Пътуването беше кошмарно. Още преди „Уахин“ да излезе от пристанището на Уелингтън, морската болест ги хвана и ги държа по целия път от хиляда и двеста мили през бурното мразовито море. Пади качи момчетата горе на палубата въпреки острия вятър и ледените пръски вода и слизаше долу да види жените и бебето само когато някоя добра душа предложеше да наглежда четирите му злощастни повръщащи момчета. Въпреки че копнееше за малко свеж въздух, Франк предпочете да остане долу да пази жените. Каютата беше тясна, задушна и миришеше на машинно масло, понеже беше под ватерлинията и близо до носа, където корабът се тресеше най-силно.

Няколко часа след Уелингтън Франк и Меги решиха, че майка им ще умре. Докторът от първа класа, когото изплашеният стюард извика, поклати загрижено глава.

— Добре, че пътуването е кратко — рече той и нареди на сестрата да намери мляко за бебето.

Между пристъпите на болестта Франк и Меги успяваха някак да нахранят Хал с биберон, който той никак не хареса. Фий престана да се напъва да повръща и изпадна в нещо като кома, от което не можеха да я свестят. Стюардът помогна на Франк да я положи на горната койка, където въздухът беше малко по-поносим, и като държеше до устата си кърпа да обира воднистата жлъчка, която стомахът му все още изхвърляше, Франк приседна на ръба до Фий и взе да приглажда сплъстената й руса коса, разпиляна по челото. Часове наред прекара той на поста си, колкото и да му беше зле, и всеки път, когато Пади влизаше, намираше го при майка му да гали косата й, докато Меги се бе свила с Хал на една от долните койки, притиснала и тя устата си с кърпа.

На три часа път от Сидни вълните спаднаха и морето стана огледално гладко, а от далечна Антарктида пропълзя мъгла и обгърна стария кораб. На Меги, посъживила се малко, се струваше, че сирената му е стон от болка след борбата с вълните. Пробиваха си път през лепкавата сивота като прокрадващ се подгонен звяр, докато дълбокият монотонен рев се разнасяше някъде от горните палуби — самотен, неописуемо тъжен звук. После въздухът около тях изведнъж се изпълни с жалния вой на много сирени; те минаха през призрачни изпарения и се озоваха в пристанището. Меги никога не забрави зова на тези сирени в мъглата — той беше първото й впечатление от Австралия.

Пади изнесе Фий на ръце от „Уахин“, Франк ги следваше с бебето, Меги носеше един куфар и всяко от момчетата мъкнеше по някакъв товар, препъвайки се от изтощение под тежестта му. Пристигнаха в Пирмънт — име, което не им говореше нищо — в една мъглива зимна утрин в края на август през 1921 година. Пред железния навес на пристанището чакаше безкрайна редица таксита. Меги зяпна с разширени от изненада очи, защото никога не бе виждала толкова много коли, събрани на едно място. Пади ги натовари някак си всичките само в една кола, чийто шофьор предложи да ги закара до Народния дворец.

— Тъкмо място за такива като вас, друже — посъветва той Пади. — Хотел за бедни хора, държат го салитата5.

Улиците бяха пълни с коли, които се движеха във всички посоки, а коне имаше много рядко. През прозорците на таксито те гледаха захласнати високите тухлени сгради, тесните криви улици. Поразяваше ги бързината, с която хората се тълпяха и разпръскваха в странния ритуал на своя градски живот. Уелингтън ги беше смаял, но пред Сидни той приличаше на малък провинциален град.

Докато Фий се съвземаше в една от безбройните стаи на общежитието, което Армията на спасението твърде великодушно наричаше Народен дворец, Пади отиде до централната гара да види кога има влак за Гилънбоун. Момчетата, дошли вече на себе си, настояваха да отидат с него — казали им, че не било далеч и целият път дотам бил в магазини, а в единия продавали и захаросани скариди. Като им завиждаше на младостта, Пади склони, пък и не беше сигурен дали ще го държат краката след трите дни морска болест. Франк и Меги останаха при Фий и бебето, макар че също много искаха да отидат, но повече се безпокояха за майка си. Тя наистина започна бързо да се ободрява — още щом слезе от кораба, и изпи едно канче супа с няколко хапки препечен хляб — донесе й ги едно от ангелчетата с бонета, които се грижеха за бедните.

— Ако не заминем тази нощ, Фий, следващият директен влак тръгва чак след една седмица — каза Пади, като се върна. — Мислиш ли, че ще издържиш да пътуваме тази нощ?

Фий се повдигна, все още немощна.

— Ще издържа — рече тя.

— Според мен трябва да изчакаме — възпротиви се Франк. — Мама още не е в състояние да пътува.

— Ти, Франк, изглежда, не разбираш, че ако изпуснем влака тази вечер, трябва да стоим тук цяла седмица, а в моя джоб просто няма достатъчно пари за една седмица в Сидни. Разстоянията тук са големи и дотам, където отиваме, няма влак всеки ден. До Дъбоу имало три влака утре, но там трябвало да чакаме да се прехвърлим на някаква местна линия и както ми казаха, това щяло да е по-тежко за нас, отколкото ако се помъчим да хванем експреса тази вечер.

— Ще мога, Пади — повтори Фий. — Ето, Франк и Меги ще ми помогнат. Ще издържа. — Очите й, приковани върху Франк, го молеха да мълчи.

