— Ваше високопреосвещенство, извинете, че ви безпокоя, но една дама иска да ви види. Обясних й, че има конгрес, че сте много зает и не приемате никого, но тя каза, че ще седне във вестибюла и ще чака, докато намерите време за нея.

— В беда ли е изпаднала, отче?

— В голяма беда, ваше високопреосвещенство, вижда се по лицето й. Каза да ви предам, че се казва Меги О’Нийл. — С напевното му италианско произношение името прозвуча малко особено.

Кардинал Ралф скочи на крака с побеляло като косата си лице.

— Ваше високопреосвещенство! Да не ви е зле? Зле ли ви е?

— Не, отче, съвсем добре съм, благодаря. Отложи всичките ми ангажименти до второ нареждане и веднага доведи мисис О’Нийл. Да не ни безпокои никой освен Светият отец.

Свещеникът се поклони и излезе. О’Нийл. Разбира се! Та това беше името на младия Дейн — как можа да го забрави. Само че в кардиналския дворец всички му викаха просто Дейн. Голяма грешка беше направил, дето я остави да чака. Щом Дейн е обичният племенник на негово високопреосвещенство, мисис О’Нийл трябва да е обичната му сестра.

Когато Меги влезе в стаята, кардинал Ралф едва я позна. Не беше я виждал от тринадесет години; тя беше на петдесет и три, а той — на седемдесет и една години. Бяха остарели вече и двамата — не само той. И не че толкова лицето й се беше променило, а бе добило ново изражение, не такова, каквото въображението му бе рисувало. Вместо миловидност сега в него имаше суровост, вместо мекота — желязна жилка. Меги приличаше повече на енергичен, застаряващ, упорит мъченик, отколкото на кроткия замечтан ангел, отдаден на съзерцание и мечти. Красотата й беше все така поразителна, очите й — все така бистри, сребристосиви, само че по-остри, а живата някога коса беше избеляла до бежово — като на Дейн, но без блясък. Но най-много го смути това, че тя бързо отмести поглед от него, преди той да е задоволил голямото си, пълно с обич любопитство.

Неспособен да поздрави тази Меги непринудено, той сковано й посочи стол.

— Заповядай, седни.

— Благодаря — отвърна тя също тъй сковано.

Едва когато тя седна, той можа добре да я види цялата и забеляза колко подути са краката и глезените й.

— Меги! Да не си изминала целия път от Австралия дотук със самолет? Какво има?

— Да — отвърна тя. — Последните двадесет и девет часа прекарах само в самолети от Гили до Рим и през цялото време само гледах през прозореца облаците и мислех. — Гласът и беше рязък, студен.

— Какво има? — повтори той нетърпеливо, с боязън и лошо предчувствие.

Тя вдигна поглед и го прикова върху него.

В очите й имаше нещо страшно — толкова тъмно и вледеняващо, че по врата му полазиха тръпки и той неволно вдигна ръка да го разтърка.

— Дейн е мъртъв — рече Меги.

Той се смъкна на един стол, а ръката му се отпусна и тупна като парцалена кукла в скута му.

— Мъртъв ли? — попита той бавно. — Дейн… мъртъв?

— Да. Удавил се преди шест дни край Крит, когато спасявал някакви жени от морето.

Той се приведе, закри лице с длани.

— Мъртъв? — мълвеше той едва чуто. — Дейн мъртъв? Красивото ми момче! Не може да е мъртъв! Дейн… та той беше съвършеният свещеник… беше всичко онова, което аз не можах да бъда. Той притежаваше онова, което липсваше на мен. — Гласът му пресекна. — Той го имаше в себе си… това признаваха всички… всички… Мъртъв? О, мили боже!

— Не се тревожи за милия си господ, Ралф — каза непознатата жена, седнала срещу него. — Трябва да направиш по-важни неща. Дойдох при теб за помощ, а не да те гледам как скърбиш. През всичките тези часове, прекарани във въздуха, мислех само как ще ти го кажа — безкрайни часове с поглед в облаците и с мисълта, че Дейн е мъртъв. Така че твоята скръб вече не е в състояние да ме трогне.

Но когато той вдигна лице от ръцете си, нейното мъртво ледено сърце трепна, сви се, заби. Това беше лицето на Дейн с изписано по него такова страдание, каквото Дейн не доживя да изпита. О, слава богу! Слава богу, че е мъртъв, че никога не ще преживее онова, през което сме минали този човек и аз.

— С какво мога да ти помогна, Меги? — попита той тихо, потиснал собствените си чувства, за да облече душата си в плаща на духовен съветник.

— В Гърция има събития. Погребали са Дейн някъде в Крит, но не мога да разбера къде, кога и защо. Предполагам само, че поради гражданската война късно са получили заръката ми да го изпратят у дома, а и в Крит е топло като в Австралия. Докато са чакали, решили са, че той няма никого и са го погребали. — Напрегната, тя се приведе напред в стола си. — Искам си сина, Ралф. Искам да бъде намерен и закаран да почива там, където е мястото му — в Дройда. Обещала съм, че ще е в Дройда, и ще го направя дори ако трябва да пълзя на колене и да преровя с ръце всяко гробище в Крит. И за никакви ватикански гробници не ща да чувам, Ралф; докато съм жива, ще се боря с всичките си юридически права за него. Той ще си дойде у дома.

— Никой няма да ти оспорва това, Меги — каза той. — Единственото изискване на Църквата е той да бъде погребан в християнско католическо гробище. И аз съм казал да ме погребат в Дройда.

— Не мога да се справя с всичките формалности — продължи тя, сякаш той не беше казал нищо. — Не знам гръцки, нямам никаква власт, нито влияние. Затова дойдох при теб да си послужа с твоята власт и влияние. Върни ми сина, Ралф!

