Поради страстта си към имението покойният Майкъл Карсън не се беше скъпил за резервоарите: казваха, че и десет години да не падне дъжд, в Дройда тревата ще бъде все зелена и цветята все ще цъфтят.

Като се приближаваше човек през обширната морава, погледа му грабваха най-напред къщата и евкалиптите. Но отзад се забелязваха още много едноетажни постройки от жълт пясъчник, свързани с главната сграда чрез покрити тунели, обрасли с пълзящи растения. Широка пясъчна алея завиваше към кръгъл паркинг от едната страна на къщата, но после продължаваше зад нея и се губеше от погледа чак там, където кипеше истинският живот на Дройда: кошарите, плевните, помещението за стригане. Отец Ралф предпочиташе гигантските евкалипти, които хвърляха сянка над стопанските постройки, пред приличащите на призраци евкалипти до къщата. В гигантските евкалипти, гъсто зашумени от светлозелени длъгнести листа, жужаха пчели — обичайният ленив листак на именията във вътрешността на континента.

Докато отец Ралф паркираше колата и прекосяваше поляната, прислужницата го чакаше на предната веранда с широка усмивка на луничавото лице.

— Добро утро, Мини — поздрави я той.

— О, отче, добре сте дошли в туй хубаво утро — отвърна тя със силния си провинциален акцент, отворила с една ръка вратата и протегнала другата да поеме вехтата му шапка, която съвсем не подхождаше на духовник.

В полутъмния хол с мраморна настилка и широко стълбище с месингов парапет отец Ралф се поколеба, но Мини му кимна и той влезе в салона.

Мери Карсън седеше в своя люлеещ се стол пред отворения прозорец, широк пет метра и висок от пода до тавана, и явно не усещаше студения въздух, нахлуващ отвън. Гъстата й червеникава коса почти не бе загубила от цвета си на младини и въпреки че по загрубялата луничава кожа се бяха появили нови старчески петна, за своите шейсет и пет години тя имаше твърде малко бръчки — нещо като фина мрежа от фигурки с форма на диамант покриваше лицето й. Упоритият й нрав личеше само по двете дълбоки гънки покрай римския й нос, които изтегляха надолу ъглите на устата й, и по студения поглед на воднисто сините й очи.

Отец Ралф прекоси безмълвно дебелия обюсонски килим и се наведе да й целуне ръка. Жестът много прилягаше на човек с неговия ръст и изящество, особено както бе облечен в просто черно расо, което правеше осанката му царствена. Безизразният й поглед изведнъж се оживи, светна закачливо и тя се усмихна превзето.

— Ще пиете ли чай, отче?

— Зависи дали не искате първо да се помолим — отвърна той, седна на стола срещу нея и кръстоса крака, от което расото му се повдигна и се показаха бричове с ботуши до коленете: облекло, съобразено с условията в неговата енория. — Донесох ви причастие, но ако държите на молитвата, готов съм да я прочета само за няколко минути. Нямам нищо против да погладувам още малко.

— Много сте любезен към мен, отче. — Беше доволна, макар добре да знаеше, че и той, както всички други, почита не нея, а парите й. — Заповядайте тогава на чай — продължи тя. — Ще се задоволя само с причастието.

Той потисна недоволството си и изразът на лицето му остана непроменен: тази енория го бе научила отлично да се владее. Само да му се удадеше случай да се махне от този затънтен край, където го беше пратил буйният му нрав, никога нямаше да допусне пак същата грешка! А ако добре разиграваше картите си, тази стара жена можеше да се окаже ключът за сбъдването на молитвите му.

— Трябва да призная, отче, че през последната година нещата вървят много добре — поде тя. — Вие сте далеч по-добър пастир от стария отец Кели, господ да го накаже. — При последните думи гласът й прозвуча остро и отмъстително.

В очите на свещника припламнаха игриви искри.

— Мила мисис Карсън, не говорите съвсем като католичка.

— Но затова пък самата истина. Той беше пропаднал стар пияница и съм сигурна, че господ ще накаже душата му така, както алкохолът наказваше тялото му. — Тя се наклони напред. — Познавам ви вече достатъчно добре и мисля, че имам право да ви задам няколко въпроса, нали? Та в края на краищата Дройда е на ваше разположение да се забавлявате през свободното си време: учите се на животновъдство, усъвършенствате се в езда, намирате убежище от превратностите на живота в Гили. Аз съм ви поканила наистина, но все пак не заслужавам ли няколко отговора?

Не му беше приятно да му напомнят, че дължи благодарност, но отдавна очакваше деня, в който тя ще реши, че има достатъчно власт над него, за да започне и да изисква.

— Имате право, мисис Карсън. Не е по силите ми да изразя признателността си за това, че мога да отскачам до Дройда, както и за всички ваши дарове — конете, колата.

— На колко сте години? — попита тя без повече предисловия.

— На двадесет и осем.

— По-млад сте, отколкото предполагах. Дори и да е така, свещеници като вас не изпращат в места, подобни на Гили. Какво сторихте, та ги накарахте да заточат такъв човек в това забравено от бога място?