— Тогава ще изпратя веднага телеграма на Мери да ни чака утре вечер.

Централната гара беше най-голямата сграда, в която бяха влизали Клийри — огромен цилиндър, който едновременно отразяваше и поглъщаше врявата на хиляди хора, застанали до олющени, стегнати с ремъци куфари и вперили очи в огромно табло, означенията върху което сменяха постоянно мъже с дълги пръти в ръка. В сгъстяващия се вечерен мрак те се сляха с тълпата и не снемаха поглед от желязната сгъваема преграда пред пети коловоз. Тя бе все още затворена, но върху табелката на нея с ръка бе написано: „Поща за Гилънбоун“. Голямо оживление на първи и втори коловоз възвестяваше предстоящото заминаване на нощните експреси за Бризбейн и Мелбърн. Тълпи пътници си пробиваха път край вдигнатите бариери.

Скоро дойде и техният ред: вратите към пети коловоз се отвориха и хората тръгнаха нетърпеливо.

Пади намери едно празно купе във втора класа, каза на по-големите момчета да седнат до прозорците, а Фий, Меги и бебето настани до плъзгащите се врати към коридора. Хора надничаха често вътре с надежда да намерят свободно място, но бързо се отдръпваха ужасени, като виждаха толкова много деца. Оказваше се, че понякога е изгодно да имаш голямо семейство.

Нощта беше много студена и се наложи да използват карираните пътнически одеяла, които носеха привързани към всеки куфар. Вагонът не беше отоплен, ако не се смятат поставените край стената на пода железни сандъчета с разгорени въглени, но и никой не очакваше да има отопление, тъй като в Австралия и Нова Зеландия изобщо нищо не се отопляваше.

— Далеч ли е, тате? — попита Меги, щом влакът излезе от гарата, като потракваше и се поклащаше по безкрайния си път.

— Много по-далеч, отколкото изглеждаше на атласа, Меги. Шестстотин и десет мили. Ще пристигнем утре следобед.

Момчетата зяпнаха от изненада, но веднага се улисаха при вида на феерията от светлини навън; всички се скупчиха до прозореца и се взираха: изминали бяха вече близо миля, а къщите не намаляваха. Скоростта се увеличи, светлините оредяха и най-после съвсем изчезнаха, като на тяхно място останаха само снопчетата искри, разлетели се наоколо в свирещия вятър. Когато Пади изведе момчетата навън, за да може Фий да накърми бебето, Меги ги проследи с копнеж. Напоследък вече не беше една от тях — и то, откакто бебето промени живота й и я прикова към къщата подобно на майка й. Не че имаше нещо против — каза си тя с чувство на отговорност. Бебето беше толкова миличко — най-голямата радост в живота й, а и толкова й беше приятно мама да се отнася с нея като с равна. Какво караше мама да има бебета, тя не знаеше, но това беше хубаво. Меги подаде Хал на Фий. Не след дълго влакът спря с пронизително скърцане и стоя на място сякаш часове, като пъшкаше и се задъхваше. Тя умираше от желание да отвори прозореца и да погледне навън, но в купето бе станало вече много студено въпреки въглените в сандъчето на пода.

Пади влезе с димяща чаша чай за Фий. Тя тъкмо оставяше Хал на седалката, сит и сънлив.

— Къде сме? — попита тя.

— Мястото се казва Вели Хайтс. Щели да ни прикачат още един локомотив за изкачването до Литгоу — обясни ми момичето от лавката.

— Колко време имаме, за да изпия това?

— Петнадесет минути. Франк ще ти донесе сандвичи, а аз ще взема на момчетата нещо за ядене. Следващия път ще спрем чак в Блейни, по-късно през нощта.

Меги, внезапно много развълнувана, пийна от горещия сладък чай на майка си и хапна от сандвича, който Франк й донесе. Той я настани на дългата седалка под малкия Хал, загърна я плътно в одеялото и после направи същото с Фий, която легна по цялата дължина на отсрещната пейка. На Стюърт и Хюи постлаха на пода между седалките, а Пади каза на Фий, че ще вземе Боб, Франк и Джек със себе си през няколко купета, за да поговорят с едни овчари, и там ще прекарат нощта. Във влака беше много по-приятно, отколкото в кораба; Меги се заслуша в тракането и ритмичното пухтене на двата локомотива, чуваше вятъра в телеграфните стълбове и от време на време тропот като от забързани копита, когато стоманените колела се забавяха по стръмните релси и след туй припряно бързаха да наберат скорост. После заспа.

Сутринта гледаха с почуда и недоумение природата навън, каквато не бяха допускали, че съществува на една и съща планета с Нова Зеландия. Хълмове наистина имаше, но абсолютно нищо друго не беше като у дома. Всичко беше кафяво и сиво, дори дърветата. Зимната пшеница бе станала вече сребристосива под ослепителното слънце и додето стигаше погледът, се полюшваше и огъваше на вятъра, като само тук-там се виждаха тънки източени дървета със синкави листа или групички прашни храсти, посивели и излинели. С нетрепващ поглед Фий огледа околността, без да промени израза на лицето си, но очите на горката Меги плувнаха в сълзи. Беше грозно, неоградено от човешка ръка и толкова обширно, а без следа от зеленина.