Хайде, чети молитвата, Ралф де Брикасар, отвори си устата, вдигни ръка за благословия, започни да се молиш на латински за душата на покойния. Онзи, който беше твой син. Онзи, когото обичаше повече от майка му. Да, повече! Защото той беше твое подобие, само че по-съвършено.



Параклисът беше претъпкан; бяха дошли всички: Кинг, О’Рурк, Дейвис, Маккуийн, Гордън, Кармайкъл, Хоуптън и Клийри, обитателите на Дройда. Разбити надежди, угаснала светлина. Отпред, в ковчег, обкован с олово, лежеше отец Дейн О’Нийл, покрит с рози. Защо колкото пъти се върнеше в Дройда, все беше пълно с рози? Беше октомври, разгарът на пролетта — разбира се, че ще е пълно с рози. Това е сезонът им.



Не забравяй, че над теб бди най-светият от светите. Дейн, хубавият ми син. Така е по-добре. Не бих желал ти да стигнеш дотам, докъдето стигнах аз. Сам не знам защо го казвам за теб. Ти нямаш нужда от такива думи, никога не си имал. Аз търсех опипом онова, което ти вече знаеше инстинктивно. Не ти си нещастен, а ние, които сме все още тук. Смили се над нас, а когато настъпи часът ни, помогни ни.



Навън през моравата, после надолу — покрай призрачните евкалипти, покрай розите, покрай другите евкалипти — към гробището. Спи спокойно, Дейн, понеже само добрите умират млади. Защо скърбим? Ти си щастлив, че напусна този изнурителен живот тъй рано. Може би точно това е адът — да сме роби, приковани към земята. Може би ние минаваме през ада именно като живеем…

Денят отмина, гостите си отидоха, обитателите на Дройда се движеха като сенки, като отбягваха да се срещат. Кардинал Ралф беше погледнал Меги в началото и нямаше сили да я погледне пак. Джъстийн замина с Джийн и Бой Кинг, за да хване вечерния самолет за Лондон. Струваше му се, че през цялото това време нито е чул дрезгавия й омаен глас, нито е видял странните й бледи очи. Откакто тя и Меги го посрещнаха в Атина, до заминаването й с Джийн и Бой Кинг, Джъстийн приличаше на призрак, скрит под някаква мантия. Защо не беше извикала Райнер Хартхайм, защо не го беше помолила да дойде с нея? Тя сигурно знае колко много я обича, колко би искал да бъде сега при нея. Но кардинал Ралф не се реши сам да му телефонира, макар че няколко пъти му бе минавало през ум да го направи още преди да напусне Рим. Странни бяха тези обитатели на Дройда — не желаеха да споделят скръбта си с никого, предпочитаха да са сами с болката си.

Само Фий и Меги седнаха с кардинал Ралф след вечерята, останала недокосната. Никой не проговори, часовникът на мраморната плоча над камината цъкаше оглушително и от портрета очите на Мери Карсън гледаха с нямо предизвикателство бабата на Фий на отсрещната стена. Фий и Меги седяха една до друга на бежовото канапе, раменете им едва-едва се докосваха — такава близост кардинал Ралф не помнеше да е имало между тях. Но те не продумваха, не поглеждаха една към друга, нито към него.

Той се опита да проумее в какво точно беше сгрешил. Много беше сгрешил — там е работата. Гордост, амбиция, известна безскрупулност. И сред тях бе цъфтяла любовта му към Меги. Но славата, увенчала тази любов, той не беше познал. Какво ли значение би имало да знае, че Дейн е негов син? Би ли могъл да обича момчето повече от това? Би ли тръгнал по друг път, ако знаеше за сина си? Да! — викаше сърцето му. Не! — подиграваше се разумът му.

Той гневно се нахвърли върху себе си. Глупак? Трябваше да знаеш, че Меги не е в състояние да се върне при Люк. Трябваше веднага да разбереш чие дете е Дейн. Тя толкова се гордееше с него! Всичко, което е могла да вземе от теб — така ти каза тя в Рим. Е, Меги… То беше и най-доброто. Господи, Ралф, как можа да не разбереш, че той е твой? Трябваше да познаеш поне, като дойде при теб в Рим. Тя чакаше да разбереш, умираше да разбереш. Ако само беше познал, тя щеше да падне на колене пред теб. Но ти беше сляп. Не желаеше да прогледнеш. Ралф Раул, кардинал де Брикасар, ти искаше нещо повече от нея, повече от сина си. Повече от сина си!

Стаята се бе изпълнила с тихи викове, шумолене, шепот, часовникът цъкаше в такт със сърцето му. После вече не в такт. Той беше изостанал. Меги и Фий плуваха, станали на крака, носеха се с изплашени лица във водниста прозирна мъгла, говореха му неща, които той сякаш не можеше да понесе.

— Аааааааа! — извика той, разбирайки.

Почти не усещаше болката, насочил цялото си внимание към ръцете на Меги, обвили се около него, и усети, че отпуска глава на гърдите й. Но успя да се обърне, за да види очите й и да впие поглед в тях. Опита се да каже „прости ми“ и видя, че тя отдавна му е простила. Тя знаеше, че е имала най-доброто. Тогава поиска да изрече нещо толкова хубаво, че да й бъде за утеха навеки, но разбра, че и това не е необходимо. Тя беше така устроена, че можеше да изтърпи всичко. Всичко! Затова той притвори очи и потърси — за сетен път — забрава в Меги.

