Меги издърпа парче мек бял плат от големия куп, който се топлеше до печката, и внимателно го разстла върху масата, после взе от люлката разплаканото бебе. Косите на Клийри лъснаха рехави на малката главичка, докато Меги сменяше пелените бързо и така сръчно, както би го сторила майка й.

— Малката мама Меги — закачи я Франк.

— Не съм — сопна се тя. — Само помагам на мама.

— Знам — каза й той нежно. — Ти си добро момиче, Мегинце. — И дръпна бялата тафтена панделка на тила й, която се развърза.

Големите сиви очи се вдигнаха към лицето му, пълни с обич. Над клюмащата глава на бебето Меги му се стори голяма колкото него и дори по-голяма. Бодна го в гърдите при мисълта, че й се бе стоварило такова бреме във възраст, когато трябваше да се грижи единствено за Агнес, захвърлена сега в спалнята и забравена. Ако не бяха Меги и майка му, отдавна да се е махнал. И пак погледна злобно баща си, който беше причина новото същество да създаде такъв хаос в къщи. Пада му се, дето не го искат в кошарите.

За другите момчета, а дори и за Меги не бе мислил така натрапчиво, но когато талията на Фий бе започнала да се налива още един път, той беше вече достатъчно голям, за да има сам семейство. На всички — освен на малката Меги — им беше неловко и най-много на майка му. Прокрадващите се погледи на момчетата я караха да трепва като заек; тя не смееше да срещне очите на Франк, нито успяваше да прикрие срама, изписан в нейните. „Бива ли една жена да изтърпи всичко това — мислеше си Франк за хиляден път, като си спомняше ужасните стенания и викове от спалнята в нощта, когато се роди Хал. Тъй като беше вече твърде голям, не бяха го извели от къщи с другите. — Пада му се на татко да не му дават работа. Ако беше свестен човек, щеше да я остави на мира.“

В светлината на сложената отскоро електрическа лампа главата на майка му изглеждаше като извезана от злато, а изящният й профил, обърнат към Пади през дългата маса, бе неизказано красив. Как може такава хубава и изискана жена да се омъжи за наемен селскостопански работник от блатата на Голуей? Да съсипе и себе си, и порцелановите си сервизи, и хубавите си покривки за маса, и персийските си килими в гостната, които никой не виждаше, защото жените на другите като Пади не се чувстваха добре с нея — стесняваха се от грубите си високи гласове, не знаеха какво да правят с повече от една вилица.

Понякога в неделен ден тя отиваше сама в гостната и сядаше да посвири на клавесина до прозореца. Но като нямаше време да го прави по-често, отдавна бе загубила техниката и можеше да изпълнява вече само най-простички неща. Тогава Франк се свиваше под прозореца сред люляците и кремовете, заслушан със затворени очи. И си представяше майка си, облечена в дълга рокля на волани от най-тънка бледорозова дантела, седнала до клавесина в голяма бяла зала с множество кичести свещници около нея. Идваше му да заплаче, но той вече никога не плачеше — след онази нощ в плевнята, когато полицаите го бяха върнали в къщи.

Меги бе поставила Хал отново в люлката и беше застанала до майка си. „И тя ще се съсипе така — помисли си Франк, като гледаше гордия нежен профил, ръцете й като на Фиона, детското й тяло. — Ще прилича много на майка си, като стане жена. И кой ще се ожени за нея? Пак някой недодялан ирландски овчар или някой селяндур от мандрите на Уахин.“ Беше достойна за нещо повече, но не бе родена за друго. Нямаше друг изход — казваха всички — и с всяка година от живота си Франк сякаш се убеждаваше в това.

Почувствували внезапно втренчения му взор, Фий и Меги едновременно се обърнаха и му се усмихнаха с онази особена нежност, която жените скътват за най-обичаните мъже в живота си. Франк остави чашата на масата и излезе да нахрани кучетата — щеше му се да заплаче или да убие някого. Да направи нещо, само и само да отпъди болката.

Три дни след като Пади загуби работата си в кошарите на Арчибълд, пристигна писмото на Мери Карсън. Той го бе отворил още в пощата на Уахин и се върна у дома, подскачайки като дете от радост.

— Отиваме в Австралия! — извика той, размахал листовете скъпа тънка хартия пред озадачените лица на домашните.

В настаналата тишина всички погледи се обърнаха към него. В очите на Фий се четеше недоумение, в Мегините — също, но мъжете бяха грейнали от радост. Очите на Франк сияеха.

— Но, Пади, как се е сетила за теб изведнъж след толкова години? — озадачи се Фий, като прочете писмото. — Парите й не са от вчера, нито самотата й. Не си спомням да ни е предлагала някога по-рано помощ.

— Страхува се, изглежда, да не умре сама — предположи той, за да успокои колкото Фий, толкова и себе си. — Нали виждаш какво пише: „Не съм вече млада, а ти и твоите синове сте ми наследници. Мисля, че е редно да се видим, преди да умра, а и ти да се научиш да управляваш наследството си. Смятам да те направя главен пастир в стопанството ми, това ще бъде отлична подготовка, а по-големите момчета, които могат вече да работят, също ще се научат да гледат добитъка. Така в Дройда ще работи само семейството, без да се наемат външни помощници.“

— Не пише ли дали ще ни изпрати пари да стигнем до Австралия? — запита Фий.

