— Благодаря — засмя се Дейн, втурна се към невинно плискащите се вълнички и се гмурна изящно в плитката вода като опитен плувец, какъвто и беше.

Чудно, че спокойното море може да бъде толкова коварно. Течението беше наистина много силно — той усещаше как го тегли за краката надолу, но беше твърде добър плувец, за да се безпокои. Потопил глава, той плавно пореше водата, наслаждавайки се на хладината, на свободата. Като спря да погледне към брега, забеляза, че двете германки тичат със смях към вълните и си слагат гумените шапки.

Той сви длани пред устата си и им извика на немски да стоят на плитко, защото тегли навътре. Смеейки се, те му махнаха с ръце, че са го чули. Той отново се гмурна, пак заплува и му се стори, че чува вик. Продължи още малко, после спря и на едно място, където течението не беше чак толкова силно, заплува прав. Наистина се чуваха викове, а като се обърна, видя как жените се борят с водата, надават писъци, разкривили лица, а едната от тях бе вдигнала ръце нагоре и потъваше. Двамата англичани на брега се бяха изправили и неохотно се приближаваха към водата.

Той се обърна по корем и се стрелна под водата — по-близо и по-близо. Изплашени ръце посягаха към него, вкопчваха се в него, дърпаха го надолу, той успя да обхване едната жена през кръста и да я зашемети с удар по брадичката, после сграбчи другата за презрамката на банския костюм, удари я силно с коляно в гръбнака и я обърна по гръб. Като кашляше, защото беше погълнал вода, той заплува на гръб, теглейки безпомощния си товар.

Двамата англичани бяха се потопили само до раменете във водата, твърде изплашени да идат по-навътре, за което Дейн ни най-малко не ги упрекваше. Пръстите на краката му едва докоснаха пясъка и той въздъхна облекчено. Изтощен, той направи още едно свръхчовешко усилие и изтласка жените до безопасно място. Те бързо се съвзеха и пак започнаха да пищят и да пляскат като обезумели. Едва поемайки си въздух, Дейн успя да се усмихне. Беше направил каквото трябва, другото оставаше на англичаните. Докато си почиваше и гръдният му кош усилено се надигаше, течението пак го дръпна навътре и вече не стигаше дъното с крака дори като ги опъна. Значи, е било много опасно. Ако не беше той, сигурно щяха да се удавят. Англичаните нямаха нито силата, нито умението да ги спасят. Само че, заговори му един глас, те влязоха да плуват, за да са близо до теб — преди да те видят, нямаха никакво намерение да се къпят. Ти беше виновен, че изпаднаха в беда, само ти.

Докато се носеше леко над водата, страхотна болка лумна в гърдите му, преряза го като с копие — дълго нажежено острие на крещяща агония. Той извика, разпери ръце над главата си, вцепени се, мускулите му конвулсивно се свиха, болката се засили, принуди го да прибере ръце и да пъхне юмруци под мишниците си, да сгъне нагоре колене. Сърцето ми! Това е разрив на сърцето — умирам! Сърцето! Не искам да умра! Не още — още не съм започнал работата си, още не съм се изявил! Господи, помогни ми! Не искам да умра! Не искам да умра!

Спазъмът премина, тялото се отпусна. Дейн се обърна по гръб, остави се да го носи водата въпреки болката. Впери поглед през мокрите си ресници към високия небесен свод. Това е то — твоето копие, за което в гордостта си те молих преди по-малко от час. Дай ми възможност да страдам, казах аз, накарай ме да страдам. А когато ми изпращаш страданието, се съпротивявам, неспособен да обичам истински. Мили боже, твоята болка! Аз трябва да я приема, не бива да се боря срещу нея, не бива да се боря срещу волята ти. Ръката ти е всемогъща и това е твоята болка, каквато си я изпитал на кръста. Господи, аз съм твой! Щом е такава волята ти, нека така да бъде. Като дете се оставям на вездесъщите ти ръце. Ти си твърде добър към мен. С какво съм заслужил толкова много от теб и от онези, които ме обичат най-много? Защо си тъй щедър към мен, недостойния? Болката, болката! Нека да е по-скоро, помолих те и ти ме чу. Страданията ми не ще траят дълго, бързо ще свършат. Скоро ще видя лика ти, но сега, докато съм още в този живот, ти благодаря. Болката! Мой мили боже, толкова си добър към мен! Обичам те!

Силна тръпка премина през притихналото, чакащо тяло. Устните му се раздвижиха, промълвиха името, опитаха да се усмихнат. После зениците се разшириха, изтласкаха синьото от очите му навеки. Излезли на брега, вън от опасност, двамата англичани стовариха хълцащите жени на пясъка и затърсиха с очи Дейн. Но спокойната, дълбока морска синева беше пуста, безбрежна; само вълничките се втурваха към брега и се отдръпваха. Дейн го нямаше.

Някой се сети, че наблизо има база на американските военновъздушни сили, и хукна за помощ. Не бяха минали и тридесет минути, откакто Дейн изчезна, и излетя хеликоптер: порейки бясно въздуха, той заописва все по-широки кръгове над морето навътре, като се снижаваше, за да търси. Никой не очакваше да се забележи нещо. Удавниците потъваха на дъното и изплуваха едва няколко дни по-късно. Мина един час; тогава на петнадесет мили от брега видяха Дейн спокойно да се носи в прегръдките на морето с разперени ръце и извърнато към небето лице. В първия момент помислиха, че е жив, и нададоха радостни викове, но когато хеликоптерът слезе толкова ниско, че вдигна свистящи струи разпенена вода, стана им ясно, че той е мъртъв. Съобщиха координатите по радиото, към мястото веднага се насочи катер, който след три часа се завърна.

