Настана мълчание.

— Това усложнява нещата, мис О’Нийл. Щом не сте вие най-близката му сродница, значи, сме губили ценно време. — Вежливото съчувствие беше заместено от нетърпение, премина в раздразнение. — Вие, изглежда, не разбирате, че в Гърция има събития, а нещастието е станало в Крит, което е още по-далеч и още по-трудно се свързваме. С Атина е направо невъзможно да се говори и ние получихме нареждане незабавно да предадем какви са желанията на най-близкия сродник относно тялото. Там ли е майка ви? Мога ли да говоря с нея?

— Майка ми не е тук. Тя живее в Австралия.

— В Австралия ли? Толкова по-зле! Сега трябва да изпращаме телеграма в Австралия и ще се забавим още повече. А щом не сте най-близката сродница, защо тогава в паспорта на брат ви е вписано вашето име?

— Не знам — отвърна тя и установи, че се е изсмяла.

— Дайте ми адреса на майка си да й изпратим веднага телеграма. Трябва да разберем какво да правим с тялото. Докато телеграмата стигне и докато се получи отговор, ще минат още дванадесет часа, разбирате ли? И без това е толкова сложно.

— Телефонирайте й тогава. Не губете време с телеграми.

— Бюджетът ни не ни позволява да водим телефонни разговори с чужбина, мис О’Нийл — отвърна сухо гласът. — Сега дайте ми, моля, името и адреса на майка си.

— Мисис Меги О’Нийл — издекламира Джъстийн. — Дройда, Гилънбоун, Нови Южен Уелс, Австралия. — После произнесе по букви непознатите за него думи.

— Още веднъж, мис О’Нийл, моите най-искрени съболезнования.

Вилката щракна и се разнесе продължителният сигнал за свободна линия. Джъстийн седна на пода и остави слушалката да падне в скута й. Сигурно е някаква грешка — всичко ще се оправи. Как може да се удави Дейн, който плуваше като шампион? Не, не е вярно. Вярно е, Джъстийн, и ти много добре знаеш. Не отиде с него да го пазиш и той се удави. Той ти беше поверен още от бебе и ти трябваше да си при него. Ако не можеше да го спасиш, трябваше поне да се удавиш заедно с него. А единствената причина, поради която не отиде с него, беше да си в Лондон, за да се сдобриш с Рейн и да се любиш с него.

Трудно й беше да мисли. Всичко й беше трудно. Нищо в нея не действуваше, дори и краката й. Не можеше да стане, нямаше никога вече да стане. В главата й имаше място само за Дейн и мислите й се въртяха около него във все по-тесни кръгове. После се сети за майка си и за всички в Дройда. О, боже! Вестта щеше да стигне и там, при нея, при другите. Мама дори не видя за последен път красивото му лице в Рим. Ще изпратят телеграмата в полицията на Гили, предполагам, и старият полицай Ърн ще се качи на колата си и ще измине цялото разстояние до Дройда, за да съобщи на мама, че единственият й син е мъртъв. Не е редно да го прави непознат човек. Мисис О’Нийл, приемете моите най-дълбоки, най-искрени съболезнования — вашият син е мъртъв. Формални, любезни, празни думи… Не! Няма да допусна да постъпят така с нея — тя е и моя майка! Не трябва да й го съобщят както на мен.

Тя дръпна телефонния апарат от масата върху скута си, допря слушалката до ухото си и набра номера на централата.

— Централа? Искам международна линия, моля. Ало? Свържете ме спешно с Австралия, Гилънбоун, едно — две, едно — две. Но моля ви, моля ви, по-бързо.



На телефона беше Меги. Беше късно и Фий си беше легнала. Напоследък Меги не обичаше да се прибира рано. Предпочиташе да седи и да слуша щурците и жабите, да се унася над някоя книга, да потъва в спомени.

— Ало?

— Търсят ви от Лондон, мисис О’Нийл — съобщи й Хейзъл в Гили.

— Здравей, Джъстийн — каза Меги съвсем спокойна. Джуси се обаждаше от време на време да чуе как са.

— Мамо? Ти ли си, мамо?

— Да, мама е тук — нежно отвърна Меги, долавяйки, че Джъстийн е разстроена.

— О, мамо! О, мамо! — Чу се нещо като въздишка или ридание. — Мамо, Дейн е мъртъв. Дейн е мъртъв!

Яма се отвори под краката й. Все по-дълбока и по-дълбока, без дъно. Меги потъна в нея, усети как отворът се затваря над главата й и разбра, че няма да излезе оттам, докато е жива. Какво повече можеха да й сторят боговете? Не е знаела, когато си го търсеше. Как е могла да си го търси? Как е могла да не знае? Не изкушавай боговете — те точно това чакат. Като не отиде да го види в най-хубавия момент от живота му, да го сподели с него, мислеше, че най-сетне ще си плати. Ще освободи и Дейн, и себе си. Като не види лицето, което й беше най-скъпо от всички, ще изкупи вината си. Ямата се затвори, задуши я. Меги стоеше, разбирайки, че вече е твърде късно.

— Джъстийн, миличка, успокой се — каза Меги, като се владееше и гласът й не трепваше. — Успокой се и ми кажи. Сигурна ли си?

— Обадиха ми се от австралийското посолство; мислели, че аз съм му най-близка сродница. Някакъв отвратителен човек, който само ме питаше какво искам да направят с тялото. „Тялото“ — така говореше той за Дейн. Като че ли ставаше дума за нещо ненужно, чуждо. — Меги я чу да ридае. — Господи! Сигурно и на клетия човек не му е било приятно да се занимава с това. О, мамо, Дейн е мъртъв!