— Не се безпокой, Меги, ще го намерим, макар и не много скоро. Имам приятели в Гърция и ще успея да го намеря. Веднага ще задвижа нещата, а ти не се тревожи. Той е служител на Католическата църква и ще си го вземем.

Ръката му беше посегнала към ширита на звънеца, но пронизващо леденият поглед на Меги я спря.

— Не ме разбра, Ралф. Аз не желая да задвижваш нещата. Искам си сина — не след седмица или месец, а веднага. Ти говориш гръцки, можеш да получиш визи за себе си и за мен, да направиш всичко. Искам веднага да тръгнеш с мен за Гърция и да ми помогнеш да открия сина си.

Много неща имаше в погледа му — и нежност, и състрадание, и изненада, и скръб. Но това беше вече поглед на свещеник — трезв, логичен, разумен.

— Меги, обичам сина ти като свой, но не мога да напусна Рим тъкмо сега. Аз не съм свободен човек и ти най-добре от всички би трябвало да знаеш това. Колкото и да ти съчувствувам, колкото и да страдам самият аз, не мога да напусна Рим точно по средата на този важен конгрес. Аз съм съветник на Светия отец.

Тя се дръпна назад, поразена и оскърбена, поклати глава — като че ли гледаше някакъв неодушевен обект, върху който нямаше власт; тръпка мина през нея, тя облиза устни, взе, изглежда, някакво решение, изправи гръб и остана някак сковано.

— Наистина ли обичаш сина ми като свой собствен, Ралф? — започна тя. — Какво би сторил за собствения си син? Би ли стоял така спокойно, разправяйки на майка му: „Не, много съжалявам, но не мога да се освободя.“ Би ли казал така на майката на своя син?

Очите на Дейн, и все пак не съвсем като тях, я гледаха смутени, скръбни, безпомощни.

— Аз нямам син — отвърна той, — но между многото неща, които съм научил от твоя син, е, че колкото и да е трудно, първото ми и най-важно задължение е към Всевишния.

— Дейн беше и твой син — рече Меги.

Той я погледна в недоумение.

— Какво?

— Казах, че Дейн е и твой син. Като напуснах остров Матлък, бях бременна. Дейн беше от теб, а не от Люк О’Нийл.

— Това… не е… вярно!

— Нямах намерение да ти казвам — дори и сега. Мислиш ли, че бих те лъгала?

— За да си върнеш Дейн ли? Да — рече той немощно.

Тя се изправи, приближи се и се надвеси над него в червения брокатен стол, пое с две ръце слабата му ръка с кожа като пергамент и целуна рубина, който се замъгли от дъха й.

— Кълна се във всичко свято за теб, Ралф, че Дейн бе твой син. Не беше и не можеше да бъде на Люк. Кълна се в смъртта му.

Чу се стон — звукът на душата, която минава през портите на ада. Ралф де Брикасар падна по лице от стола си и се разрида, сгърчен върху аления килим — сякаш алена локва прясна кръв, скрил лице в гънките на лактите си, вкопчил пръсти в косата си.

— Плачи! — каза Меги. — Плачи сега, като знаеш! Редното е поне един от родителите му да може да рони сълзи за него. Плачи, Ралф! Цели двадесет и шест години имах твоя син, а ти дори и не знаеше, не можеше и да видиш. Не забеляза, че целият приличаше на теб. Когато майка ми го пое при раждането му, тя разбра, но ти не можа да разбереш. Твоите ръце, твоите крака, твоето лице, твоите очи, твоето тяло. Само цветът на косата му си беше негов, всичко останало беше твое. Сега разбираш ли? Когато го изпратих тук при теб, казах ти в писмото си: „Връщам онова, което откраднах.“ Спомняш ли си? Само че ние и двамата откраднахме, Ралф. Откраднахме онова, за което ти беше дал обет на господа, и сега трябва и двамата да плащаме.

Тя седеше в стола си, невъзмутима и безмилостна, и наблюдаваше червената фигура, свита в агония на пода.

— Обичах те, Ралф, но не можех да те имам. Трябваше да открадна онова, което исках да притежавам. Дейн беше единственото нещо от теб, което успях да задържа. Заклех се никога да не узнаеш, никога да не можеш да ми го отнемеш. А той дойде при теб по собствена воля. Съвършеният свещеник — така те наричаше той. Колко съм се смяла на това! Но за нищо на света не бих ти дала оръжието да знаеш, че е твой. Освен заради това! Само заради това! За нищо друго на света не бих ти казала. Макар че сега то едва ли има някакво значение. Той не принадлежи вече на нито един от двама ни.



Кардинал де Брикасар замина със специален частен чартърен самолет за Атина; той, Меги и Джъстийн прибраха Дейн в Дройда — живите седяха мълчаливо, покойникът лежеше безмълвен в ковчега, без да иска нищо повече от този свят.

Аз трябва да прочета тази молитва, този реквием за своя син. Плът от моята плът — синът ми. Да, Меги, вярвам ти. Ако бях имал време да се опомня, щях да ти повярвам и без онази страшна клетва, която даде. Виторио беше разбрал още щом бе зърнал момчето; дълбоко в сърцето си аз също трябва да съм знаел. Иззад розите беше долетял твоят смях, но после момчето ме погледна с моите очи — каквито са били в детството ми. Фий знаела. Ан Мюлер знаела. Но не и ние, мъжете. Не сме достойни да ни се каже. Поне така мислите вие, жените, и криете тайните си, обръщайки ни гръб заради обидата, която бог ви е нанесъл, като не ви е създал по свой образ и подобие. Само Виторио знаел, но женското в него го карало да мълчи. Превъзходно отмъщение.