— Искам да остана при Франк, искам да остана при Франк! — ревеше тя с цяло гърло, риташе и се мъчеше да го ухапе.

— О, по дяволите! — изруга отец Ралф.

И като се примири с неизбежното, бръкна в джоба си за входната такса и се приближи към повдигнатото платнище, което служеше за врата на шатрата, оглеждайки се за някое от момчетата на Клийри. Но тях ги нямаше наоколо и той реши, че те са на някое безопасно място — я опитваха късмета си на стремената, я се тъпчеха с банички с месо и със сладолед.

— Не бива да я водите вътре, отче — спря го изумен шефът на трупата.

Отец Ралф вдигна очи към небето.

— Ако ми кажеш как да я отведем оттук, без полицията на Гили да ни арестува за насилие над дете, с удоволствие ще те послушам. Но брат й е един от кандидатите да се боксира и тя няма да се отдели от него без борба, която би ви направила да изглеждате като аматьори.

Боксьорът вдигна рамене.

— Добре, отче, няма да споря с вас я! Дръжте я само по-настрани, че не отговарям. Не, не, отче, приберете си парите. Джими няма да ги вземе.

Шатрата се бе изпълнила с мъже и момчета, струпани около ринга в средата. Отец Ралф намери едно местенце зад гърбовете на тълпата до брезентовата стена и здраво стисна Меги. Въздухът беше сивкав от тютюнев дим и ароматизираните стърготини, хвърлени да поемат калта. Франк, надянал вече ръкавиците, щеше да се боксира пръв този ден.

Макар и да се случваше рядко, не беше изключено човек от тълпата да издържи всички рундове срещу някого от професионалните боксьори. Те, разбира се, не бяха най-добрите в света, но няколко от тях бяха най-добри в Австралия. Излязъл срещу един от категория муха — поради ръста си, — Франк го свали в нокаут още с третия удар и поиска да се бие с някой друг. Докато се боксираше с третия професионалист, наоколо се беше разчуло и шатрата така се натъпка с хора, че не можеше вече нито един любопитен да пристъпи вътре.

Франк още не беше усетил истински удар и няколкото докосвания на ръкавицата на противника му само разпалиха вечно тлеещия му гняв. Гледаше диво, почти озверен, и всеки от противниците му приемаше образа на Пади, а виковете и възгласите на тълпата пулсираха в главата му като един безкраен зов: „Давай! Давай! Давай!“ О, как беше копнял за тази възможност да се бие, отнета му след идването в Дройда! Защото боят беше единственият начин, който познаваше, за да уталожи гнева и болката си, а като нанасяше повалящия удар, струваше му се, че мощният глух глас в ушите му започва да напява: „Убий го! Убий го! Убий го!“

Тогава го изправиха срещу един от шампионите в лека категория, на когото наредиха да държи Франк на разстояние и само да разбере дали той наистина умее да се боксира, или можеше само да нанася силни удари. Очите на Джими Шермън светеха. Той непрекъснато търсеше нови боксьори и на всеки провинциален панаир намираше по някого. Боксьорът лека категория постъпваше както му бяха казали и беше изпаднал в доста затруднено положение въпреки по-дългите си ръце, докато Франк беше така обладан от желанието да убие тази подскачаща и изплъзваща му се фигура, че се бе устремил след нея, сляп за всичко друго. Но от всяка схватка или серия удари Франк се учеше, защото беше от ония странни хора, които и в титаническия си гняв са способни да разсъждават. Франк издържа всичките рундове въпреки понесените удари от ловките юмруци на другия. Окото му се бе подуло, веждата и устната му бяха сцепени. Но беше спечелил двадесет лири и уважението на всички присъствуващи.

Меги се изтръгна от поотпуснатата прегръдка на отец Ралф и хукна навън от шатрата, преди той да успее да я задържи. Когато я намери отвън, тя беше повръщала и се мъчеше да изчисти с малка носна кърпичка опръсканите си обувки. Той мълчаливо й подаде своята и започна да гали русата й, разтърсваща се от хълцания главица. Атмосферата вътре не беше понесла и на него, но свещеническият сан не му позволяваше да се освободи като нея от насъбралото се в гърлото му.

— Искаш ли да чакаш Франк, или предпочиташ да си вървим?

— Ще чакам Франк — промълви тя, облегната на него, благодарна за проявеното търпение и разбиране.

— Защо ли, като те гледам, така се свива несъществуващото ми уж сърце? — мърмореше си той убеден, че Меги се чувства твърде зле, за да го слуша, подтикван от необходимостта да изрече мислите си гласно, както става обикновено с онези, които живеят сами. — На майка ми не ми напомняш, а сестра не съм имал, но много ми се ще да знам нещо повече за теб и окаяното ти семейство… Тежък ли е бил животът ти, малка моя Меги?

Франк излезе от шатрата с лейкопласт на окото, като попиваше с кърпа изранената си устна. За пръв път, откакто го беше видял отец Ралф, той изглеждаше щастлив, така както обикновено изглеждат мъжете след една несъмнено хубава нощ, прекарана с жена — мислеше си свещеникът.

— Какво търси тук Меги? — сопна се той, още не отрезнял от възбудата на ринга.

