпреки отчаяната ни решимост никога да не забравим. Меги болезнено губеше представа как бе изглеждал Франк, любимите черти се сливаха в някакъв неясен образ на светец, наподобяващ истинския Франк не повече, отколкото разпнатият от иконата прилича на истинския Христос. А у Фий, в безмълвните глъбини, където бе стаила устрема на душата си, се породи ново чувство.

То се появи така неусетно, че никой не го долови. Защото Фий си остана обгърната в мълчание и абсолютна сдържаност; това чувство бе съкровено и никой нямаше време да го забележи — освен онзи, към когото бе насочена обичта й. Това бе нещо само тяхно, потайно и неизречено, нещо, което да ги крепи в самотата им.

Навярно беше и неизбежно, защото от всичките й деца единствен Стюърт приличаше на нея. На четиринадесет години той беше точно така непонятен за баща си и за братята си, както и Франк, но за разлика от него не проявяваше враждебност или раздразнение. Вършеше, каквото му кажеха, без да се оплаква, работеше усилено като всички останали и не нарушаваше с нищо гладката повърхност на живота в семейство Клийри. Макар и с червеникава, почти махагонова коса, той беше най-тъмен сред момчетата, а очите му бяха бистри като вода във ведро, оставено на сянка, сякаш стигаха до самото начало и виждаха всичко, както си е било. Пак той единствен от синовете на Пади обещаваше да стане красив, като порасне, макар Меги тайничко да се надяваше, че Хал ще го засенчи, когато стане юноша. Никой не знаеше какво мисли Стюърт; и той като Фий говореше малко и никога не казваше мнението си. Имаше странния навик да притихва съвсем — както вътрешно, така и физически, и на Меги, най-близка до него по години, й се струваше, че той може да отиде някъде, където никой не би бил в състояние да го последва. Отец Ралф изрази това по друг начин.

— Това момче не е човек! — възкликна той в деня, когато го върна обратно в Дройда, след като Стюърт, останал в манастира без Меги, бе обявил гладна стачка. — Нима каза, че иска да си иде в къщи? Нима спомена, че му липсва Меги? Не! Просто спря да яде и търпеливо зачака да проумеем с дебелите си глави причината за това. Пред никого не отвори уста да се оплаче и когато най-сетне отидох при него и сърдито го попитах дали не иска да си върви в къщи, просто ми се усмихна и кимна с глава.