Пади настръхна.

— За нищо на света не бих искал това от нея — отсече той. — Можем да отидем до Австралия и без да просим пари от нея: имам спестени достатъчно.

— Мисля, че трябва да ни плати пътя — упорстваше Фий за изумление на всички: тя толкова рядко даваше мнението си. — Как ще зарежеш тук целия си живот и ще отидеш да й работиш само по силата на едно обещание, дадено в писмо? Досега не си е мръднала пръста да ни помогне и й нямам доверие. Доколкото си спомням, казвал си ми за нея само, че е най-голямата скъперница, която си виждал. Та в края на краищата, Пади, ти съвсем не я познаваш чак толкова добре. Имате такава голяма разлика във възрастта, а и тя е заминала за Австралия, преди ти да тръгнеш на училище.

— Не разбирам какво значение има това сега, а щом е скъперница, толкова повече ще наследим. Не, Фий, ще отидем в Австралия и сами ще си платим пътя дотам.

Фий не каза повече нищо. По лицето й не можеше да се разбере дали е засегната, че са я срязали така набързо.

— Ура! Отиваме в Австралия! — викна Боб и сграбчи баща си за раменете. Джек, Хюи и Стю заподскачаха наоколо, а Франк се усмихваше с поглед, зареян някъде вън от стаята. Само Фий и Меги бяха смутени и изплашени и със свити сърца се надяваха да не излезе нищо от цялата работа, защото в Австралия животът им нямаше да е по-лек и щяха да правят същото, но при неизвестно какви условия.

— Къде е Гилънбоун? — попита Стюърт.

Извадиха стария атлас. При все че бяха много бедни, у Клийри имаше няколко полици с книги зад кухненската маса. Момчетата се заровиха из пожълтелите страници да намерят Нови Южен Уелс. Свикнали с късите разстояния на Нова Зеландия, не им мина през ум да погледнат мащаба в долния ляв ъгъл на страницата. Приеха за съвсем естествено Нови Южен Уелс да е голям колкото Северния остров на Нова Зеландия. Ето го и Гилънбоун, близо до левия горен ъгъл, и както им се стори, на почти същото разстояние от Сидни както Уангануи от Оклънд, макар че точките, означаващи градове, бяха много по-малко на брой, отколкото върху картата на Северния остров.

— Този атлас е много стар — поясни Пади. — Австралия е като Америка: разраства се с часове. Сигурен съм, че градовете са станали много повече.

Трябваше да пътуват в трета класа на кораба, но в края на краищата пътят беше само три дни — не беше чак толкова страшно. Та от Англия се пътуваше седмици наред. Със себе си можеха да вземат само дрехи, сервизите, кухненски съдове и прибори, спално бельо и книгите, на които държаха много. Мебелите трябваше да продадат, за да покрият разноските по пренасянето на някои вещи на Фий от гостната — клавесина й, килимите и столовете.

— В никакъв случай няма да ги оставяш — решително говореше Пади на Фий.

— Сигурен ли си, че можем да си го позволим?

— Разбира се. А колкото за другите мебели, Мери пише, че ни приготвяла къщата на главния пастир, а там имало всичко, което ще ни е нужно. Добре, че няма да живеем в една къща с нея.

— И аз така мисля — отвърна Фий.

Пади замина за Уангануи да купи осем билета за третокласна каюта на „Уахин“: интересно, че и корабът, и най-близкият им град имаха едно и също име. Трябваше да отплуват в края на август и в началото на месеца всички вече бяха повярвали, че голямото приключение ще се състои. Кучетата дадоха на други хора, конете и двуколката продадоха, а мебелите натовариха на каруцата на стария Енгъс Макуъртър и ги откараха на търга в Уангануи. Вещите на Фий опаковаха в сандъци заедно със сервизите, бельото, книгите и кухненските съдове.

Франк намери майка си застанала до красивия стар клавесин — тя галеше нежнорозовата политура на жилки и гледаше унесена златистия прах по пръстите си.

— Отдавна ли го имаш, мамо? — попита я той.

— Да. Не можеха да ме лишат от моите собствени неща, когато се омъжих. Клавесинът, персийските килими, канапето с креслата и писалището. Не е много, но си беше мое. — Сивите замислени очи се насочиха през рамото му към портрета с маслени бои на стената зад него, потъмнял от времето, на който беше изрисувана жена със златисто руси коси, в рокля от светлорозова дантела, украсена с безброй кринолинени волани.

— Коя е? — полюбопитства той, като се извърна. — Винаги съм искал да те питам.

— Една истинска дама.

— Вероятно някоя роднина: приличате си малко.

— Тя ли? Моя роднина? — Очите й се отместиха от картината и спряха върху сина й, с лека ирония в тях. — Приличам ли ти на човек, който може да има роднина като нея?

— Защо не?

— Избий това от главата си.

— Защо не ми кажеш, мамо?

Тя въздъхна, затвори клавесина и издуха златистия прах от пръстите си.

— Няма какво да ти казвам, нищо няма. Хайде, помогни ми да преместя тези неща в средата на стаята, за да може татко ти да ги опакова.