Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Продължи да му пречи и през следващите няколко дни, макар че едва ли някой го забелязваше. В събота вечер малко след шест той се появи на вратата й с празни ръце както обикновено, защото Джъстийн не се радваше на подаръци. Към цветята беше безразлична, бонбони не ядеше, а по-скъп дар просто би захвърлила в някой ъгъл, докато го забрави. Единствените подаръци, които Джъстийн ценеше, бяха от Дейн.

— Шампанско преди вечеря? — погледна я той изненадан.

— Мисля, че случаят го изисква. Това е първото ни скарване и първото ни сдобряване — отвърна тя убедително и му посочи едно удобно кресло, а тя, настанена на светлокафява кожа от кенгуру, разтвори леко уста, сякаш беше репетирала вече отговорите на всичко, което очакваше да чуе от него.

Само че на него не му беше до разговор — поне докато не прецени по-добре настроението й — и просто я наблюдаваше мълчаливо. Преди да я беше целунал, се държеше без усилие доста резервирано с нея, но като я видя отново за пръв път оттогава, разбра, че занапред това ще му е много трудно.

Вероятно и на стари години лицето и поведението и пак ще излъчват нещо детско — истинската женственост като че ли все ще я отминава. Хладният, егоцентричен, логичен разум взимаше връх над всичко у нея, но за него тя притежаваше такова силно очарование, че той се съмняваше дали изобщо някога би могъл да я замени с друга жена. Нито веднъж не си беше задавал въпроса дали си заслужава да води такава дълга борба. Философски погледнато — едва ли. Но какво от това? Тя беше една цел, един стремеж.

— Много си хубава тази вечер, херцхен — каза той най-сетне, като чукна чашата си с шампанско в нейната с жест, означаващ едновременно наздравица и зачитане на противника.

В малката открита викторианска камина пламтеше огън, но на Джъстийн, свила се наблизо с поглед, прикован в Райнер, изглежда, не й беше горещо. Тя остави чашата си, която издрънча, върху етажерката над камината и седна с ръце, обвити около коленете, а босите й крака бяха скрити под диплите на черната рокля.

— Не мога да търпя заобикалките — заяви тя. — Сериозно ли го каза, Рейн?

С дълбоко облекчение той се облегна назад в креслото си.

— Какво да съм казал сериозно?

— Онова, в Рим… Че ме обичаш.

— Това ли била работата, херцхен?

Тя отмести очи от него, вдигна рамене, погледна го пак и кимна:

— Ами да, разбира се.

— Защо пак повдигаш този въпрос? Ти ми отговори тогава и аз смятах, че тази вечер ме каниш не за да ровим в миналото, а да направим план за бъдещето.

— О, Рейн, държиш се, като че ли аз го правя на въпрос! Но дори и да е така, не разбираш ли защо?

— Не, не разбирам. — Той остави чашата си и се наведе напред, за да я наблюдава по-отблизо. — Ти ми даде да разбера по много убедителен начин, че не желаеш да имаш нищо общо с любовта ми и се надявах, че поне ще имаш благоприличието да не говориш за това.

Тя не беше предполагала, че тази среща — независимо какъв ще е завършекът — ще бъде толкова тягостна; та нали в края на краищата той беше молителят и трябваше смирено да я чака да промени решението си. А той, напротив, беше разменил неусетно позициите. Така че тя изведнъж се оказа непокорната ученичка, която трябва да отговаря за някаква глупава лудория.

— Слушай, приятелю, ти си този, който промени статуквото, а не аз! Не те поканих тази вечер, за да моля за прошка великото наранено „аз“ на Хартхайм!

— Да се отбраняваш ли започна, Джъстийн?

Тя се размърда нервно.

— Да, по дяволите! Как успяваш да го постигнеш, Рейн? О, как ми се ще поне веднъж да ми доставиш удоволствието аз да съм по-силната!

— Ако го направя, ще ме изхвърлиш като мръсен парцал — отвърна й той с усмивка.

— Нищо не ми пречи и сега да го направя, приятелю!

— Глупости! Щом не си го направила досега, няма да го направиш никога. Ще продължаваш да се виждаш с мен, защото те държа в напрежение — никога не знаеш какво можеш да очакваш от мен.

— Затова ли ми каза, че ме обичаш? — попита тя с болка. — Това номер ли беше, за да ме държиш в напрежение?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че си кучи син! — процеди тя през зъби и се изправи на колене и така се примъкна по кожата по-близо до него, за да излее върху му цялата си ярост. — Само смей да ми кажеш пак, че ме обичаш! Ще видиш ти!

Сега вече и той се разгневи.

— Не бой се, няма да ти го кажа! Не си ме поканила, за да ти го кажа, нали? Моите чувства не те засягат ни най-малко, Джъстийн. Ти ме извика, за да направиш експеримент със собствените си чувства, без изобщо да ти мине през ума дали това е почтено спрямо мен.

