След мразовитата нощ, когато слънцето приближи зенита си, денят стана непоносимо горещ, а влакът трополеше по своя път, като спираше само от време на време в някое малко градче, пълно с велосипеди и конски каруци: коли, изглежда, рядко стигаха дотук. Пади отвори докрай и двата прозореца въпреки саждите, които прехвърчаха и полепваха по всичко. Беше толкова горещо, че едвам си поемаха дъх, а дебелите им новозеландски зимни дрехи дращеха телата им и кожата ги сърбеше. Едва ли другаде, освен в ада, можеше да е така горещо през зимата.

Гилънбоун наближи със залеза и им се видя като малка купчина разнебитени постройки от дърво или ръждиво желязо от двете страни на широка прашна улица без дървета. Чезнещото слънце оставяше златната си диря по всичко и това придаваше на града мимолетно величие, което се стапяше още пред очите им, докато стояха на перона и гледаха. И отново стана типично за най-затънтената вътрешност на континента селище, построено на границата на постоянно стесняващия се дъждовен пояс; на запад се простираха две хиляди мили безводна пустиня.

Лъскава черна кола чакаше пред гарата, а през прахта, дебела няколко сантиметра, без да й обръща внимание, към тях крачеше свещеник. В дългото си расо напомняше на нещо от миналото и сякаш не стъпваше като обикновен човек, а се движеше като в сън; прахта около него се вдигаше на облачета, които се червенееха на последните лъчи на залеза.

— Здравейте! Аз съм отец де Брикасар — заговори той, като подаваше ръка на Пади. — Сигурно вие сте братът на Мери: приличате си. — Той се обърна към Фий и доближи безсилната й ръка към устните си, като се засмя искрено изненадан: никой, не можеше по-бързо от отец Ралф да отличи благородното потекло на една жена. — Колко сте красива! — отбеляза той, сякаш изричаше най-естественото нещо на света за един свещеник. Чак тогава погледът му се прехвърли на скупчените момчета, спря озадачен върху Франк и се плъзна по другите един по един, както бяха наредени по височина. Зад тях Меги стоеше съвсем сама, зяпнала го с отворена уста, като че виждаше самия бог. Без да забелязва сякаш, че расото му от скъп шевиот се валя в прахта, той мина покрай момчетата, клекна пред Меги и я хвана с двете си ръце — силни, нежни и добри.

— А ти коя си? — попита той засмян.

— Меги — отвърна тя.

— Името й е Мегън — намеси се свъсено Франк с чувство на омраза към този красив и потискащо висок мъж.

— Любимото ми име: Мегън. — Той се изправи, но задържа ръката на Меги в своята. — По-добре е да пренощувате в презвитерството — каза той, като поведе Меги към колата. — Утре ще ви закарам в Дройда, много е далеч, а вие сте пътували с влак чак от Сидни.

Освен хотел „Империал“, католическата църква, манастирът, католическото училище и презвитерството бяха единствените тухлени постройки в Гилънбоун, а дори голямото общинско училище се беше задоволило с паянтов строеж. Щом падна мрак, въздухът стана изведнъж много студен, но в приемната на презвитерството гореше камина с дебели пънове, а отнякъде се носеше апетитна миризма на ядене. Икономката, съсухрена шотландка с изумителна енергия, се засуети да им показва стаите, като не спираше да говори с разлетия си северозападен акцент.

Свикнали с недостъпните и резервирани духовници в Уахин, Клийри бяха смутени от непринуденото и любезно държане на отец Ралф. Само Пади се поотпусна, защото това му напомни за дружелюбните свещеници в родния му Голуей, които се отнасяха приятелски и с най-обикновените хора. Семейството вечеря сред почтително мълчание и при първа възможност се оттегли горе. Пади неохотно ги последва. От вярата той черпеше топлина и утеха, а религиозността на останалите се коренеше във внушения страх от наказание.

Когато семейството се прибра, отец Ралф се изтегна в любимия си стол: загледан в огъня, запалил цигара и с усмивка на лицето. Мислено си представи Клийри така, както ги бе видял на гарата, мъжа, който много приличаше на Мери, но беше съсипан от работа и несъмнено лишен от нейната злоба; уморената му красива жена, на която повече би прилягало да слезе от ландо, теглено от два бели коня; мургавия свъсен Франк с черните очи… черни очи; другите синове, повечето досущ като бащата, освен най-младия, Стюърт — копие на майка си: щеше да стане хубав мъж, като порасне; бебето, за което още нищо не се знаеше, и Меги. Най-сладкото, най-чаровното момиченце, което бе виждал някога. Цветът на косата й не можеше да се опише с думи; нито червен, нито златен, а прелестна смесица от двете. А само като го погледнеше с тези светлосиви, чисти искрящи очи — същински скъпоценни камъни! Той сви рамене, хвърли угарката в огъня и стана. С напредването на възрастта май започваше да става мечтател. Скъпоценни камъни. Май неговите очи не виждаха вече както трябва.

На сутринта той закара нощните си гости в Дройда и тъй като беше вече свикнал с пейзажа, много се забавляваше от техните забележки. Най-близкото възвишение е на двеста мили на изток — обясни той, — а това са австралийските черноземни равнини. Безбрежно пасище, равно като тепсия, тук-там с по някое дърво. Денят беше пак много горещ, но в „Даймлера“ се пътуваше далеч по-удобно, отколкото във влака. Бяха тръгнали рано, без да закусят, защото беше през пости. Одеждите си и светото причастие отец Ралф беше прибрал в черно куфарче.

