Подписът „Джъстийн“ — черни, едри букви — беше написан с новата писалка, която й беше подарил и на която тя така искрено се зарадва, защото беше нещо солидно, тъмно и полезно — точно по вкуса й.

Той не сгъна писмото, за да го прибере в портфейла си, нито го изгори. Постъпи с него така, както постъпваше с писмата, които не изискваха отговор — щом го прочете, веднага го прекара през електрическата машинка за рязане, прикрепена на кошчето за отпадъци. Реши, че смъртта на Дейн е успяла да задуши емоционалното пробуждане на Джъстийн и се почувствува много нещастен. Не беше справедливо. Толкова дълго бе чакал.

В края на седмицата той все пак отиде в Лондон, но не за да я види, макар че я видя. На сцената — като Дездемона — любимата жена на Мавъра. Беше страхотна! Той не можеше да й даде нищо повече от онова, което й даваше сцената — поне засега. Браво, моето момиче! Изливай всичко на сцената.



Само че тя не можеше да излее всичко, защото беше твърде млада да играе Хекуба. Сцената беше само мястото, което й даваше покой и забрава. И тя можеше да си каже: времето лекува всички рани — без, разбира се, да си вярва. А същевременно се питаше защо продължава да я боли толкова. Докато Дейн беше жив и когато не бяха заедно, тя не бе мислила толкова много за него, а като пораснаха, все по-малко време прекарваха заедно.

С ужас се сепваше по средата на някоя съвсем спонтанна реакция — да не забравя да кажа това на Дейн, да го зарадвам — и тогава я заболяваше най-силно. И понеже се случваше много често, болката не можеше да стихне. Ако обстоятелствата, при които беше умрял, не бяха така ужасяващи, тя навярно щеше да се съвземе по-бързо, но кошмарните събития от онези няколко дни бяха още много пресни. Той й липсваше непоносимо; мислите й постоянно се връщаха към невероятния факт, че Дейн е мъртъв, че Дейн няма да се върне.

В нея се беше загнездило и убеждението, че не му е помогнала достатъчно в живота. Всички освен нея мислеха, че той е съвършен и не страда като другите хора. Но Джъстийн знаеше, че го измъчват съмнения, че се смята за недостоен, недоумяваше какво харесват хората у него освен лицето и тялото му. Клетият Дейн, който никога не можа да разбере, че всички го обичаха заради добротата му. Ужасно е, като си помислеше само, че вече е късно да му помогне.

Мъчно й беше и за майка й. Щом смъртта на Дейн беше покрусила така самата нея, как ли я е понесла мама? Идеше й да крещи и да вие от болка при спомена, впил се в съзнанието й. Пред очите й още бяха вуйчовците, пристигнали в Рим за ръкополагането на Дейн, с изпъчени от гордост гърди, като наперени гълъби. Това беше най-тежкото — да си представя неутешимата скръб на майка си и другите в Дройда.

Бъди искрена, Джъстийн. Наистина ли това ти тежи най-много? Не те ли гризе друга, много по-тягостна мисъл? Тя не можеше да отпъди от главата си Рейн или по-точно чувството, че е изменила на Дейн. За да задоволи собствените си желания, бе оставила Дейн да замине сам за Гърция, а ако беше отишла с него, той щеше да е още жив. Такова беше дълбокото й убеждение. Дейн беше умрял заради егоистичното й увлечение по Рейн. Твърде късно е да върне брат си, но ако можеше да изкупи греха си, като не вижда повече Рейн, копнежът и самотата щяха да са желано наказание.

Така минаваха седмици, месец. Мина година, две. Дездемона, Офелия, Порция, Клеопатра. И през цялото време тя се ласкаеше от мисълта, че външно се държи така, сякаш нищо не е накърнило нейния свят; полагаше особени грижи да говори, да се смее и да общува с хората почти нормално. Ако имаше някаква промяна, тя беше в това, че Джъстийн беше станала по-мила от преди, защото страданията на другите приемаше като свои. Но иначе си беше същата Джъстийн — бъбрива, темпераментна, дръзка, невъзмутима и с остър език.

Два пъти прави опити да отиде на гости в Дройда, като втория път дори беше платила билета си за самолета. И всеки път в последния момент изникваше изключително важна причина, поради която да не замине, но тя добре знаеше, че истинската причина е смесица от вина и страх. Тя просто не можеше да събере кураж да погледне майка си в очите — тогава цялата трагедия щеше да се разиграе отново, и то сред бурни изблици на скръб, които досега тя беше успяла да избегне. Роднините в Дройда и особено майка й трябваше да останат с убеждението, че поне Джъстийн е добре, че поне тя е останала невредима. Затова по-добре да стои далеч от Дройда. По-добре така.



Меги понечи да въздъхне, но се овладя. Да не я боляха костите толкова много, щеше да оседлае един кон и да поязди. Но днес само мисълта за това й причиняваше болка.

Тя чу шум от кола, после на външната врата се почука с пиринченото чукче, което имаше форма на глава на овен, чу се тих говор, гласът на майка й, стъпки. Не беше Джъстийн — значи, няма значение кой е.

— Меги — обади се Фий от вратата на верандата, — имаме гост. Ела, ако обичаш.

Гостът беше изискан на вид човек, току-що навлязъл в средна възраст, но може би беше по-млад, отколкото изглеждаше — съвсем различен от мъжете, които познаваше. Той излъчваше същата сила и самоувереност, които бе имал Ралф. Бе имал. Най-миналото време, с което завинаги беше свършено.

