Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Напоследък Меги носеше косата си на плитки, тъй като никоя от монахините не искаше (въпреки парите на Мери Карсън) да се занимава с къдриците й. Затова те се спущаха сега по раменете й на две дебели въжета, вързани в края с тъмносини панделки. В строга тъмносиня униформа на ученичка в Светия кръст, тя вървеше през ливадата между манастира и презвитерството; една сестра я придружаваше и я предаде на Ани, икономката на отец Ралф, която обожаваше момичето. Веднъж той се беше учудил на това, защото Ани не обичаше малките момичета и все съжаляваше, че презвитерството е толкова близо до училището.

— Ой, че туй дете има най-хубавите коси в Гили — опита се да обясни тя на свещеника.

— Хайде, хайде, Ани! Косата да няма душа — не се обича човек само заради цвета на косата — подразни я той.

— Ами тя… тя е такова едно миличко, като… като… нали?

Той не разбра като какво, но и не я попита, нито й помогна да се сети. Понякога беше по-добре да не знае какво има пред вид Ани и да не я насърчава, като обръща прекалено внимание на приказките й. Тя беше — както сама казваше — милозлива и ако съжаляваше детето, той не искаше да му напомнят, че такова чувство буди не толкова миналото, колкото бъдещето на Меги.

Пристигна и Франк, който нямаше никаква уговорена среща с приятели; беше все още разтреперан от разговора с баща си в бара.

— Хайде, Меги, ела да те заведа на панаира — подкани я той и й подаде ръка.

— Защо да не ви заведа и двамата, а? — предложи отец Ралф и също подаде ръка.

Между двамата мъже, които обожаваше, вкопчена здраво за ръцете им, Меги беше на седмото небе.

Панаирът на Гилънбоун устройваха по бреговете на река Барун, в съседство с пистата за надбягване. Въпреки че бяха минали вече шест месеца от наводненията, пръстта не беше изсъхнала напълно и нетърпеливите крака на дошлите по-рано я бяха превърнали в кал. Зад оборите с овце и говеда, с кози и прасета — най-качествената и породиста жива стока, претендираща за наградите — бяха опънати палатки, пълни със занаятчийски произведения и лакомства. Тримата минаваха бавно покрай добитък, сладкиши, плетени шалове, бебешки дрешки, бродирани покривки, котки, кучета, канарчета.

В най-отдалечения край беше манежът, в който млади ездачи и ездачки загряваха своите коне с къси опашки пред погледите на съдиите, приличащи самите те на коне, както установи през смях Меги. Ездачките във великолепни шевиотни костюми седяха странично на високите си коне — с цилиндри, препасани грациозно с воал. Меги не можеше да си представи как човек, яхнал кон така нестабилно, и при това с шапка на глава, би останал невредим, когато конят препусне, но видя една красавица да превежда своя съпротивяващ се кон през цял ред трудни препятствия и накрая си остана непокътната. После дамата нетърпеливо пришпори животното, прекоси с лек галоп разкаляното място и дръпна юздите точно пред Меги, Франк и отец Ралф, за да им препречи пътя. Кракът в излъскан черен ботуш се измъкна от стремето, дамата седеше действително на крайчеца на седлото; тя протегна елегантно ръцете си в ръкавици.

— Отче, ще бъдете ли така любезен да ми помогнете да сляза!

Той посегна да обхване талията й, докато тя облягаше ръце на раменете му, и леко я смъкна долу. Щом токовете й докоснаха земята, той я пусна, хвана поводите на коня и тръгна редом с дамата, която с лекота пристъпваше в крак с него.

— Е, какво, ще спечелите ли надбягването, мис Кармайкъл? — попита я той с подчертано равнодушен глас.

Тя се нацупи: беше млада и много красива и това явно безразличие я засегна.

— Надявам се, но не съм съвсем сигурна. Ще се състезават също мис Хоуптън и мисис Антъни Кинг. Но обездката ще спечеля. Така че и да загубя надбягването, няма да ме е яд.

Тя говореше с приятно приглушени гласни и с твърде изискани изрази на млада дама, получила добро образование, което не допускаше никаква образност или топлина да оцветят речта й. Като се обръщаше към нея, отец Ралф също говореше по-изискано, без приятните ирландски нотки, сякаш тя му напомняше за време, в което и той е бил като нея. Меги се намръщи, озадачена и смутена от незначителните, но внимателно подбрани думи, без да схваща каква е тази промяна у отец Ралф. Само усещаше, че има някаква промяна, която не бе по вкуса й. Тя пусна ръката на Франк, защото вече не можеха да вървят всички в крак.

Когато стигнаха до една голяма локва, Франк беше изостанал. Очите на отец Ралф зашариха, оглеждайки водата, образувала плитко езерце; той се извърна към детето, чиято ръка държеше здраво в своята, и се наведе към него с особена нежност, която дамата веднага долови, тъй като бе липсвала изцяло във вежливия разговор с нея.

— Съжалявам, че нямам плащ, мила Меги, за да бъда твоя сър Уолтър Рали8. Нали ще ме извините, мила мис Кармайкъл — подаде й той поводите, — не мога да оставя любимката си да си изкаля обувките.