— Тези овце са мръсни — разочаровано отбеляза Меги, загледана в стотиците ръждивочервени пашкули, заровили ненаситни муцунки в тревата.

— Аха, явно е трябвало да предпочета Нова Зеландия — заключи свещеникът. — Там сигурно е като в Ирландия — с чистички бежови овце.

— Да, наистина прилича на Ирландия — потвърди Пади, — има същата свежа зелена трева, но е много по-дива, некултивирана. — Отец Ралф много му беше допаднал.

В този момент пред очите им изскочиха няколко ему, изправиха се и стремглаво хукнаха, размахали дългите си възлести крака, проточили шии. Децата ахнаха и прихнаха да се смеят от възторг — за пръв път виждаха такива огромни птици, които тичат, вместо да летят.

— Ех, че е приятно да не трябва да слизаш постоянно и да отваряш тези проклети порти — каза отец Ралф, когато и последната се затвори след тях, а Боб, изпълнявал ролята на вратар, се качи отново в колата.

След изненадите, които Австралия им бе поднесла с главозамайваща бързина, Дройда с изящната си фасада в стил „крал Джордж“, с напъпилите глицинии, с хилядите розови храсти им напомни отново за дома.

— Тук ли ще живеем? — почти изписка от радост Меги.

— Не точно — побърза да й обясни свещеникът. — Къщата, в която ще живеете, е на около миля по-нататък, долу край реката.

Мери Карсън ги чакаше в голямата приемна, но не стана да посрещне брат си и го накара да отиде до нея, както бе седнала в голямото си кресло.

— Е, Пади — каза тя любезно, вперила поглед край него там, където стоеше отец Ралф с Меги на ръце, обвила здраво врата му с малките си ръчички.

Мери Карсън се надигна тежко, без да поздрави Фий и децата.

— Хайде веднага да чуем молитвата, защото отец де Брикасар сигурно бърза да си върви — каза тя.

— Съвсем не, мила ми Мери — отвърна той през смях, а очите му заблестяха. — Ще прочета молитвата, после всички заедно ще закусим с топъл чай, а след това съм обещал на Меги да й покажа къде ще живее.

— Меги ли? — запита Мери Карсън.

— Да, това е Меги. И за да не започвам отзад напред, позволи ми да ти представя всички поред, Мери. Това е Фиона.

Мери Карсън кимна леко и почти не обърна внимание на момчетата, докато отец Ралф изреждаше имената им; цялата беше погълната да наблюдава свещеника и Меги.

4

Къщата на главния пастир бе построена на колове, на десетина метра над тясно дере, покрай което растяха високи евкалипти и много плачещи върби. След пищния парк на Дройда тук беше някак твърде оголено и скучно, но къщата по своите помещения наподобяваше тази, която бяха оставили в Нова Зеландия. Тежки викториански мебели изпълваха и почти задръстваха стаите; над всичко се стелеше фина червеникава прах.

— За щастие има баня — каза отец Ралф, като се изкачиха по широките дървени стълби до предната веранда. Беше доста нагоре, защото самите пилони, върху които лежаха основите, бяха пет метра високи. — Това е за случай, че реката залее бреговете — обясни отец Ралф. — Вие сте точно над нея, а са ми казвали, че водата може да се покачи и шестдесет стъпки за една нощ.

Баня имаше наистина: стара ламаринена вана и очукан бойлер бяха поставени в заградена от всички страни ниша в края на задната веранда. Но жените погнусени установиха, че тоалетната е само една дупка на около двеста метра от къщата, и при това вонеше. В сравнение с Нова Зеландия беше много примитивно.

— Онези, които са живели тук, не са били много чисти — отбеляза Фий, като плъзна пръст по праха върху шкафа.

Отец Ралф се засмя:

— Напразно ще се борите с това — каза й той. — Природата тук е такава, че с три неща няма никога да се справите: жегата, прахта и мухите. Каквото и да правите, те винаги ще са с вас.

Фий погледна свещеника.

— Много сте любезен с нас, отче — рече тя.

— А защо не? Та вие сте единствените роднини на моята добра приятелка Мери Карсън.

Тя вдигна рамене, безразлична към думите му.

— Не съм свикнала да се държа приятелски със свещеник — продължи тя. — В Нова Зеландия те бяха винаги много резервирани.

— Не сте католичка, нали?

— Не. Пади е католик. Децата, разбира се, са възпитани като католици — всички до едно, ако се безпокоите за това.

— И през ум не ми е минало. На вас неприятно ли ви е?

— Все ми е едно.

— Не сте ли сменили религията си?

— Не съм лицемерна, отче де Брикасар. Загубих вяра в моята църква и нямах никакво желание да се приобщавам към друга, също така безсмислена религия.

— Разбирам. — Той наблюдаваше Меги, застанала на предната веранда и загледана към Дройда. — Много е хубава… вашата дъщеря. Знаете ли, имам слабост към тицианови коси. Ако видеше нейната, художникът би се завтекъл за палитрата си. Никога досега не съм срещал точно такъв цвят. Единствена дъщеря ли ви е?