— Да. Момчетата са наследствена черта в семейството на Пади, а и в моето има повече момчета. Момичетата са рядкост.

— Бедното дете — каза той неопределено.



Щом сандъците пристигнаха от Сидни и къщата се изпълни с познатите книги, сервизи, украшения, а гостната бе подредена с мебелите на Фий, нещата взеха да се поправят. Пади и по-големите от Стю момчета не се задържаха в къщи и повечето време прекарваха с двамата ратаи, които Мери Карсън беше задържала, за да се научат на тънкостите на овцевъдството в северозападната част на Нови Южен Уелс, доста по-различно от новозеландското. Фий, Меги и Стю пък налучкваха как да се справят с домакинството в къщата на главния пастир на Дройда, което нямаше много общо с тяхното в Нова Зеландия. Негласно се бяха разбрали за нищо да не безпокоят Мери Карсън, но нейната икономка и прислужниците й им помагаха със същата готовност, както ратаите помагаха на мъжете.

Постепенно всички се убедиха, че Дройда е един затворен свят, така откъснат от цивилизацията, че скоро дори и Гилънбоун остана само име, свързано с далечен спомен. В границите на самия чифлик имаше конюшни, ковачница, гаражи, безброй бараки, в които се складираше всичко — от храни до машини; имаше кучешки колиби, истински лабиринт от кошари, гигантско помещение за стригане на овцете с цели двадесет и шест клетки в него и още един зигзаговиден лабиринт от заградени дворове. Имаше и кокошарници, свинарници, краварници, мандра и спални помещения за двадесет и шест стригачи, бараки за общите работници, още две по-малки къщи като тяхната — за пастирите, други бараки за чираците, кланица и места за сечене и складиране на дърва.

Всичко това заемаше централната част на един почти правилен кръг без никакви дървета, с диаметър три мили — главният стопански двор. Само там, където беше къщата на главния пастир, групата постройки стигаше почти до гората отвъд. Но около навесите и дворовете за животни имаше дървета, за да хвърлят тъй желаната и необходима сянка. Това бяха главно евкалипти — огромни, здрави, с гъсти корони, красиви в своя покой. Отвъд, сред високите треви на пасбищата, лениво пристъпяха коне и дойни крави.

В дъното на дълбокото дере до къщата на главния пастир бавно течеше плитка и кална рекичка. Никой не повярва на отец Ралф, че тя можела да се вдигне на двадесет метра за една нощ. Водата й се изпомпваше на ръка — за банята и кухнята — и жените дълго време не можаха да свикнат да мият чиниите, да се къпят и да перат дрехите с тази зеленикаво кафява вода. Шест тежки железни цистерни, прикрепени на прилични на кранове дървени стойки, събираха дъждовната вода от покрива, която се използуваше за пиене, и те се научиха да я пестят и да не мият с нея. Защото никой не можеше да каже кога ще падне следващият дъжд, та да напълни отново цистерните.

Овцете и другият добитък пиеха вода, която идваше направо от артезианските кладенци, но не от кранове или поилки, а така, както бликаше от хиляди метра дълбочина. Тя течеше вряла през тръба, където беше пусната сонда, и по тесни канали, обрасли с яркозелена трева, стигаше до всички части на големия чифлик. Но хората не можеха да пият тази наситена със сяра и други минерали вода.

Отначало разстоянията ги зашеметяваха. Цялата площ на чифлика беше двеста и петдесет хиляди акра6. Най-дългата му страна беше осемдесет мили. Четиридесет мили и двадесет и седем огради отделяха имението от Гилънбоун — единственото селище на по-малко от сто и шест мили. По-късата източна граница беше река Барун, както местните хора наричаха този северен приток на реката Дарлинг, а тя беше пълноводна, тинеста, дълга хиляда мили и се вливаше в река Мъри, която се вливаше в океана след хиляда и петстотин мили, чак в Южна Австралия. Гилън крийк, рекичката, която течеше край къщата на главния пастир, се вливаше в Барун на две мили отвъд главния чифлик.

На Пади и на момчетата всичко много им хареса. Понякога прекарваха на седлата дни наред на много мили разстояние от чифлика; нощуваха под открито небе, така необятно и обсипано със звезди, сякаш беше наистина част от бога.

Сивокафявата земя гъмжеше от живот: хиляди кенгура на стада бягаха с подскоци между дърветата. Не знаеха прегради и бяха много привлекателни с изяществото, волността и числеността си. Емутата си правеха гнезда сред тревистата равнина и горделиво обхождаха като великани своите териториални граници, трепваха при всеки странен шум и побягваха по-бързо от коне, изоставяйки тъмнозелените си яйца, големи колкото футболни топки. Термити си строяха ръждивокафяви кули, подобни на малки небостъргачи; гигантски мравки, които хапеха лошо, се вливаха в земята на потоци през дупките на своите могили.