— Обидих епископа — отвърна той спокойно, с усмивка.

— Сигурно. Но не допускам, че свещеник с вашата рядка надареност може да е доволен в град като Гилънбоун.

— Такава е волята божия.

— Празни приказки! Тук ви е изпратила човешката слабост — вашата и на епископа. Само папата е безгрешен. Гили не е среда за вас — всички добре разбират това, колкото и да сме благодарни, че имаме вас вместо някой от лентяите в расо, каквито обикновено изпращат тук. Но истинското ви място е в някой от центровете на църковната власт, а не сред конете и овцете. Великолепно би ви стояла червената кардиналска мантия.

— Опасявам се, че няма такива изгледи. Знам, че архиепископът — папски нунций, едва ли ще обърне поглед към Гилънбоун, но можеше да бъде и по-лошо. Тук имам вас, имам Дройда…

Тя прие преднамереното му ласкателство в духа, в който то бе отправено, като не преставаше да се възхищава от неговата хубост, изисканост, учтивост, от острия му проницателен ум — той действително би бил величествен кардинал. Не си спомняше да е виждала досега мъж с по-привлекателна външност, а той умееше и да я използва. Не можеше да не съзнава как изглежда: висок ръст и безпогрешни пропорции на тялото, изящни аристократични черти — във всички елементи на физиката му личеше изключителното старание на Създателя да постигне онова съвършенство, с каквото той ощастливява твърде рядко своите творения. От свободно падащите черни къдрави коси и поразително сините очи до изящните ръце и крака отец Ралф беше действително съвършен. Не, изключено беше да не си дава сметка за това. И все пак държанието му й подсказваше, че той е над всички тези неща и че никога не е робувал и няма да робува на външността си. Той без угризение би я използвал, ако трябва, за да постигне целта си, но не като че ли жертва нещо скъпо, а по-скоро с презрение към хората, над които тази външност имаше влияние. И Мери Карсън би дала много, за да разбере какво от миналото му го е направило такъв.

Странно, колко много бяха свещениците, които приличаха на Адонис и имаха магнетизма на Дон Жуан. Дали не приемаха безбрачието, за да избягнат другите последици?

— Защо се мъчите да свикнете с Гилънбоун? — поде отново тя. — Не е ли по-добре да се откажете от расото, вместо да се примирявате? С вашите способности бихте спечелили пари и слава в много други поприща, а не можете да отречете, че ви привлича поне мисълта за слава.

Лявата му вежда се повдигна.

— Драга мисис Карсън, вие сте католичка и знаете, че моите обети са свещени. Трябва да нося расото до края на живота си. Не мога да се отрека от него.

Тя се изсмя пренебрежително:

— Е, хайде, хайде! Да не би наистина да вярвате, че ако нарушите обетите си, те ще се стоварят върху вас с гръм и мълнии и ще ви сполети възмездие?

— Разбира се, не. Нито пък ви смятам за толкова наивна, та да допускате, че само страхът от възмездие ме държи в лоното на църквата.

— Охо! Ставате язвителен, отче де Брикасар! Какво тогава ви обвързва все пак? Какво ви кара да понасяте прахта, жегата и мухите в Гили? Нали си давате сметка, че това може да е доживотна присъда?

Сянка премрежи за миг сините очи, но той се усмихна, защото изпита леко съжаление към нея.

— Вие сте ми истинска разтуха, повярвайте. — Сви устни, погледна към тавана и въздъхна. — Още от люлката съм подготвен за свещеник, но далеч не е само това. Как бих го обяснил на една жена? Аз съм като съд, мисис Карсън, който понякога целият се изпълва от бога. Ако бях по-добър свещеник, този съд никога нямаше да остава празен. Това изпълване, това сливане с бога не зависи от мястото. Усещам го, все едно дали съм в Гилънбоун или в епископски палат. Трудно ми е да го опиша, защото дори за свещеника то си остава загадка. Обладава ме нещо божествено, каквото другите хора не могат никога да познаят. Може би е именно това. Да се откажа от него ли? Не, не бих могъл.

— Значи, това е сила, така ли? И защо да е присъща единствено на свещениците? Кое ви кара да мислите, че миропомазването в една изтощително дълга церемония е вече в състояние да надари с тази сила когото и да е?

Той поклати глава.

— Разберете, така съм устроен, не е само до ръкополагането. Дълги години старателно изграждане на такова психическо състояние, което да отвори съда за бога. То трябва да се заслужи. Ден след ден да се заслужи. Именно в това е смисълът на обетите, не разбирате ли? Нищо земно не бива да застане между свещеника и това негово състояние: нито любовта към жена, нито любов към парите, нито отказ да се подчиниш на заповедта на други. Бедността не ме плаши — семейството ми не беше богато, приемам безбрачието и с лекота се приспособявам към него. А колкото до покорството — за мен това е най-трудно. Но се покорявам, защото, ако мисля, че моята личност е по-важна от ролята ми на съд за приемане на бога, ще бъда загубен. И ако трябва, готов съм да изтърпя Гилънбоун като доживотна присъда.