Глава седма

1965–1969. Джъстийн

19

Една сутрин на бюрото си в Бон пред чаша кафе Райнер узна от вестника за смъртта на кардинал де Брикасар. Политическата буря през последните няколко седмици най-сетне беше поутихнала и той беше седнал да си прочете вестника на спокойствие, с надеждата скоро да оправи настроението си, като види Джъстийн, чието мълчание в последно време никак не го тревожеше. Смяташе го за съвсем естествено: тя още не беше готова да признае, че той й е необходим.

Но вестта за смъртта на кардинала го накара да забрави Джъстийн. След десет минути той вече беше зад волана на мерцедеса на път за аутобана. Клетият старец Виторио, колко ли е самотен? Той винаги носеше най-тежкото бреме. По-бързо ще стигне във Ватикана с кола, вместо да се бави по летищата да чака самолетите. Така беше и по-сигурно — разчиташе само на себе си, което винаги беше едно от най-важните съображения за човек като него.

Кардинал Виторио му разказа цялата история и той остана толкова потресен, че не се и учуди защо Джъстийн не му се е обадила.

— Той дойде при мен и ме попита дали знам, че Дейн е бил негов син — говореше кроткият глас, докато ръката галеше нежно сиво-синкавия гръб на Наташа.

— И вие какво му отвърнахте?

— Казах, че съм се досещал. Повече не можех да му кажа. Но да бяхте видели лицето му! Ах, лицето му! Разплаках се.

— Това го е погубило, разбира се. Когато го видях последния път, помислих си, че не е добре, но той ми се изсмя, като го посъветвах да отиде на лекар.

— Такава е била волята божия. Ралф де Брикасар беше познал душевни терзания, през каквито малцина минават. Смъртта ще му даде покоя, който той не можа да намери в този живот.

— Но момчето, Виторио… каква трагедия!

— Така ли мислите? Аз съм по-склонен да го възприема като красиво. Убеден съм, че за Дейн смъртта е била само добре дошла и не се учудвам, че господ не е могъл да чака нито миг повече да прибере Дейн при себе си. Скърбя, но не за момчето. Скърбя за майка му, която трябва толкова много да страда. И за сестра му, за вуйчовците му, за баба му. Не, за Дейн наистина не скърбя. Отец О’Нийл живя в почти пълна чистота на ума и душата. Какво друго би могла да е смъртта за него освен въведение във вечния живот? За нас, другите, този път не е така лек.

От хотела си Райнер изпрати в Лондон телеграма, в която обаче не си позволи да изрази нито гняв, нито обида, нито разочарование. Тя гласеше само:

Трябва да се върна в Бон, но в края на другата седмица идвам в Лондон. Защо не ми съобщи? С много обич.

Рейн

На бюрото му в Бон го чакаше писмо с бърза поща от Джъстийн и препоръчана пратка, която секретарката му обясни, че пристигнала от адвокатите на кардинал де Брикасар в Рим. Той разпечата най-напред този плик и узна, че според завещанието на покойника трябва да добави още една фирма към огромния списък на предприятията, в чийто управителен съвет беше — „Майкар лимитид“. Освен това и Дройда. Малко разгневен, но и някак особено развълнуван, той разбра, че по този начин кардиналът му показва, че при последната равносметка той не се е оказал недостоен и че молитвите му, изречени за него през войната, не са били напразни. В ръцете на Райнер кардиналът поверяваше грижата за Меги О’Нийл и семейството й. Поне така го изтълкува Райнер, защото завещанието на кардинала беше формулирано най-общо — другояче не би било допустимо.

Той хвърли плика в кошчето за общата несекретна кореспонденция и отвори писмото на Джъстийн. То започваше зле — без никакво обръщение.

Благодаря за телеграмата. Нямаш представа колко съм доволна, че не се виждахме през последните няколко седмици, защото би ми било неприятно да си близо до мен. Тогава единственото, което си мислех, като се сетех за теб, беше, че не знаеш, слава богу. Сигурно ще ти е трудно да ме разбереш, но наистина не желая да те виждам сега. Няма нищо привлекателно в скръбта, Рейн, нито пък ти би облекчил моята скръб, ако й станеш свидетел. Това в същност е доказателство колко малко те обичам. Ако наистина те обичах, бих се обърнала към теб инстинктивно, нали? Но вместо това аз ти обръщам гръб.

Затова е по-добре да се разделим завинаги, Рейн. Не мога нищо да ти дам и не искам нищо от теб. Едва сега се убедих какво значи близостта с един човек в продължение на двадесет и шест години. Не бих понесла да го преживея отново, а ти точно това искаш, спомняш ли си? Брак или нищо. Е, аз избирам нищото.

От мама разбрах, че старият кардинал умрял няколко часа, след като съм заминала от Дройда. Странно. Мама беше доста съкрушена от смъртта му. Не ми каза, но аз я познавам. Недоумявам защо и тя, и Дейн, и ти го харесвахте толкова много. Никога не съм могла да го понасям — така мазно говореше. И не бих си променила мнението само защото е умрял.

Това е. Няма друго. Съвсем сериозно ти говоря, Рейн. Предпочитам да нямам нищо общо с теб. Желая ти всичко хубаво.