Птичият свят бе богат и пищен, неизчерпаем на нови видове, и пернатите живееха не по двойки, а с хиляди заедно: мънички зелено-жълти папагали с дълги опашки, които Фий наричаше птички на любовта, а местните хора — вълнисти папагалчета; по-малки папагали, обагрени в аленочервено и синьо и наречени розови папагали; големи светлосиви папагали с мораво розово по гърдите, под крилата и по главите, наричани розово какаду, и накрая едрите, чисто бели птици с перести жълти гребени, на които бяха дали името какаду. Мънички сипки, врабчета и скорци цвърчаха, и се въртяха по клоните, а силните кафяви чапли ликуваха, като че се кискаха, или се гмурваха да търсят змии — любимата им храна. Бяха досущ като хора тези птици и без да се плашат, кацаха с хиляди по дърветата, въртяха на всички страни светналите си умни очи, писукаха, разговаряха, смееха се, подражаваха на всеки звук, който стигаше до тях.

Страховити гущери, дълги до метър и осемдесет, лазеха уж тежко из тревата и внезапно се мятаха пъргаво към клоните на дърветата, очевидно чувствайки се така добре на земята, както и над нея: това бе гоаната. Срещаха се и всякакви други гущери, по-малки, но някои и по-страшни дори: украсени с нашийници от по три реда остри шипове или с издути яркосини езици. А разнообразието от змии беше безмерно. Клийри скоро научиха, че най-големите и опасни на вид са съвсем безобидни, а късички влечуги от по трийсетина сантиметра могат да умъртвяват. Имаше дървесни змии, черни змии с бели коремчета, кафяви змии, отровни тигрови змии.

А насекомите! Зелени скакалци, прелетни скакалци, щурци, пчели, мухи от всички големини и видове: жътварки, малки мушици, водни кончета, гигантски молци и всякакви пеперуди. Паяците бяха страхотни: грамадни и космати, с обхват на пипалата десетина сантиметра, или измамно малки, но отровни черни гадинки, които се появяваха в тоалетната; някои живееха в големи перести паяжини, увиснали между дърветата, други се полюшваха в гъсти тюлени люлки, захванати на стръкчета трева, или се мушкаха в малки дупчици в земята, чиито входове се затваряха след тях.

Не липсваха и хищници: диви прасета, които не се плашеха от нищо, свирепи и месоядни, черни и космати, големи като крави; динго, местните диви кучета, които се прокрадваха ниско по земята и се сливаха с тревата; гарвани със стотици, които печално грачеха от обрулените бели скелети на мъртви дървета; орли и соколи, които кръжаха, оставили се да ги носят въздушните течения.

Те бяха опасни за овцете, особено по време на ягнене. Кенгурата и зайците изяждаха тревата, прасетата и дингото изяждаха агнетата, телетата и болните животни, а гарваните кълвяха очите. Клийри скоро се научиха да стрелят и започнаха да носят пушки на седлото до себе си — било да съкратят мъките на някое умиращо животно, било да убият глиган или динго.

Момчетата ликуваха и си мислеха, че това е истинският живот. Никой от тях не тъгуваше за Нова Зеландия. И понеже мухите кацаха като върху сладко по ъглите на очите им, по ноздрите, устата и ушите им, те се научиха като австралийците да закачат на връвчици по цялата периферия на шапките си тапи, които се полюшваха и подскачаха. За да не влизат в крачолите на широките им панталони разни гадини, те завързваха под коленете ивици кожа от кенгуру, на които местните жители казваха „жартиери“, надсмиваха се на глупавото название, но покорно приемаха необходимостта от тях. Нова Зеландия беше далеч по-скучна; тук бе истинският живот.

На жените, принудени да се грижат за домакинството и за онова, което бе непосредствено около къщата, животът тук им се нравеше много по-малко, защото нямаха нито свободно време, нито уважителен повод да яздят и тяхната работа не беше нито привлекателна, нито разнообразна както тази на мъжете. Само им беше по-трудно да вършат онова, което им бе отредено: да готвят, чистят, перат, гладят, да се грижат за бебето. Трябваше да преодоляват жегата, прахта, многото стъпала, калната вода, почти постоянното отсъствие на мъжете, да носят и да цепят дърва, да изпомпват вода, да колят кокошки. Най-тежко понасяха жегата, а бе все още ранна пролет; въпреки това термометърът на верандата всеки ден се качваше до тридесет и осем градуса. В кухнята, където гореше печка, беше четиридесет и осем градуса.

Облеклото им, състоящо се от много пластове, прилепваше плътно към тялото според условията в Нова Зеландия, където в къщите бе почти винаги хладно. Мери Карсън, излязла да се поразходи и да навести снаха си, огледа презрително памучната рокля на Фий, дълга до земята и затворена по врата. Самата тя бе облечена по новата мода с кремава копринена рокля само до средата на прасците, непристегната в талията, със свободни, къси до лактите ръкави и с дълбоко деколте.

— Фиона, ами ти си отчайващо старомодна — отсъди тя, докато обхождаше с поглед гостната, прясно боядисана в кремаво, с персийските килими на пода и изящните старинни мебели.

— Нямам време да бъда друга — отвърна Фий кратко, не както подобава за ролята й на домакиня.

— Сега ще ти остава повече време, като ги няма мъжете по цели дни и не трябва да готвиш и за тях. Скъси си полите и престани да носиш фусти и корсети, защото ще умреш от горещина през лятото. Може да стане много по-горещо, да знаеш. — Очите й се спряха върху портрета на красивата руса жена в кринолин, стил „императрица Евгения“. — Коя е тя? — посочи Мери.