Вестта бързо се разнесе. Критяните бяха свикнали да виждат Дейн по улиците и свенливо разменяха с него по няколко думи. Обичаха го, макар и да не го познаваха. Те се струпаха на брега — жени, целите в черно като птици, мъже в старомодни торбести панталони, бели ризи с разкопчани яки и навити ръкави. Стояха смълчани на групички и чакаха.

Като пристигна катерът, от него скочи един плещест сержант и се обърна да поеме нещо, завито в одеяло. Той се отдалечи по брега на няколко крачки от водата и с помощта на още един човек положи тялото. Одеялото се разтвори, силен шепот се разнесе между критяните. Те се скупчиха наоколо, притискайки разпятия до загрубелите си устни, жените тихо заоплакваха: едно безсловесно напевно „ооооооооо!“ — жално, примирено, земно, по женски.

Наближаваше пет следобед и слънцето, пресечено от ивици, се спускаше на запад отвъд свъсената скала, но беше все още достатъчно високо и огряваше малката тъмна купчина хора на брега, дългото, неподвижно тяло на пясъка — златиста кожа, затворени очи с мигли, събрани на снопчета от засъхналата сол, лека усмивка на посинелите устни. Донесоха носилка и заедно — критяни и американски войници — отнесоха Дейн.

Атина кипеше, тълпите въставаха, цареше пълно безредие, но полковникът от американските ВВС, разтворил пред себе си паспорта на Дейн, успя да се свърже по специалния радиопредавател със своите началници. Както обикновено, от такъв документ не можеше да се разбере нищо за притежателя му. В графата „професия“ пишеше просто „студент“, а отзад като най-близък родственик фигурираше Джъстийн с адреса й в Лондон. Без да обръща внимание на юридическия смисъл на графата, Дейн беше записал нейното име, защото Рим беше много по-близо до Лондон, отколкото до Дройда. В малката му хотелска стая правоъгълното черно куфарче със свещеническите принадлежности не беше отворено. Заедно с куфара му то щеше да чака, докато се разбере къде да ги изпратят.

Когато телефонът иззвъня в девет сутринта, Джъстийн се обърна, отвори с мъка едното си око и както лежеше, взе да ругае наум, заричайки се, че ще поръча да й изключат този проклет апарат. Ако за останалата част от света беше съвсем в реда на нещата да се залавя за работа от девет часа нататък, защо смятаха, че това важи и за нея?

Но телефонът не преставаше да звъни. Може да е Рейн — тази мисъл я накара да се разсъни, тя стана и тръгна със залитане към всекидневната. Парламентът в Бон имаше извънредно заседание. Тя не бе виждала Рейн от една седмица и не се надяваше да го види поне още толкова. Но може пък и да са намерили изход от кризата и той да й се обажда, че пристига.

— Ало?

— Мис Джъстийн О’Нийл?

— Да, на телефона.

— Тук е австралийското посолство в Олдуич. — Гласът имаше английски акцент и спомена някакво име, което тя не успя да запомни, защото още асимилираше факта, че това не е гласът на Рейн.

— Слушам ви — отвърна тя с прозявка и както стоеше права, взе да чеше пръстите на единия си крак със стъпалото на другия.

— Имате ли брат на име Дейн О’Нийл?

Очите на Джъстийн се отвориха.

— Да. Имам.

— В Гърция ли е той в момента, мис О’Нийл?

И двата й крака стъпиха на килимчето и останаха като заковани.

— Там е — потвърди тя, без да й мине през ум да поправи човека, да му обясни, че става дума за отец О’Нийл, а не просто за Дейн О’Нийл.

— Мис О’Нийл, дългът ми за съжаление изисква да ви съобщя лоша новина.

— Лоша новина ли? Каква лоша новина? Какво има? Какво се е случило?

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че брат ви, мистър Дейн О’Нийл, се е удавил вчера край Крит, изпълнявайки геройски спасителна операция. Но, както знаете, в Гърция има събития и сведенията, които получихме, са съвсем откъслечни, а може и да не са верни.

Телефонът беше на масичка до стената и Джъстийн потърси опора в стената. Коленете й се подгънаха, тя започна бавно да се свлича, докато рухна на купчинка на пода. Издаваше звуци, които не бяха нито смях, нито плач, а нещо по средата — някаква шумна въздишка като стон. Дейн удавен. Стон. Дейн мъртъв. Стон. Крит, Дейн удавен. Стон. Удавен, удавен.

— Мис О’Нийл? Там ли сте, мис О’Нийл? — настойчиво я зовеше гласът.

Мъртъв. Удавен. Моят брат!

— Мис О’Нийл, обадете се!

— Да, да, да! О, господи! Тук съм.

— Както разбрах, вие сте най-близката му сродница и затова трябва да ни кажете какво да правим с тялото. Мис О’Нийл, чувате ли ме?

— Да, да!

— Какво искате да се направи с тялото, мис О’Нийл?

Тяло! Той е тяло и те дори не си правят труда да кажат неговото тяло. Дейн, моят Дейн. Той е тяло. „Най-близка сродница ли? — чу тя гласа си, съвсем слаб, прекъсван от онези дълбоки стонове. — Аз не съм най-близката сродница на Дейн. Майка ми е, мисля.“