Но преди тя да се дръпне, той се пресегна, хвана я над лактите и я стисна здраво между коленете си. Гневът й се изпари начаса. Тя се облегна с длани на бедрата му и повдигна лице. Но той не я целуна. Пусна ръцете й и се извърна да изгаси лампата, после поотхлаби тялото й, облегна глава назад и тя не можа да разбере дали като остави само горящите въглени да осветяват стаята, той смяташе да я приласкае, или просто искаше да прикрие израза на лицето си. Неуверена, боейки се да не бъде отблъсната, тя чакаше да й подскажат как да постъпи. Трябваше да разбере по-рано, че с човек като Рейн не бива да си играе. Както не можеш да си играеш със съдбата. Защо да не склони глава на скута му и да каже: Рейн, обичай ме — имам нужда от теб и те моля да ми простиш. О, ако започнеха да се любят, може би в нея нещо щеше да се освободи и чувствата щяха да се отприщят…

Все още затворен в себе си, недостъпен, той я остави да свали сакото и връзката му, но когато стигна до копчетата на ризата, тя разбра, че нищо няма да се получи. Инстинктивното изкуство да влага еротика и в най-обикновените жестове не беше в репертоара й. Ето че се оказа много важно, а тя изобщо не го владееше. Пръстите й се отпуснаха, устните й се нацупиха. Тя се разплака.

— О, недей! Херцхен, миличка, не плачи! — Той я притегли в скута си, положи главата й на рамото си, обгърна я. — Извинявай, херцхен, не исках да те разплача.

— Разбра ли сега? — продума тя, хлипайки. — Не ме бива за нищо. Нали ти казах, че няма никакъв смисъл. Рейн, толкова много исках да те задържа, но знаех, че няма да мога, щом разбереш каква съм ужасна!

— Разбира се, че не се получава. Та как ще се получи, като не ти помагам. — Той я хвана за косата и приближи лицето й до своето, целуна клепачите й, мокрите й бузи, ъгълчетата на устата й. — Вината е моя, херцхен, а не твоя. Исках да ти отмъстя, исках да видя докъде можеш да стигнеш без моя помощ. Но, изглежда, съм те разбрал погрешно, нали? — Гласът му стана по-плътен, по-германски. — Щом го искаш, добре; само че ще го направим заедно.

— Рейн, моля ти се, нека да се откажем! Липсва ми нещо, без което не може. Само ще те разочаровам.

— Не ти липсва, херцхен, нали те виждам на сцената. Как можеш да се съмняваш в себе си, когато си с мен?

В думите му имаше толкова истина, че сълзите й пресъхнаха.

— Целуни ме както в Рим — прошепна тя.

Но тази целувка съвсем не беше като в Рим. Тогава беше някак буйна, внезапна, като взрив, сега целувката му беше упойващо дълбока — да я вкуси, да я вдъхне, да я усети и лека-полека да се отдаде на истинска чувствена наслада. Пръстите й се заеха пак с копчетата, неговите — с ципа на роклята й, после дланта му покри нейната и я мушна под ризата си върху кожата с гъсти меки косми. Ненадейно властният натиск на устните му върху шията й събуди у нея толкова остра безпомощност, че почувствува как премалява, как пада, докато се намери по гръб на меката козина, Рейн наведен над нея. Беше без риза — тя не видя повече, само отблясъците на огъня очертаваха плещите му, сведени над нея, само красивата строга уста. Решена твърдо да изличи тази строгост завинаги, тя вплете пръсти в косата му и го накара да я целува отново и отново, по-силно и по-силно.

Какво усещане! Като да се завърнеш у дома, откривайки с устни, ръце и тяло всяка частица от него — познат и същевременно приказен и нов. И докато светът за нея се смаляваше до ивичката сияние от камината, разсейващо тъмнината, тя се отдаде на всяко негово желание и узна нещо, което той сполучливо бе крил, откакто я познаваше — че я бе любил мислено хиляди пъти. Подсказа й го опитът и току-що събудената й интуиция. Беше напълно обезоръжена. С друг мъж тази интимност и поразителна чувственост биха я отблъснали, но той я накара да разбере, че тези неща са изцяло и само в нейна власт. И тя пое властта си над тях. Докато най-сетне, усетила в обръча на прегръдката си чак очертанията на костите му, тя потърси края с вик.

Райнер навярно беше поддържал огъня, защото, когато слабата светлина на лондонското утро проникна през завесите, в стаята беше още топло. Когато той понечи пак да стане, Джъстийн го усети и уплашено се вкопчи в ръката му.

— Не си отивай!

— Няма, херцхен. — Той смъкна още една възглавница от канапето, мушна я под главата си и привлече Джъстийн по-плътно до себе си, въздъхвайки леко. — Така добре ли е?

— Да.

— Студено ли ти е?

— Не, но ако на теб ти е студено, да отидем в леглото.

— След като сме се любили с часове върху кожата? В никакъв случай! Дори да имаш чаршафи от черна коприна.

— Най-обикновени бели памучни чаршафи. А това късче от Дройда си го бива, а?

— Какво късче от Дройда?

— Кожата. От кенгурата в Дройда е — обясни тя.

— В това животно няма нищо екзотично, нито еротично. Ще ти поръчам от Индия тигрова кожа.

— Напомня ми за едно шестстишие, което бях чувала:

— Да, херцхен, крайно време е да влезеш в собствената си кожа. Раздвоена между Ерос и Морфей, от половин ден насам не си се заяждала за нищо — каза той с усмивка.

— Сега изобщо не ми е до заяждане — отвърна тя с усмивка и намести удобно ръката му между краката си. — Тази безсмислица за тигровата кожа ми хрумна просто така и не можах да устоя да не ти я кажа, но вече нямам тайни от теб и затова е излишно да се заяждам. — Тя взе да души въздуха, усетила изведнъж лек мирис на застояла риба. — Божичко, ти не си вечерял, а стана време за закуска! Не мога да те храня само с любов.