— Меги, това е мистър Райнер Хартхайм — представи ги Фий, изправена до стола си.

— О! — възкликна неволно Меги, изненадана от вида на Рейн, който едно време беше заемал толкова много място в писмата на Джъстийн. После се сети за добрите обноски и го покани: — Седнете, мистър Хартхайм.

Той също се беше втренчил в нея, изненадан.

— Ама вие съвсем не приличате на Джъстийн — отбеляза той, малко разочарован.

— Не — отвърна тя и седна срещу него.

— Ще ви оставя насаме с мистър Хартхайм, Меги, защото той пожела да разговаря лично с теб. Ако искате чай, позвънете — разпореди се Фий и излезе.

— Вие сигурно сте германецът, приятелят на Джъстийн — рече Меги, като не знаеше как да започне.

Той извади кутия цигари.

— Може ли?

— Моля.

— А вие, мисис О’Нийл?

— Благодаря, не пуша. — Меги приглади полата си. — Далечно пътуване сте предприели, мистър Хартхайм. По работа ли сте в Австралия?

Той се засмя, като си помисли какво ли би казала тя, ако знаеше, че той е фактическият господар на Дройда. Но той нямаше никакво намерение да й казва, понеже предпочиташе всички в Дройда да мислят, че благополучието им е в ръцете на съвсем непознат човек, какъвто беше назначеният от него посредник.

— Моля ви, мисис О’Нийл, наричайте ме Райнер — каза той, произнасяйки името си като Джъстийн, докато си мислеше, че тази жена още дълго няма да може да използува това име непринудено: тя не се отпускаше с непознати. — Нямам делова работа в Австралия, но имах достатъчно важна причина да дойда. Исках да поговоря с вас.

— Да поговорите с мен ли? — попита тя изненадана. И за да прикрие сякаш внезапното си смущение, тя веднага подхвана по-безопасна тема. — Братята ми често говорят за вас. Проявили сте голяма любезност към тях, като бяха в Рим за ръкополагането на Дейн. — Тя изрече името на Дейн без нотка на печал, като че ли го споменаваше постоянно. — Надявам се, че ще останете няколко дни, да се видите с тях.

— Ще остана, мисис О’Нийл — отвърна той простичко.

Меги неочаквано се почувствува в неловко положение от разговора. Този човек й беше съвсем непознат; обяви, че е пропътувал двадесет хиляди мили само за да се срещне с нея и очевидно не бързаше да я осведоми защо. Предчувствуваше, че в края на краищата той ще я спечели, но засега като че ли малко се боеше от него. Може би този тип човек никога не беше прониквал в нейния свят и затова я караше да губи равновесие. В съзнанието й изникна съвсем нова представа за Джъстийн: дъщеря й можеше, значи, да общува лесно с хора като Райнер Мьорлинг Хартхайм. Тя най-сетне възприе Джъстийн като жена, равна на нея.

„Въпреки възрастта и бялата коса тя е все още много красива“ — мислеше си той, докато Меги вежливо го гледаше. И все пак беше изненадан, че изобщо не прилича на Джъстийн в противовес на силната прилика между Дейн и кардинала. Колко ли е самотна тази жена! Но тя не будеше у него онова съчувствие, което той изпитваше към Джъстийн — очевидно майката бе успяла вече да се помири със себе си.

— Как е Джъстийн? — попита тя.

Той вдигна рамене.

— Боя се, че не знам. Не съм я виждал от преди смъртта на Дейн.

Меги не се показа изненадана.

— Аз пък не съм я виждала от погребението му насам — рече тя с въздишка. — Все се надявам, че ще се върне, но тя, изглежда, никога няма да дойде.

Той промърмори нещо утешително, което тя като че ли не чу, защото продължи да говори, но с по-друг глас и повече на себе си, отколкото на него.

— Дройда заприлича вече на старчески дом. Имаме нужда от млада кръв, а само Джъстийн е млада.

Той забрави всякакво съчувствие, наклони се отривисто напред с искрящи очи.

— Говорите така, сякаш Джъстийн е инвентар на Дройда — прекъсна я той с остър глас. — Предупреждавам ви, мисис О’Нийл, че грешите!

— Кой ви дава право да преценявате какво е или не е Джъстийн? — запита Меги гневно. — Та нали сам казахте, че не сте я виждали от преди смъртта на Дейн, следователно от две години.

— Права сте. Цели две години — отвърна той по-меко, давайки си отново сметка колко тежък трябва да е животът й. — Вие сте твърда жена, мисис О’Нийл.

— Така ли? — попита тя, като направи сдържан опит да се усмихне, без да отмества погледа си от неговия.

Той изведнъж започна да проумява с какво е привличала кардинала, че да я обича толкова силно. У Джъстийн го нямаше, пък и той самият не беше кардинал де Брикасар. Той търсеше други неща у жената.

— Да, много твърда жена сте — повтори той.

Тя изведнъж долови намека и трепна.

— Откъде знаете за Дейн и Ралф? — попита тя колебливо.

— Досетих се. Но не се тревожете, мисис О’Нийл, никой друг не знае. Досетих се, защото познавах кардинала много преди да срещна Дейн. Всички в Рим мислеха, че кардиналът е ваш брат и вуйчо на Дейн, но Джъстийн ми отвори очите още като се срещнахме първия път.