— Как, Джъстийн? Къде? В Рим ли? Защо не ми се обади Ралф?

— Не, не в Рим. Кардиналът вероятно още не знае. Станало е в Крит. Онзи човек каза, че се бил удавил, като спасявал някого. Той отиде там на почивка, мамо, и ми предложи да отида с него, но аз отказах, защото исках да играя Дездемона и да бъда с Рейн. Ах, защо не бях с него. Ако бях отишла, може би нямаше да се случи. О, господи, какво да правя сега?

— Престани, Джъстийн — строго каза Меги. — Няма да мислиш така, чуваш ли? И Дейн не би искал да мислиш така — сама знаеш. А над онова, което ни се случва, нямаме власт. Важното е, че поне ти си добре, че не съм ви загубила и двамата. Сега само ти ми оставаш. О, Джуси, колко си далеч! Светът е толкова голям, прекалено голям. Ела си в Дройда. Мъчно ми е, че си съвсем сама.

— Не, мамо, трябва да работя. Работата е единственото ми спасение. Ако не работя, ще полудея. Не искам хора, не искам утеха. О, мамо! — И тя горчиво се разрида. — Как ще живеем без него?

Как ли наистина? Живот ли щеше да бъде това? Ти принадлежеше на бога и се върна при бога. Прах при прах. А животът е за непосветените. Алчен бог, вземаш си добрите, а нас оставяш живи, за да гнием.

— Не ние решаваме колко ще живеем — отвърна Меги. — Благодаря ти, Джуси, че ти се обади да ми съобщиш.

— Не можех да понеса да узнаеш от чужд човек, мамо. Не от чужд човек! Какво ще правиш сега? Какво би могла да направиш?

Меги напрегна всички сили да даде топлина и утеха на своето покрусено момиче чак в Лондон. Синът й беше мъртъв, но дъщеря й беше жива. Трябваше да й помогне. Ако можеше. Цял живот Джъстийн бе обичала само Дейн. Никой друг, дори не и майка си.

— Не плачи, мила Джъстийн. Помъчи се да не скърбиш. Той не би искал това, нали? Ела си у дома и забрави. Ще приберем и Дейн в Дройда. По закон той пак е мой — не принадлежи на Църквата и никой не може да ми попречи. Веднага ще телефонирам в посолството в Лондон, а и в Атина, ако ме свържат. Трябва да си го приберем! Не искам да лежи заровен някъде далеч от Дройда. Неговото място е тук и трябва да се върне. Ела си с него, Джъстийн!

Но Джъстийн се беше свила на пода и клатеше глава, сякаш майка й можеше да я види. Да се върне у дома? Никога не можеше да се върне у дома. Ако беше отишла с Дейн, сега той нямаше да е мъртъв. Да се върне у дома и да трябва да гледа лицето на майка си всеки ден до края на живота й? Не, немислимо беше.

— Не, мамо — отвърна тя и сълзите се стичаха по лицето й като разтопен метал. Кой, по дяволите, е казал, че човек не плаче, когато страда дълбоко? Нищо не е разбирал. — Ще остана тук и ще работя. Ще дойда с Дейн, но веднага след това се връщам. Не бих могла да живея в Дройда.

Цели три дни чакаха в бездействие и празнота — Джъстийн в Лондон, Меги и семейството в Дройда, мълчанието на властите пораждаше слаба надежда. О, след като мина толкова време, сигурно ще се окаже, че е станала грешка; ако беше вярно, не можеше да не им съобщят досега. Дейн ще се появи на вратата на Джъстийн и пренебрежително ще се изсмее на този слух за смъртта му, ще стои пред нея, висок, силен, жив и ще се смее. Надеждата растеше с всяка измината минута на чакане. Измамна, жестока надежда. Не, той не беше мъртъв! Не се е удавил — Дейн, който плуваше толкова добре, че би се преборил и с най-страшното море. Те чакаха и не искаха да повярват на случилото се, надявайки се, че ще се окаже грешка. По-късно щяха да съобщят и в Рим.

На четвъртата сутрин Джъстийн получи съобщението. И пак вдигна слушалката да поиска Австралия.

— Мамо?

— Джъстийн?

— О, мамо, вече са го погребали и не можем да си го вземем! Какво ще правим сега? Казаха само, че Крит бил голям, не знаели името на селото и докато пристигнала телеграмата, той бил вече отнесен някъде и погребан. Сега лежи кой знае къде в безименен гроб! Аз не мога да получа виза за Гърция, никой не иска да ми помогне, хаос е. Какво ще правим, мамо?

— Посрещни ме в Рим, Джъстийн — каза Меги.

Всички освен Ан Мюлер бяха около телефона все още като в шок. Мъжете само за три дни бяха остарели с двадесет години, а Фий, съсухрена, заприличала на птица, побеляла и грохнала, ходеше из къщи и само повтаряше: „Защо не мен? Защо трябваше него да вземат? Аз съм толкова стара, толкова стара! По-добре аз да бях си отишла, а не той. Защо не бях аз? Толкова съм стара!“ Ан беше припаднала, а мисис Смит, Мини и Кет денем и нощем се обливаха в сълзи.

Меги затвори телефона и мълчаливо се вгледа в тях. Ето какво беше останало от Дройда — групичка старци и старици, безплодни и съсипани.

— Дейн го няма — каза им тя. — Не можели да го открият. Погребан бил някъде на Крит. Толкова далеч! Как може да остане толкова далеч от Дройда! Отивам в Рим при Ралф де Брикасар. Само той може да ни помогне.



Секретарят на кардинал де Брикасар влезе в стаята му.