Той вдигна Меги и с уверено движение я настани на хълбока си, като остави мис Кармайкъл, подхванала тежките си дълги поли в една ръка и поводите в друга, да прегази сама водата. Подигравателният смях на Франк зад гърба им съвсем не подобри настроението й и в другия край на локвата тя рязко ги остави.

— Убеден съм, че би ви убила, ако можеше — рече Франк, когато отец Ралф пусна Меги на земята. Беше възхитен от сцената и от преднамерената жестокост на отец Ралф. Мис Кармайкъл му се бе видяла толкова красива и надменна, че никой мъж не би могъл да й се противопостави, но ето как отец Ралф дръзна да разклати високото й мнение за нейната пленителна женственост, която тя размахваше като оръжие. Изглежда, свещеникът ненавиждаше и нея, и това, което тя представлява — света на жените, мислеше си Франк, — онази очарователна загадка, в която той още не бе успял да проникне. Жегнат от думите на майка си, щеше му се мис Кармайкъл да го забележи — него, най-големия от синовете на наследника на Мери Карсън, — но тя не го бе удостоила дори с поглед. Цялото й внимание беше насочено към свещеника — това безполово, осакатено същество. Какво от това, че беше висок, смугъл и красив?

— Не се бой, тя пак ще се върне: малко й беше — успокои го отец Ралф, без да се церемони. — А понеже е богата, другата неделя съвсем високомерно ще остави в дискоса банкнота от десет лири. — После се разсмя на изражението на Франк. — Аз не съм много по-стар от теб, синко, и съм съвсем светски човек въпреки призванието си. Не ме кори, а го отдай просто на житейския опит.

Бяха оставили вече манежа зад гърба си и влязоха в увеселителната площадка на панаира. За Меги и Франк тя беше вълшебен свят. Отец Ралф беше дал на Меги цели пет шилинга, а Франк имаше петте лири: прекрасно беше, че можеха да си платят входа за всички тези мамещи павилиони и шатри. Навсякъде се тълпяха хора, деца се щураха наоколо, вперили разширени очи в пъстрите и малко неправилно изписани надписи по оръфаните платнища:

Навсякъде даваха по няколко пенита и гледаха онемели, без да забелязват поизтритите люспи на Тетис, нито беззъбата усмивка на кобрата.

На другия край, заела цяла една страна на площадката, беше опъната огромна шатра с издигната дъсчена пътека отпред и приличен на завеса фриз с рисувани фигури, надвиснали заплашително над тълпата. Един човек с мегафон в ръка канеше насъбралите се:

— Насам, насам, господа, при прочутата боксова трупа на Джими Шермън! Осем от най-добрите боксьори на света! Кесия пари за онзи, който се пребори с тях!

Жените и момичетата отстъпваха от тълпата, а мъжете и момчетата се стичаха от всички страни и се скупчваха нагъсто под дъсчената пътека. Тържествено, като процесия на гладиатори в цирк „Максимус“, осем мъже се строиха на пътеката и застанаха разкрачени, долепили до бедрата си ръце с превръзки на китките, наперени пред възторжените възгласи на тълпата. Меги помисли, че са по долни дрехи, понеже бяха облечени в дълго черно трико и елеци, с много тесни панталони от кръста до средата на бедрата. На гърдите им с големи латински печатни букви беше написано:

Не бяха еднакви на ръст — и високи, и ниски, и средни, — но всички бяха изключително добре сложени. Като си приказваха и се смееха помежду си — така свободно сякаш им беше ежедневие, — те стягаха мускулите си и си даваха вид, че не го правят за показ.

— Хайде, момчета, кой ще надене ръкавицата? — ревеше в тръбата глашатаят. — Кой ще опита? Кой ще спечели петачката? — провикваше се той сред ударите на един тъпан.

— Аз! — извика Франк. — Аз! Аз!

Той се отскубна от възпиращата го ръка на отец Ралф, а хората до тях, като видяха дребния ръст на Франк, започнаха да се смеят и добронамерено да го побутват напред.

Но глашатаят беше съвсем сериозен, а и един от трупата протегна приятелски ръка, изтегли Франк по стълбата и го нареди до осмината на дъсчения мост.

— Не се смейте, господа. Той не е едър, но пръв пожела да излезе. Важно е не кучето да е голямо, а зъбите му да са остри. Хайде, ето как малкият ще си опита късмета. Ами по-големите? Който е смел, той ще спечели. Кой ще си премери силите с момче от трупата на Джими Шермън?

Постепенно кандидатите ставаха все повече и повече — младежи, които стеснително мачкаха в ръце шапките си и поглеждаха изпод око професионалистите, застанали до тях като истукани. Въпреки че изгаряше от желание да остане и да види какво ще се случи, отец Ралф с неохота реши, че е крайно време да отведе Меги оттук, затова я вдигна на ръце и се обърна да си върви. Меги започна да вика и колкото повече се отдалечаваха, толкова по-силни ставаха писъците й, та хората се заобръщаха да ги гледат и понеже всички го познаваха, беше много неудобно, дори неприлично.

— Разбери, Меги, не мога да те заведа вътре. Баща ти жив ще ме одере, и с право.