— Трябваше да й вържа ръцете и краката и дори да й запуша устата, за да я отведа оттук — отвърна троснато отец Ралф, ядосан, че трябва да се оправдава; дали пък Франк няма сега да се хвърли и върху него? Той ни най-малко не се боеше, но не искаше да прави скандали пред хората. — Тя се страхуваше за теб, Франк, и искаше да бъде наблизо, да е сигурна, че си добре. Не й се сърди, тя без друго е доста разстроена.

— Гледай само татко да не разбере, че си била на по-малко от една миля оттук — обърна се Франк към Меги.

— Хайде да си ходим — каза свещеникът. — Мисля, че за всички ни би било добре да изпием по чаша чай в презвитерството. — Той щипна Меги по върха на носа. — А ти, малка госпожичке, имаш нужда хубаво да се измиеш.

Пади беше прекарал мъчителен ден — трябваше да изпълнява прищевките на сестра си (Фий никога не бе имала прищевки), да й помага, когато тя превзето и мърморейки, с вносните си обувки с дантели, избираше пътя си през калта на Гили, да се усмихва и да приказва с хората, които тя царствено поздравяваше, да стои до нея, докато тя връчваше смарагдовата гривна на победителя от главното надбягване — за Трофея на Гилънбоун. Той не можеше да проумее защо трябваше да се изразходва цялата награда за една женска дрънкулка, вместо да се даде една позлатена купа и солидна сума в брой — не разбираше, че състезанието се устройва само за престиж и че за онези, които участвуват в него, е под достойнството им да се занимават с пари и като нищо можеха да се обидят и да не приемат парична награда. Хори Хоуптън, чийто дорест кон Кинг Едуард спечели смарагдовата гривна, притежаваше вече рубинена, диамантена и сапфирена гривна от предишните години. Той имаше жена и пет дъщери и казваше, че не може да спре, докато не спечели шест гривни.

Колосаната риза и целулоидната яка притесняваха Пади, със синия костюм му беше много горещо, а екзотичните ястия от морски деликатеси, които поднесоха за обяд, и шампанското се отразиха на стомаха му, привикнал на овнешко месо; чувстваше се като глупак и мислеше, че и другите го виждат такъв. Макар костюмът му да беше официален, личеше си, че е шит при евтин шивач и е по селски демодиран. Те не бяха от неговата черга, тези погражданени фермери, тези надменни матрони и зъбати момичета с конски физиономии — каймакът на онова, което местният вестник наричаше „заселническа аристокрация“. Защото те всячески се мъчеха да забравят онези дни от миналото столетие, когато се бяха настанили по тези земи съвсем незаконно, бяха си присвоили огромни пространства, а после, при федерацията и самоуправлението, бяха получили право на собственост по давност. Постепенно бяха станали най-богатите хора на континента, създадоха си политическа партия, изпращаха децата си в скъпи училища в Сидни, бяха делили трапеза с гостуващия Уелски принц. А той, простият Пади Клийри, си беше работник. Той нямаше нищо общо с тези колониални аристократи, които твърде много и неприятно напомняха за семейството на жена му.

Ето защо, като влезе в салона на презвитерството и намери Франк, Меги и отец Ралф, разположени край огъня така, сякаш бяха прекарали чудесен, безгрижен ден, се раздразни. Непоносимо му беше липсвала изискаността и подкрепата на Фий, а сестра си все още ненавиждаше така, както и през най-ранното си детство в Ирландия. В следващия момент забеляза лейкопласта върху окото на Франк. Сякаш небето пращаше оправдание за гнева му.

— А сега как ще се явиш пред майка си в този вид? — кресна той. — Един ден се изплъзна от погледа ми и пак постарому — биеш се с всекиго, който те погледне накриво.

Стреснат, отец Ралф скочи, понечи да издума нещо успокоително. Но Фрак го изпревари.

— Пари спечелих с това — каза той много тихо, като посочи лейкопласта. — Двайсет лири за няколко минути работа е по-добра заплата от онова, което леля Мери дава на теб и на мен заедно за цял месец. Днес следобед в шатрата на Джими Шермън победих трима добри боксьори и издържах цял мач с шампион от лека категория. Така се сдобих с двайсетте лири. Може да не ти харесва какво правя, но днес спечелих и уважението на всички наоколо.

— Ха, стигат ти някакви уморени и затлъстели от пиянство бивши слави от провинциални панаири, за да си доволен, а? Време е да пораснеш, Франк! Знам, че не можеш да пораснеш повече на ръст, но поне заради майка си се постарай да пораснеш по ум!

Колко бяло беше лицето на Франк! Като мъртвешко! Това бе най-тежката обида, която можеше да му нанесе един мъж, а при това идваше от баща му. Не можеше да му отвърне с удар. Започна да диша дълбоко с целия си гръден кош, като се мъчеше да усмири ръцете край тялото си.

— Не са бивши, татко. Кой е Джими Шермън — знаеш така добре, както и аз. Именно Джими Шермън ми каза, че съм имал страхотно бъдеще като боксьор и иска да ме вземе в трупата си да ме обучава. И дори ще ми плаща! Може да не стана по-висок, но съм достатъчно голям да набия всеки мъж под слънцето, дори и теб, противен стар пръч!

Намекът зад този епитет не убягна на Пади — той пребледня като сина си.